Емил Джасим за ФрогНюз: Шестобалната система не работи, нужно е о...
Това сподели пред ФрогНюз Емил Джасим, учител по история и държавник.
Цялото изявление за измененията, нужни в учебното ни обучение, четете в идващите редове:
Г-н Джасим, от кое място идват проблемите в българското учебно обучение, кое е главното - учебниците, наличието, което се преподава, учителите, оценяването?
Един от най-големите проблеми е, че се счита, че учебниците са значими. Трябва да създадем голяма разлика сред учебниците и метода на преподаване. Това разграничаване е доста значимо. В всеобщото схващане учебниците са супер значими, а те не са. Те са просто инструмент - и то инструмент, който следва образователните стратегии. Това е и повода учебниците на другите издателства по съвсем всички предмети за съответния клас да следват един и същи проект - МОН дава едно примерно систематизиране на база на образователната стратегия. Това примерно систематизиране постоянно се следва сляпо.
Учебниците не са значими. Давам ви един образец - помните ли създателите на учебника по история в 9. клас? Не? А помните ли учителя? Най-вероятно да. Ето това е разликата. Не споделям, че образователните стратегии са положителни, надалеч са от положителни. На първо място обаче би трябвало да разберем, че положителното обучение идва от положителния преподавател. Той може да вземе даже една неприятна образователна стратегия и да я направи потребна на децата.
Това е първата, най-важна стъпка, която би трябвало да променим в някакъв смисъл. Само че, за жалост, ние сме като че ли заложници на една визия, която доста хора споделят в разнообразни житейски сфери, по разнообразни мотиви и аргументи. Тази визия е, че “щом аз по този начин съм учил, значи и моите деца би трябвало да учат по този начин ”. А това не е по този начин.
Ще дам един образец по какъв начин се трансформират нещата - в случай че погледнем фотография на болнична операционна зала отпреди 100 години и в този момент, ще забележим голяма разлика. Ако погледнем образователна класна стая отпреди 100 години и в този момент, ще забележим съвсем никаква разлика. Можем ли да кажем, че значително заболяванията не са се трансформирали? Да, трансформирало се е разбирането за тях, познаването им. Смятам, че по този метод се трансформира и педагогиката, която априорно е консервативна система, каквато консервативна система е и опазването на здравето. Не можем да си позволим внезапни придвижвания в тези системи, тъй като те са от голямо значение за всяка страна и за всеки народ. Но, ето тази разлика - в развиването и във връзка с разбирането, би трябвало да наваксаме.
До огромна степен лекарите са толкоз напред, тъй като не стопират със своето обучение от самото начало. Те не стопират да четат нови неща - намират време за това въпреки да са супер натоварени. В някакъв смисъл даже ги задължават, до момента в който при учителите не е по този начин. Ние имаме голям проблем таман с учителите. Оставяме настрани фактът, че няма хора - т.е., че сме в дълбока демографска рецесия, само че към този момент доста мъчно могат да се намират и учители, които да са отворени и умерено да могат да одобряват мисълта, че би трябвало да учат непрестанно нещо ново и освен това. А даже учителите да са отворени към това, страната не съумява да ги поддържа.
Давам още един образец - учителските заплати скочиха със 130% в последните към шест години. Качеството промени ли се с даже 20%? Не. Така че преди всичко, съгласно мен и обществото, и системата би трябвало да се концентрират в това да поддържат учителите, да ги насърчи да трансформират метода на преподаване. След това когато променим и образователните стратегии, тогава към този момент може да има действителен резултат.
Каква би трябвало да е посоката на тази смяна в метода на преподаване?
Нещата за смяна са доста, не мога да дам общовалидна рецепта. Мога да споделя мнение, което ще бъде отчасти годно. Едно от нещата, които е добре учителите да знаят, е по какъв начин да извадят потребното за децата от недотам положителните образователни стратегии. Добре е да стане ясно каква е задачата в другите просветителни степени в образованието.
