Вечните цитати от великото произведение “Време разделно”
Това, което беляза цялостен един народ.
Не знам по какъв начин да стартира този текст. Не знам дали има задоволително мощни думи, които да опишат какъв брой съществено повлия романът, а и филмът на мен.
Не, когато го прочетох като ученичка, а когато го препрочетох по-късно.
Знаете ли… хората са едни и същи постоянно. Дори да сменим епохите, компликациите, войните.
Ние носим същите страсти и усеща. Ние усещаме света по същия метод. Ние желаеме да бъдем нещо за някого.
Има един избран откъс, който постоянно ме кара да се замисля. Не единствено за любовта, освен за човешките взаимоотношения, а за силата на страстта. За силата на думите, които пронизват като нож и оставят диря.
Ето го и него:
— Елице, правилно ли е, че до неделя ще се жениш за татко ми? А тя му рече:
— Защо ме питаш?
И той отново я попита, и ми се стори, че ще заплаче:
— Елице, кажи ми, правилно ли е?
…
И пламна яд в Елицините зеници, пламнаха страните и устните ѝ, та викна тя на Момчил:
— Помниш ли, когато пристигна подзиме да се прощаваме и аз бях заспала на поляната? И ризата ми беше разтворена, и вълненикът ми беше набран нагоре. А ти ми викна, та станах. Защо не се наведе?
А той единствено я гледаше и не вярваше, че чува такива думи. И тя отново викна: 
— Помниш ли, като пристигнах горе при тебе и се гонехме из гората, и ти ме настигна до една ела и лицето ми гореше, и пазвата ми гореше, и милно ти се помолих да ме пуснеш. И ти ме пусна. Защо ме пусна?
А той отвори уста и не можа да проговори. И тя все викаше, като че щеше да заплаче:
— Помниш ли, като ти споделих оная нощ, когато нямаше луна, а звездите бяха два пъти повече, да дойдеш с мене до извора, та да си налея менците? И те държах за ръката, а ти ми думаше: „ Не пердах се, не пердах се. “ Не ти ли пристигна мислено, че всяка вечер без тебе вървя за вода. Защо не ме прегърна? 
И чак в този момент той можа да рече:
— Елице, Елице, Елице…
А тя тропна с крайник и му рече с ненавист:
— Викай ми в този момент Елице, тъй като след неделя ще ми викаш мамо.
И като видя, че той закри лице с длани, рече му безшумно:
— Кацна пилето на рамото ти, а след това отлетя? И кацна на друго рамо. Защо се чудиш? “
“Зелената любеница, даже да превиеш опашката ѝ, отново не слади. ”
“Тъмницата мълчеше. Тогава отвъд детският глас запита: – Татко, какво е зло? Мълчание. И след това – Маноловият глас: – Зло е това, което разделя хората. И по-късно: – Добрите хора. ”
“(…)навред по българските земи всеки, който приказва български, страда и пъшка под петата на турците.(…) В манастира открих остарели книги и хрисовули и прочетох за остарели епохи и борби. И видях по златните печати глави на страшни царе, с бради и корони. И като потеглих от манастир на манастир, на всички места изравях из паяжините и праха остарели мемоари и остаряла популярност.(…) А тя беше, че в този момент може да страдаме и да сме плебеи, но и българите са имали в миналото царство и са били свободни, та мощни. ”
„ Няма човек, който да обгърне Родопа с един взор. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един взор. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та след това да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – но би трябвало да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, би трябвало да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си. „
“– Хайде, сине, да ме носиш – рече му баба Сребра. – Как искаш да те нося, бабо? На плещи, на тил или на ръце? И къде да те нося? – през сълзи рече Горан. – При юруците, сине. А желая да ме носиш на ръце, до сърцето си, както тебе те е носила майка ти – до девет месеца на сърце, до три години на ръце – отвърна му бабата. – До 100 години ще те нося, бабо – рече Горан и заплака, по-силно. – Бъди ми майка, моята е умряла. – Малко искаш да ме носиш, сине, тъй като до 100 години ми остава още една – рече и се засмя баба Сребра с беззъбата си уста. “
