Това, което имаме – история, за това да срещнеш правилния човек в неправилния момент
„ Това, което имаме “ е реалистична история за любовта, която може да обърка или да подреди живота ти.
За любовта, която устоява на времето. За това, че постоянно си заслужава да чакаш да се появи този, който ще те обича подобен, какъвто си, предизвиква те да преследваш фантазиите си и ти дава вяра, че в случай че сте един за различен, вселената постоянно ще откри метод да ви събере.
Авторката Рокси Купър основава комплицирани женски облици – на дами с дефекти. Онези, които не са съвършени, които споделят и правят неправилни неща и мислят неща, които не би трябвало. Техният живот е комплициран и комплициран и те постоянно се усещат новобранци.
„ Аз доста одобрявам този вид дами – споделя Рокси. – Любимият ми облик е този на основната героиня от романа ми „ Това, което имаме “ Стефани Карпентър, която е самата хубост! Стефани е комплицирана по доста хубави способи и с цел да разберете за какво, ще би трябвало да се запознаете с нея. “ Тя не има вяра в ориста, в същинската обич и в „ заживели щастливо до края на дните си.
Смята, че е извадила шанс с годеника си – красивият, синеок Мат, който я счита за най-подходящата майка на бъдещите им деца. Когато обаче Стефани среща Джейми през един уикенд на семинар по изкуствата, с изненада открива, че той я схваща повече от всеки различен и с него е същинска и свободна.
Джейми има вяра във всичко, което тя отрича… само че това не му пречи да се усеща необичайно добре с нея. Убеден е, че е специфична – човек, който би желал да участва в живота му, макар че е щастливо женен за своята състудентка Хелън, която познава от първия ден в Академията по изкуствата.
Стефани и Джейми не стопират да си приказват цяла нощ, до момента в който устните им не се допират. На идващия ден и двамата би трябвало да се върнат към своя живот – специалността, фамилията, отговорностите, обетите.
Съдбата обаче е решила друго – да ги среща още веднъж и още веднъж.
Но възприятието им за дълг и морал и желанието да не наранят никого (освен себе си) ги кара след всяка среща да се разделят… вечно. И тогава сред тях остава „ това, което имат “ и музиката, която си разменят и която ги кара да се усещат дружно, даже когато не са.
КОЛКО ГОДИНИ ТРЯБВА ДА МИНАТ, ЗА ДА ВЗЕМАТ ЖИВОТА СИ В СВОИ РЪЦЕ?
Това е нежна и затрогваща история за една обич – по едно и също време объркваща и комплицирана като самата обич. И увещание какъв брой е значимо да поемаме опасности и да водиме война за щастието си, преди да е станало окончателно късно.
За създателя:
Рокси Купър е родена в Мидълзбро, Североизточна Англия. Учи в класическия факултет на университета. Вманиачена е по Принс, обича да гледа мюзикъли и да пътува. В момента живее в Ярм, Северен Йоркшир.
А ето и изявление с Рокси Купър:
- Здравей, Рокси! Добре пристигнала в Novel Kicks! Новата ти книга се споделя „ Това, което имаме “. За какво се споделя и какво те въодушеви да я напишеш?
- Здравей! Благодаря за поканата! „ Това, което имаме “ е история, за това да срещнеш верния човек в неправилния миг. Този разказ задава въпроса – какво се случва, в случай че срещнеш сродната ти душа, когато се обричаш на различен.
Стефани и Джейми са щастливи със своите половинки, когато се срещат, само че не могат да подценен мощната връзка и искрите сред тях. Не желаят да стартират загадка връзка и по тази причина се срещат веднъж в годината в същия уикенд като другари. Романът обгръща един десетгодишен интервал и виждаме по какъв начин тази връзка въздейства на тях, на фамилиите и кариерите им.
Исках да напиша любовна история от различен вид, която да отразява модерните времена и характери. Винаги са ме интригували другите отзиви на хората във връзка с физическата и прочувствената невярност. Кое е по-лошото? Как стартират прочувствените изневери и до каква степен нездравословни са те? Изключително неразбираемо е и поражда големи диспути и аз като някогашен юрист доста обичам да проучвам сходни въпроси.
Но един ден чух песента на Paloma Faith – Only Love Can Hurt Like This и концепцията за романа се зароди в мозъка ми. Знаех, че това би трябвало да е една затрогваща история за двама души, които не могат да бъдат дружно, само че и не могат да са надалеч един от различен. Това беше и моментът, в който взех решение, че музиката ще послужи за декор на романа.
- Как протича един ден на писане за теб? Къде обичаш да пишеш? Предпочиташ ли тишината и има ли нещо, което правиш, преди да започнеш пишеш, да вземем за пример да пиеш кафе?