Ако одобрявам, че в началното учебно заведение задачата е да ограмотим децата, да ги научим на четмо и писмо, би би трябвало да сме пределно наясно, че в огромните градове, в доста от случаите, в случай че не става въпрос за обществени стопански малцинства, децата, когато отидат на учебно заведение, към този момент знаят да четат. Най-малкото знаят буквите. Тоест, когато си приказваме за ограмотяване, в началния курс единствено четмото и писмото ли е ограмотяването? Тоест, това ли е нашата визия за просветеност през днешния ден? Защото аз си мисля, че към този момент има други детайли, които грамотността включва. Като да вземем за пример - по какъв начин да работя безвредно с устройства и в интернет.
Друг образец - персонално съгласно мен, една от най-важните задания на учителите по български език е да научат децата да обичат четенето. Не съм уверен, че това са случва, а това е една от най-големите задания на всеки преподавател по български език и литература.
Българската просветителна система, във типа на всеобщата просветителна система, няма посока. Много е забавно, че в Закона за предучилищното и учебното обучение не е дефинирана ясна цел. В него не е казано, че децата влизат в учебно заведение, с цел да станат, да вземем за пример, свободни персони, които са функционално грамотни и са способни да преследват личната си визия за благополучие в границите на закона. Давам една напълно случайна примерна дефиниция. Казват, че в случай че човек не знае накъде е тръгнал, може да стигне някъде другаде. Ние сме тъкмо в тази обстановка и не сме там от в този момент.
Като казахте свободна персона, която в границите на закона преследва благополучие, се сещам за един случай от 2022 година - тогава възпитаници от София, десетокласници, бяха арестувани от органите на реда, тъй като бяха написали на МОЧА “Save Ukraine ”. В тази връзка - би трябвало ли съгласно вас гражданското обучение да бъде доста по-силно застъпено в учебно заведение, децата да бъдат учени, че имат право да показват мнението си?
Тога бяха наши възпитаници от Международно учебно заведение “Увекинд ”, които даже не бяха съумели да си допишат надписа. Беше се случило дни след началото на отвратителната съветска инвазия против самостоятелна Украина.
Предисторията на тази преживелица е, че учениците бяха гледали в учебно заведение няколко дни преди този момент филмът “Второто избавление ” - още преди да бъде излъчен в народен ефир.
Аз бях провел и среща с двама от създателите на кино лентата - с проф. Евелина Келбечева и доцент Михаил Груев, ръководител на Държавна организация “Архиви ”.
Казвам всичко това, тъй като имам вяра, че това някой да бъде свободен е съществена полезност, към която в нашата учебна общественост се стремим. Но това не би било допустимо без ние да имаме поддръжката на родителите. В някакъв по-голям мащаб, ми се коства, че това също е една от тематиките, които съумяват да се изплъзнат от фокуса на вниманието.
Имаме два вероятни метода. Първият метод е да одобряваме родителя за зложелател. Вторият - за мен това е и значимият метод - е учителите да кажем “родителят не ми е зложелател ”, с цел да може и родителят да не счита учителя и учебното заведение за зложелател, за система, която просто желае да смачка детето му. Затова е належащо да се построява същинска учебна общественост. За това са нужни старания, то не може да стане просто по този начин.
Обикалял съм учебни заведения в цялата страна по най-различни аргументи. Обучавал съм учители да работят с електронни платформи за образование надалеч преди Коронавирус. Срещал съм се с шефове и с сътрудници в учебни заведения, в които учат деца в извънредно неравностойно обществено състояние. И знам, че е допустимо. Възможно е, в случай че шефът и екипът имат предпочитание да привлекат даже и родителите от извънредно маргинализирани обществени групи.
