Кеворк Кеворкян: Стефан Данаилов на 80. Добър човек ли съм?
Това изявление е излъчено на 30 септември 2012 година.
Стефан се държеше, само че личеше, че е надълбоко засегнат.
Вървеше „ ВИП Брадър “, сред участниците бе и синът му Владимир - едвам наврат в очите на публиката една дълго скривана загадка.
И да си поиграят с нея.
А на една от стените на „ Къщата “ бяха чучнали портрет на Стефан - сакън, да не забравим и за миг грешника…
***
Това встъпление е изцяло задоволително – само че, който има предпочитание, може да отдели време и за фрагменти от един текст, оповестен на 13 октомври 2012 година.
***
ДОБЪР ЧОВЕК ЛИ СЪМ?
Никога не бях виждал нещо толкоз унизително – унизително за всички нас.
Един от най-обичаните ни артисти, несъмнената звезда на всички времена – да се пита обществено, дали е добър човек.
И то откакто е повече от ясно, че е добър, героичен и надарен човек.
Но ние толкоз сме оскотели, толкоз сме потънали в нечистотиите, които неуморно ни сервират от екрана, че от дълго време не вършим разлика сред положително и зло, сред почтено и притворно, любуваме се все по-стръвно на отвратителното и на още по-отвратителното.
Заети сме към този момент само с това, да отгатнем до каква степен ще стигнем в това втурване в мерзкото.
И това спускане/пропадане към този момент ни прави щастливи.
Виждал съм всичко в кариерата си – по този начин мислех най-малко до онази неделя, когато разговарях със Стефан.
Интервюирал съм хиляди хора, множеството от тях умни и честни, срещал съм значително популярни наши съвременници.
Имал съм отсреща си и някои празни видове, това е неизбежно. Изслушвал съм всевъзможни истории, някои от тях пределно трагични, и съм уверен, че съм схванал значително неща за човешката природа.
Знам към този момент сигурно, да вземем за пример, че Злото като че ли е неизкоренимо, че то може да поникне на всички места - и че, в края на краищата, няма малко и огромно Зло.
Знам също по този начин, че човек е в положение да извърши ужасни неща, освен това без да има забележима причина за това.
Мевлидие и Али от едно селце в Североизточна България умерено бяха оставили новородените си близначета да измръзнат в студената зимна нощ - и още по-спокойно ги бяха погребали в двора си.
А след това, по този начин умерено, седяха против мен в студиото и Али чоплеше из историята им.
Хубав, напряко хубав мъж, не излъчваше нищо неприятно - само че по този начин умерено разказваше за злото, което бяха направили, че тръпки ме побиваха.
Уж от дълго време към този момент знаех, че човек е положение да извърши всичко, само че това ми се виждаше отвън мярката.
Този елементарен човек ми споделяше, че и това е част от предназначението му – да се отърсва от личните си деца, тъй като не е в положение да се грижи за тях.
Али не беше по-различен от някакъв нашенски политически сопол, който, с цел да се хареса на краткотрайните си настойници, патетично пращаше българчета в Ирак - и още по-патетично посрещаше ковчезите им.
Той обаче беше по-страшен поради убеждението му - въпреки и неизразено с думи, само че то се усещаше, като че ли беше нещо физическо – че да убиваш личните си деца също е човешко.
След изповедта на Стефан във „ Всяка неделя “ си споделям, че ние или най-малко по-голямата част от нашето общество – или по-скоро средище - сме се трансформирали в едно страшилище като Али.
Вече считаме, че е изцяло в реда на скотските правила, които ни постановат всякакви самозванци, да убиваме личните си първенци, да се гаврим с тях, и най-много да се гаврим с Миналото - да го унижаваме и онождаме даже, да го оглозгаме до кост.
Тихо и тихо, Преходът, като някакъв несломим Злодей, ни трансформира в братя на Али, източи по някакъв метод чувствителността ни и ни трансформира в неандерталци.
Идеолозите на това оскотяване бяха мизерни хорица с невисок генезис, безкнижни хора, безкултурни - и те като Гьоринг биха повтаряли - в случай че ги знаеха и в случай че имаха задоволително кураж, злокобните думи от пиесата на Ханс Йост: „ Щом чуя думата просвета, се пипвам за кобура “.
Чули или недочули тези думи - обаче галеха кобурите си.