- Съжалявам, в случай че съм малко странна, само че имам друг открит ред за другите стадии на писателския развой. Когато пиша книга, последвам следните стъпки. Карам децата си на учебно заведение, по-късно се втурвам към кафенето на моята улица. Две от книгите си написах там.
Докато пиша най-малко 1000 думи, съм със слушалки в ушите и чувам музика, а към мен гъмжи от хора. Харесва ми да съм в центъра на гъмжилото и си потеглям чак когато би трябвало да взема децата. Но когато стартира да коригирам написаното, всичко се трансформира.
Заключвам се у дома, пущам тв приемника и много понижавам силата на звука, тъй като ми би трябвало напълно малко бял звук. Сутринта пия кафе, а следобяд преминавам на чай. Тогава се трансформирам в аскет и не се виждам с приятелите си с месеци. Малко е извънредно, само че при мен работи!
- Кой създател или коя книга ти е повлияла най-вече?
- Прочела съм толкоз доста книги на създатели, на които се удивлявам, само че от позиция на въздействие върху кариерата ми бих споделила Адел Паркс. Дебютният й разказ, който четох на 20 години, е една доста забележителна книга.
По това време имах хрумвания за написване на разказ, само че не бях подхванала стъпките. Но всякога, когато четях разказ на Адел Паркс, ми се затвърдяваха желанието да пиша и упоритостите да стана публицист.
- Как избираш имена за героите си и до каква степен това има значение за книгата ти?
- Понякога имат надълбоко значение, а различен път – никакво (или на инцидентен принцип). Един от основните герои в „ Това, което имаме “ се назовава Стефани, тъй като ми харесва това име и не се среща постоянно. Но това, което постоянно върша, е да давам име героите си на хората, които са ми помогнали в изследването за съответния воин.
Например терапевтът Джейн в „ Това, което имаме “ е кръстена на психоложката, която ми оказа помощ да схвана ролята на терапевта и да доразвия облика на Стефани. Фамилното име на Джейми Добсън е на индивида, който ме научи на всичко за изкуството, което да опиша в книгата. Това е един благ метод да благодариш на някого за приноса му.
- Какви са упоритостите ти по отношение на писателската ти кариера?
- Бих желала да основа една общественост от читатели, която чете книгите ми на драго сърце, обича моя жанр на писане и с неспокойствие чака идващия ми разказ. Това е огромната ми фантазия!
За любовта, която устоява на времето. За това, че постоянно си заслужава да чакаш да се появи този, който ще те обича подобен, какъвто си, предизвиква те да преследваш фантазиите си и ти дава вяра, че в случай че сте един за различен, вселената постоянно ще откри метод да ви събере.
Авторката Рокси Купър основава комплицирани женски облици – на дами с дефекти. Онези, които не са съвършени, които споделят и правят неправилни неща и мислят неща, които не би трябвало. Техният живот е комплициран и комплициран и те постоянно се усещат новобранци.
„ Аз доста одобрявам този вид дами – споделя Рокси. – Любимият ми облик е този на основната героиня от романа ми „ Това, което имаме “ Стефани Карпентър, която е самата хубост! Стефани е комплицирана по доста хубави способи и с цел да разберете за какво, ще би трябвало да се запознаете с нея. “ Тя не има вяра в ориста, в същинската обич и в „ заживели щастливо до края на дните си.
Смята, че е извадила шанс с годеника си – красивият, синеок Мат, който я счита за най-подходящата майка на бъдещите им деца. Когато обаче Стефани среща Джейми през един уикенд на семинар по изкуствата, с изненада открива, че той я схваща повече от всеки различен и с него е същинска и свободна.
Джейми има вяра във всичко, което тя отрича… само че това не му пречи да се усеща необичайно добре с нея. Убеден е, че е специфична – човек, който би желал да участва в живота му, макар че е щастливо женен за своята състудентка Хелън, която познава от първия ден в Академията по изкуствата.
Стефани и Джейми не стопират да си приказват цяла нощ, до момента в който устните им не се допират. На идващия ден и двамата би трябвало да се върнат към своя живот – специалността, фамилията, отговорностите, обетите.
Съдбата обаче е решила друго – да ги среща още веднъж и още веднъж.
Но възприятието им за дълг и морал и желанието да не наранят никого (освен себе си) ги кара след всяка среща да се разделят… вечно. И тогава сред тях остава „ това, което имат “ и музиката, която си разменят и която ги кара да се усещат дружно, даже когато не са.
КОЛКО ГОДИНИ ТРЯБВА ДА МИНАТ, ЗА ДА ВЗЕМАТ ЖИВОТА СИ В СВОИ РЪЦЕ?