Представете си, че казвате на един човек и на фамилията му: “Ела при нас, ние ще се опитаме да те подкрепим. Няма да те упрекваме, че не се справяш като родител ”. Всеки има този боязън съгласно мен и оттова идва този спор. Много постоянно учебното заведение работи тъкмо по този начин - упреква родителите, че не са свършили това, че не са свършили това. Имам една вест и тя е, че децата не идват с напътствие. Най-сложната техника идва с напътствие, само че не и децата. За да се научи човек да кара автомобил, би трябвало да върви на курс и минава изпит. За да е родител, няма нито напътствие, нито курс.
В доста от случаите родителите са комплицирани. Те не знаят кое е вярно - ами, хайде да им помогнем. Хайде да ги подкрепим, вместо да ги упрекваме. Ако едно дете не получава някакви неща вкъщи, хайде да се опитаме да наваксаме този недостиг в учебно заведение. Ако просветителната система на предучилищното и учебно обучение стартира да подхожда човешки към хората, аз в действителност имам вяра, че връзките ще се развиват по различен метод. Тогава и родителите ще бъдат доста по-кооперативни.
Ако желая да работя с някого и го нахокам, най-вероятно няма да ми спомага. Ако обаче макар грешките се опитаме дружно да създадем нещо и забележим, че да, всеки бърка, само че пък по тази причина сме общественост, по тази причина има един огромен учебен екип - с цел да можем като хора да се съберем и да създадем тази общественост по-здрава, най-вероятно ще мога да работя с този човек. Да, в някой случаи несъмнено тази общественост ще би трябвало да се сътвори от нулата, това си има термин - community building. Ето това е едно от нещата, които извънредно доста липсват.
Започнахме с проблемите, само че с изключение на проблеми има и решения. Връщам се на това, че първо би трябвало да подкрепим учителите и дружно с това да се обърнем към родителите и да им протегнем ръка. По мое мнение не учебните заведения, които изкарват високи резултати на матурите са положителните учебни заведения. Добрите учебни заведения са тези, в които и децата, и родителите се усещат добре. Истински положителните учебни заведения са тези, които протягат ръка към родителя, а не тези, които поставят табела “Родителите - дотук ”.
Може ли да приказваме за нужда от сходен метод и при оценяването на учениците? Тоест, когато виждаме, че един възпитаник не се оправя, не да го глобяваме, ами в противен случай - да се опитаме да го окуражим, че той би могъл да напредне.
Личната ми позиция е, че когато един преподавател написа слаба оценка, я написа на себе си. Ако написа слаба оценка, значи не е съумял, провалил се е в усилието да стимулира ученика да реализира освен това. На мен това ми е 18-ата образователна година като преподавател. При мен оценката се споделя “Слаб ” - 4. Не тъй като всички са съвършени, а тъй като съумявам да добутам всички до един хигиеничен най-малко познания и умения. Вярвам, че това е част от пътя. Сигурен съм в това.
Някой незабавно може да каже: “Той е фаворизиран, преподава в ужасно частно учебно заведение с подбрани деца ”. Да, по този начин е. Но познавам сътрудници, персонално познавам сътрудници, които работят в напълно друга среда. И в границите на тази среда те вършат същото - съумяват да стимулират учениците си.
Учителят е всемогъщ стопанин в класната стая. В този смисъл той е този, който държи всички принадлежности на мотивацията. Да, и на наказването, само че аз нямам доверие, че наказването в цифров тип оказва помощ. Мисля, че наказването не прави нищо. Как човек може да накаже някого по история? Какво - ще му напише двойка? Голяма работа - след първата двойка на младежа ще спре да му пука. Ученик с двойка значи, че аз съм се провалил най-малко малко да предизвикам интерес. Означава, че не съм съумял да го накарам да съпреживее предишното. Това се отнася за всяка просвета, за всяка дисциплинираност, за всеки предмет, освен за историята.
Въпросът е доколко учителите носят отговорността за това. Много е елементарно да извадим един типов тест и да кажем - хайде, давай, оправяй се.
Светът е доста по-напред и доста по-шарен от стандартизираните проби.
Споменахте и историята, споменахте и филмът. Трябва ли да има смяна в образователния проект по история или още веднъж опираме до учителя?
Трябва да се намерения доста хубаво по какъв начин да бъде спретнат образователният материал. В образователните стратегии в действителност има някои неразумни решения. Например, по този начин се случва, че българската история се учи няколко пъти, а пък аз не виждам сериозна изгода от това.
Някой споделя: “Да, само че тя се учи по друг метод в първи, в четвърти, в пети, в шести, в седми, в девети, в единайсети и дванайсети клас ”. Сигурно е по този начин, само че ми се коства, че е в действителност значимо българската история да бъде изучавана значително в подтекста на европейската и на международната история. Мисля, че едвам тогава можем да разберем същинската историческа значителност на българската средновековна страна и на българските революционери от 19 век да вземем за пример.
Когато ги сложим в подтекст, ние можем да разберем в цялата тяхна човещина какъв брой в действителност са значими и значими. Извън този подтекст мъчно можем да разберем за какво Симеонова България е център на европейската просвета към оня миг.
Говорихме за проблемите, надлежно за решенията. Как бихте обобщили решенията, в случай че би трябвало да ги дадем като рекомендация към тези читатели, които биха могли да вземат и управнически решения?
И като историк, постоянно съм се пазил от това да давам рекомендации. Това, което мога да споделя, е персонално мнение, основано на опит. В този смисъл ние имаме няколко неща, които можем да променим в границите на няколко години и то вследствие на - дръзвам да кажа - на консенсус сред всички парламентарно показани партии. Според мен подобен консенсус е вероятен даже и в сегашния парламент.
Такъв консенсус е вероятен върху оценките. Върху това, че шестобалната система не е нещо, което действително работи. В нея имаме две цялостни оценки и това са “Добър ” и “Много добър ”. Средната е половинка, отличната също е половинка. Да не приказваме, че в отрицателната оценка, двойката, няма никаква разлика, без значение дали ученикът е бил на 0 и по-късно е стигнал до 45 или 49%, в случай че приемем, че 50% са летвата за прескачане.
Трябва да оценяваме всеки напредък. Трябва да можем да го насърчаваме. Трябва да можем да го документираме. А нямаме такава опция публично.
Другото е, че е нужна в действителност сериозна поддръжка за учителите и то поддръжка, която да е в посока на очовечаването на системата. Трябва да е ясно и каква е задачата на образованието. Ако системата знае какво цели с образованието, може да поддържа и учителите, и родителите.
Третото нещо, което ми се коства значимо, е свободата. В българското учебно заведение няма независимост, тъй като сляпо се следват тези разпределения, пък няма такова обвързване.
Можем да си кажем, че имаме едни в действителност значими неща, които желаеме да реализираме с нашите възпитаници, още веднъж да си сложим цел, само че да дадем цялостна независимост на учителя по какъв начин би постигнал тази цел. Тогава ще забележим, че актуалният български преподавател е доста изобретателен, доста съобразителен и може да измисли страхотни способи, по които да реализира този държавен стандарт.
Всичко това към момента не се е случило във типа, в който съгласно мен е належащо. Някой незабавно може да каже, че има държавни просветителни условия. Друг ще каже: “Не е правилно, това е записано в този или оня член на Закона за предучилищното и учебното обучение, че това са стъпките, които би трябвало да се следват ”. Да, само че нищо от това обективно не се е случило. Резултатите го демонстрират - и то надалеч освен резултатите от матурите, които обективно са пагубни, тъй като не може да минаваш изпит с 23% от 100. А тъкмо по този начин се минава на матурата по БЕЛ, която е наложителна в последните години. Това демонстрират и резултатите от PISA, които също са пагубни, държат ни на дъното на резултатите в Европейския съюз. Накрая въпреки всичко да си кажем, че излаз има, стига да имаме в действителност необятно публично единодушие по задачите на образованието.