Това е нежна и затрогваща история за една обич – по едно и също време объркваща и комплицирана като самата обич. И увещание какъв брой е значимо да поемаме опасности и да водиме война за щастието си, преди да е станало окончателно късно.
За създателя:
Рокси Купър е родена в Мидълзбро, Североизточна Англия. Учи в класическия факултет на университета. Вманиачена е по Принс, обича да гледа мюзикъли и да пътува. В момента живее в Ярм, Северен Йоркшир.
А ето и изявление с Рокси Купър:
- Здравей, Рокси! Добре пристигнала в Novel Kicks! Новата ти книга се споделя „ Това, което имаме “. За какво се споделя и какво те въодушеви да я напишеш?
- Здравей! Благодаря за поканата! „ Това, което имаме “ е история, за това да срещнеш верния човек в неправилния миг. Този разказ задава въпроса – какво се случва, в случай че срещнеш сродната ти душа, когато се обричаш на различен.
Стефани и Джейми са щастливи със своите половинки, когато се срещат, само че не могат да подценен мощната връзка и искрите сред тях. Не желаят да стартират загадка връзка и по тази причина се срещат веднъж в годината в същия уикенд като другари. Романът обгръща един десетгодишен интервал и виждаме по какъв начин тази връзка въздейства на тях, на фамилиите и кариерите им.
Исках да напиша любовна история от различен вид, която да отразява модерните времена и характери. Винаги са ме интригували другите отзиви на хората във връзка с физическата и прочувствената невярност. Кое е по-лошото? Как стартират прочувствените изневери и до каква степен нездравословни са те? Изключително неразбираемо е и поражда големи диспути и аз като някогашен юрист доста обичам да проучвам сходни въпроси.
Но един ден чух песента на Paloma Faith – Only Love Can Hurt Like This и концепцията за романа се зароди в мозъка ми. Знаех, че това би трябвало да е една затрогваща история за двама души, които не могат да бъдат дружно, само че и не могат да са надалеч един от различен. Това беше и моментът, в който взех решение, че музиката ще послужи за декор на романа.
- Как протича един ден на писане за теб? Къде обичаш да пишеш? Предпочиташ ли тишината и има ли нещо, което правиш, преди да започнеш пишеш, да вземем за пример да пиеш кафе?
- Съжалявам, в случай че съм малко странна, само че имам друг открит ред за другите стадии на писателския развой. Когато пиша книга, последвам следните стъпки. Карам децата си на учебно заведение, по-късно се втурвам към кафенето на моята улица. Две от книгите си написах там.
Докато пиша най-малко 1000 думи, съм със слушалки в ушите и чувам музика, а към мен гъмжи от хора. Харесва ми да съм в центъра на гъмжилото и си потеглям чак когато би трябвало да взема децата. Но когато стартира да коригирам написаното, всичко се трансформира.
Заключвам се у дома, пущам тв приемника и много понижавам силата на звука, тъй като ми би трябвало напълно малко бял звук. Сутринта пия кафе, а следобяд преминавам на чай. Тогава се трансформирам в аскет и не се виждам с приятелите си с месеци. Малко е извънредно, само че при мен работи!
- Кой създател или коя книга ти е повлияла най-вече?
- Прочела съм толкоз доста книги на създатели, на които се удивлявам, само че от позиция на въздействие върху кариерата ми бих споделила Адел Паркс. Дебютният й разказ, който четох на 20 години, е една доста забележителна книга.
По това време имах хрумвания за написване на разказ, само че не бях подхванала стъпките. Но всякога, когато четях разказ на Адел Паркс, ми се затвърдяваха желанието да пиша и упоритостите да стана публицист.
- Как избираш имена за героите си и до каква степен това има значение за книгата ти?
- Понякога имат надълбоко значение, а различен път – никакво (или на инцидентен принцип). Един от основните герои в „ Това, което имаме “ се назовава Стефани, тъй като ми харесва това име и не се среща постоянно. Но това, което постоянно върша, е да давам име героите си на хората, които са ми помогнали в изследването за съответния воин.
Например терапевтът Джейн в „ Това, което имаме “ е кръстена на психоложката, която ми оказа помощ да схвана ролята на терапевта и да доразвия облика на Стефани. Фамилното име на Джейми Добсън е на индивида, който ме научи на всичко за изкуството, което да опиша в книгата. Това е един благ метод да благодариш на някого за приноса му.
- Какви са упоритостите ти по отношение на писателската ти кариера?
- Бих желала да основа една общественост от читатели, която чете книгите ми на драго сърце, обича моя жанр на писане и с неспокойствие чака идващия ми разказ. Това е огромната ми фантазия!
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