Илияна Маринкова
Цялото изявление за измененията, нужни в учебното ни обучение, четете в идващите редове:
Г-н Джасим, от кое място идват проблемите в българското учебно обучение, кое е главното - учебниците, наличието, което се преподава, учителите, оценяването?
Един от най-големите проблеми е, че се счита, че учебниците са значими. Трябва да създадем голяма разлика сред учебниците и метода на преподаване. Това разграничаване е доста значимо. В всеобщото схващане учебниците са супер значими, а те не са. Те са просто инструмент - и то инструмент, който следва образователните стратегии. Това е и повода учебниците на другите издателства по съвсем всички предмети за съответния клас да следват един и същи проект - МОН дава едно примерно систематизиране на база на образователната стратегия. Това примерно систематизиране постоянно се следва сляпо.
Учебниците не са значими. Давам ви един образец - помните ли създателите на учебника по история в 9. клас? Не? А помните ли учителя? Най-вероятно да. Ето това е разликата. Не споделям, че образователните стратегии са положителни, надалеч са от положителни. На първо място обаче би трябвало да разберем, че положителното обучение идва от положителния преподавател. Той може да вземе даже една неприятна образователна стратегия и да я направи потребна на децата.
Това е първата, най-важна стъпка, която би трябвало да променим в някакъв смисъл. Само че, за жалост, ние сме като че ли заложници на една визия, която доста хора споделят в разнообразни житейски сфери, по разнообразни мотиви и аргументи. Тази визия е, че “щом аз по този начин съм учил, значи и моите деца би трябвало да учат по този начин ”. А това не е по този начин.
Ще дам един образец по какъв начин се трансформират нещата - в случай че погледнем фотография на болнична операционна зала отпреди 100 години и в този момент, ще забележим голяма разлика. Ако погледнем образователна класна стая отпреди 100 години и в този момент, ще забележим съвсем никаква разлика. Можем ли да кажем, че значително заболяванията не са се трансформирали? Да, трансформирало се е разбирането за тях, познаването им. Смятам, че по този метод се трансформира и педагогиката, която априорно е консервативна система, каквато консервативна система е и опазването на здравето. Не можем да си позволим внезапни придвижвания в тези системи, тъй като те са от голямо значение за всяка страна и за всеки народ. Но, ето тази разлика - в развиването и във връзка с разбирането, би трябвало да наваксаме.
До огромна степен лекарите са толкоз напред, тъй като не стопират със своето обучение от самото начало. Те не стопират да четат нови неща - намират време за това въпреки да са супер натоварени. В някакъв смисъл даже ги задължават, до момента в който при учителите не е по този начин. Ние имаме голям проблем таман с учителите. Оставяме настрани фактът, че няма хора - т.е., че сме в дълбока демографска рецесия, само че към този момент доста мъчно могат да се намират и учители, които да са отворени и умерено да могат да одобряват мисълта, че би трябвало да учат непрестанно нещо ново и освен това. А даже учителите да са отворени към това, страната не съумява да ги поддържа.
Давам още един образец - учителските заплати скочиха със 130% в последните към шест години. Качеството промени ли се с даже 20%? Не. Така че преди всичко, съгласно мен и обществото, и системата би трябвало да се концентрират в това да поддържат учителите, да ги насърчи да трансформират метода на преподаване. След това когато променим и образователните стратегии, тогава към този момент може да има действителен резултат.
Каква би трябвало да е посоката на тази смяна в метода на преподаване?
Нещата за смяна са доста, не мога да дам общовалидна рецепта. Мога да споделя мнение, което ще бъде отчасти годно. Едно от нещата, които е добре учителите да знаят, е по какъв начин да извадят потребното за децата от недотам положителните образователни стратегии. Добре е да стане ясно каква е задачата в другите просветителни степени в образованието.
Ако одобрявам, че в началното учебно заведение задачата е да ограмотим децата, да ги научим на четмо и писмо, би би трябвало да сме пределно наясно, че в огромните градове, в доста от случаите, в случай че не става въпрос за обществени стопански малцинства, децата, когато отидат на учебно заведение, към този момент знаят да четат. Най-малкото знаят буквите. Тоест, когато си приказваме за ограмотяване, в началния курс единствено четмото и писмото ли е ограмотяването? Тоест, това ли е нашата визия за просветеност през днешния ден? Защото аз си мисля, че към този момент има други детайли, които грамотността включва. Като да вземем за пример - по какъв начин да работя безвредно с устройства и в интернет.
Друг образец - персонално съгласно мен, една от най-важните задания на учителите по български език е да научат децата да обичат четенето. Не съм уверен, че това са случва, а това е една от най-големите задания на всеки преподавател по български език и литература.
Българската просветителна система, във типа на всеобщата просветителна система, няма посока. Много е забавно, че в Закона за предучилищното и учебното обучение не е дефинирана ясна цел. В него не е казано, че децата влизат в учебно заведение, с цел да станат, да вземем за пример, свободни персони, които са функционално грамотни и са способни да преследват личната си визия за благополучие в границите на закона. Давам една напълно случайна примерна дефиниция. Казват, че в случай че човек не знае накъде е тръгнал, може да стигне някъде другаде. Ние сме тъкмо в тази обстановка и не сме там от в този момент.
Като казахте свободна персона, която в границите на закона преследва благополучие, се сещам за един случай от 2022 година - тогава възпитаници от София, десетокласници, бяха арестувани от органите на реда, тъй като бяха написали на МОЧА “Save Ukraine ”. В тази връзка - би трябвало ли съгласно вас гражданското обучение да бъде доста по-силно застъпено в учебно заведение, децата да бъдат учени, че имат право да показват мнението си?
Тога бяха наши възпитаници от Международно учебно заведение “Увекинд ”, които даже не бяха съумели да си допишат надписа. Беше се случило дни след началото на отвратителната съветска инвазия против самостоятелна Украина.
Предисторията на тази преживелица е, че учениците бяха гледали в учебно заведение няколко дни преди този момент филмът “Второто избавление ” - още преди да бъде излъчен в народен ефир.
Аз бях провел и среща с двама от създателите на кино лентата - с проф. Евелина Келбечева и доцент Михаил Груев, ръководител на Държавна организация “Архиви ”.
Казвам всичко това, тъй като имам вяра, че това някой да бъде свободен е съществена полезност, към която в нашата учебна общественост се стремим. Но това не би било допустимо без ние да имаме поддръжката на родителите. В някакъв по-голям мащаб, ми се коства, че това също е една от тематиките, които съумяват да се изплъзнат от фокуса на вниманието.
Имаме два вероятни метода. Първият метод е да одобряваме родителя за зложелател. Вторият - за мен това е и значимият метод - е учителите да кажем “родителят не ми е зложелател ”, с цел да може и родителят да не счита учителя и учебното заведение за зложелател, за система, която просто желае да смачка детето му. Затова е належащо да се построява същинска учебна общественост. За това са нужни старания, то не може да стане просто по този начин.
Обикалял съм учебни заведения в цялата страна по най-различни аргументи. Обучавал съм учители да работят с електронни платформи за образование надалеч преди Коронавирус. Срещал съм се с шефове и с сътрудници в учебни заведения, в които учат деца в извънредно неравностойно обществено състояние. И знам, че е допустимо. Възможно е, в случай че шефът и екипът имат предпочитание да привлекат даже и родителите от извънредно маргинализирани обществени групи.
Представете си, че казвате на един човек и на фамилията му: “Ела при нас, ние ще се опитаме да те подкрепим. Няма да те упрекваме, че не се справяш като родител ”. Всеки има този боязън съгласно мен и оттова идва този спор. Много постоянно учебното заведение работи тъкмо по този начин - упреква родителите, че не са свършили това, че не са свършили това. Имам една вест и тя е, че децата не идват с напътствие. Най-сложната техника идва с напътствие, само че не и децата. За да се научи човек да кара автомобил, би трябвало да върви на курс и минава изпит. За да е родител, няма нито напътствие, нито курс.
В доста от случаите родителите са комплицирани. Те не знаят кое е вярно - ами, хайде да им помогнем. Хайде да ги подкрепим, вместо да ги упрекваме. Ако едно дете не получава някакви неща вкъщи, хайде да се опитаме да наваксаме този недостиг в учебно заведение. Ако просветителната система на предучилищното и учебно обучение стартира да подхожда човешки към хората, аз в действителност имам вяра, че връзките ще се развиват по различен метод. Тогава и родителите ще бъдат доста по-кооперативни.
Ако желая да работя с някого и го нахокам, най-вероятно няма да ми спомага. Ако обаче макар грешките се опитаме дружно да създадем нещо и забележим, че да, всеки бърка, само че пък по тази причина сме общественост, по тази причина има един огромен учебен екип - с цел да можем като хора да се съберем и да създадем тази общественост по-здрава, най-вероятно ще мога да работя с този човек. Да, в някой случаи несъмнено тази общественост ще би трябвало да се сътвори от нулата, това си има термин - community building. Ето това е едно от нещата, които извънредно доста липсват.
Започнахме с проблемите, само че с изключение на проблеми има и решения. Връщам се на това, че първо би трябвало да подкрепим учителите и дружно с това да се обърнем към родителите и да им протегнем ръка. По мое мнение не учебните заведения, които изкарват високи резултати на матурите са положителните учебни заведения. Добрите учебни заведения са тези, в които и децата, и родителите се усещат добре. Истински положителните учебни заведения са тези, които протягат ръка към родителя, а не тези, които поставят табела “Родителите - дотук ”.
Може ли да приказваме за нужда от сходен метод и при оценяването на учениците? Тоест, когато виждаме, че един възпитаник не се оправя, не да го глобяваме, ами в противен случай - да се опитаме да го окуражим, че той би могъл да напредне.
Личната ми позиция е, че когато един преподавател написа слаба оценка, я написа на себе си. Ако написа слаба оценка, значи не е съумял, провалил се е в усилието да стимулира ученика да реализира освен това. На мен това ми е 18-ата образователна година като преподавател. При мен оценката се споделя “Слаб ” - 4. Не тъй като всички са съвършени, а тъй като съумявам да добутам всички до един хигиеничен най-малко познания и умения. Вярвам, че това е част от пътя. Сигурен съм в това.
Някой незабавно може да каже: “Той е фаворизиран, преподава в ужасно частно учебно заведение с подбрани деца ”. Да, по този начин е. Но познавам сътрудници, персонално познавам сътрудници, които работят в напълно друга среда. И в границите на тази среда те вършат същото - съумяват да стимулират учениците си.
Учителят е всемогъщ стопанин в класната стая. В този смисъл той е този, който държи всички принадлежности на мотивацията. Да, и на наказването, само че аз нямам доверие, че наказването в цифров тип оказва помощ. Мисля, че наказването не прави нищо. Как човек може да накаже някого по история? Какво - ще му напише двойка? Голяма работа - след първата двойка на младежа ще спре да му пука. Ученик с двойка значи, че аз съм се провалил най-малко малко да предизвикам интерес. Означава, че не съм съумял да го накарам да съпреживее предишното. Това се отнася за всяка просвета, за всяка дисциплинираност, за всеки предмет, освен за историята.
Въпросът е доколко учителите носят отговорността за това. Много е елементарно да извадим един типов тест и да кажем - хайде, давай, оправяй се.
Светът е доста по-напред и доста по-шарен от стандартизираните проби.
Споменахте и историята, споменахте и филмът. Трябва ли да има смяна в образователния проект по история или още веднъж опираме до учителя?
Трябва да се намерения доста хубаво по какъв начин да бъде спретнат образователният материал. В образователните стратегии в действителност има някои неразумни решения. Например, по този начин се случва, че българската история се учи няколко пъти, а пък аз не виждам сериозна изгода от това.
Някой споделя: “Да, само че тя се учи по друг метод в първи, в четвърти, в пети, в шести, в седми, в девети, в единайсети и дванайсети клас ”. Сигурно е по този начин, само че ми се коства, че е в действителност значимо българската история да бъде изучавана значително в подтекста на европейската и на международната история. Мисля, че едвам тогава можем да разберем същинската историческа значителност на българската средновековна страна и на българските революционери от 19 век да вземем за пример.
Когато ги сложим в подтекст, ние можем да разберем в цялата тяхна човещина какъв брой в действителност са значими и значими. Извън този подтекст мъчно можем да разберем за какво Симеонова България е център на европейската просвета към оня миг.
Говорихме за проблемите, надлежно за решенията. Как бихте обобщили решенията, в случай че би трябвало да ги дадем като рекомендация към тези читатели, които биха могли да вземат и управнически решения?
И като историк, постоянно съм се пазил от това да давам рекомендации. Това, което мога да споделя, е персонално мнение, основано на опит. В този смисъл ние имаме няколко неща, които можем да променим в границите на няколко години и то вследствие на - дръзвам да кажа - на консенсус сред всички парламентарно показани партии. Според мен подобен консенсус е вероятен даже и в сегашния парламент.
Такъв консенсус е вероятен върху оценките. Върху това, че шестобалната система не е нещо, което действително работи. В нея имаме две цялостни оценки и това са “Добър ” и “Много добър ”. Средната е половинка, отличната също е половинка. Да не приказваме, че в отрицателната оценка, двойката, няма никаква разлика, без значение дали ученикът е бил на 0 и по-късно е стигнал до 45 или 49%, в случай че приемем, че 50% са летвата за прескачане.
Трябва да оценяваме всеки напредък. Трябва да можем да го насърчаваме. Трябва да можем да го документираме. А нямаме такава опция публично.
Другото е, че е нужна в действителност сериозна поддръжка за учителите и то поддръжка, която да е в посока на очовечаването на системата. Трябва да е ясно и каква е задачата на образованието. Ако системата знае какво цели с образованието, може да поддържа и учителите, и родителите.
Третото нещо, което ми се коства значимо, е свободата. В българското учебно заведение няма независимост, тъй като сляпо се следват тези разпределения, пък няма такова обвързване.
Можем да си кажем, че имаме едни в действителност значими неща, които желаеме да реализираме с нашите възпитаници, още веднъж да си сложим цел, само че да дадем цялостна независимост на учителя по какъв начин би постигнал тази цел. Тогава ще забележим, че актуалният български преподавател е доста изобретателен, доста съобразителен и може да измисли страхотни способи, по които да реализира този държавен стандарт.
Всичко това към момента не се е случило във типа, в който съгласно мен е належащо. Някой незабавно може да каже, че има държавни просветителни условия. Друг ще каже: “Не е правилно, това е записано в този или оня член на Закона за предучилищното и учебното обучение, че това са стъпките, които би трябвало да се следват ”. Да, само че нищо от това обективно не се е случило. Резултатите го демонстрират - и то надалеч освен резултатите от матурите, които обективно са пагубни, тъй като не може да минаваш изпит с 23% от 100. А тъкмо по този начин се минава на матурата по БЕЛ, която е наложителна в последните години. Това демонстрират и резултатите от PISA, които също са пагубни, държат ни на дъното на резултатите в Европейския съюз. Накрая въпреки всичко да си кажем, че излаз има, стига да имаме в действителност необятно публично единодушие по задачите на образованието.
Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