Един напряко беше споделил, че до 1989 година в България нямало просвета – и така наречените български интелектуалци го оставиха жив и незасегнат.
Няма по-страхливо нещо от българския „ интелектуалец “, изключително от породата на политическите приспособенци: вършиха палатков лагер под прозорците на президента Младенов, който си беше един спокоен и беззащитен пияница; спяха в мръсните си палатки; пишеха възвания против комунизма – отново по този начин бездарно, както го бяха правили в негова прослава.
Но когато Костов ги прати всички на майната им с въпросните думи, те освен не посмяха, те даже не се сетиха да отидат и да налягат пред Министерския съвет, а от горната страна на всичко по-късно се точеха като покорна парадайса на рождения му ден.
И тогава политическата прослойка дефинитивно разбра, с каква сбирщина си има работа и в никакъв случай повече не им обърна внимание.
Така последователно Прехода, изтърбушвайки всичко наред, се добра и до културата и й прегриза гърлото.
И обрече на мудна мъка общуването на публиката с духовните полезности.
Още тогава, при започване на 90-те години, пролича, че това, което през днешния ден се случва със Стефан, ще бъде неизбежно.
Това беше ясно, само че мнозина отново си завряха ушите под възглавниците – най-сигурното място за огромна част от българската интелигенция.
Сега всички сякаш са възмутени от гаврата със Стефан, а преди този момент и с Парцалев и Калоянчев, обаче това е едно видимо отвращение, типично българското, в което тънкото ухо постоянно ще долови и един дразнещ тон: “Евал съм му майката, нали беше толкоз време любим на Народа, време е да си заплати! “
Хубаво, да ги оставим тия встрани – ами елементарният фен?
Той пък по кое време стана толкоз апатичен и дебелокож, за какво толкоз елементарно го обработиха идеолозите на Прехода, за какво толкоз елементарно се хвана на машинациите им?
Изповедта на Стефан бе представена обстойно във всички медии – само че единици бяха ония, които се осмелиха непосредствено да го защитят.
Другите сякаш проляха по някоя сълза дружно с него, повече обаче избраха да се разсейват.
И няма по какъв начин да е другояче, когато чалгата – жертва на която, в действителност, е Стефан – от дълго време е обсебил цялото им внимание. Това е явно.
По-вероятно ще създадат всенародно придвижване, с цел да спасят спуканата силиконова цица на някоя млатка, в сравнение с да спрат линча над Стефан.
От години се храним с сходни линчове.
Онзи, който сподели, че у нас няма просвета, като че ли даде паролата Народа да се храни с подигравка и линчове.
Драматургията на „ ВИП БРАДЪР “ едно към едно следва и копира драматургията на Прехода, който имаше за цел да подмени същинският хайлайф с някакъв нов сбириток, в множеството случаи фиктивен и неплатежоспособен.
Линчът беше един от главните принадлежности на Прехода - и поради това е естествено да стане и признак в една телевизионна структура, и то порядъчно подправена.
Естествено е – да, само че, в това време, е изцяло безчовечно.
Големият въпрос е обаче, дали алитата осъзнават това, най-малко в някаква степен?
По-скоро не.
***
Уважаеми другари, ТОВА е моята страница – всички други страници, блогове и прочие, които
употребяват името ми или мои снимки, нямат нищо общо с мен.
***
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Стефан се държеше, само че личеше, че е надълбоко засегнат.
Вървеше „ ВИП Брадър “, сред участниците бе и синът му Владимир - едвам наврат в очите на публиката една дълго скривана загадка.
И да си поиграят с нея.
А на една от стените на „ Къщата “ бяха чучнали портрет на Стефан - сакън, да не забравим и за миг грешника…
***
Това встъпление е изцяло задоволително – само че, който има предпочитание, може да отдели време и за фрагменти от един текст, оповестен на 13 октомври 2012 година.
***
ДОБЪР ЧОВЕК ЛИ СЪМ?
Никога не бях виждал нещо толкоз унизително – унизително за всички нас.
Един от най-обичаните ни артисти, несъмнената звезда на всички времена – да се пита обществено, дали е добър човек.
И то откакто е повече от ясно, че е добър, героичен и надарен човек.
Но ние толкоз сме оскотели, толкоз сме потънали в нечистотиите, които неуморно ни сервират от екрана, че от дълго време не вършим разлика сред положително и зло, сред почтено и притворно, любуваме се все по-стръвно на отвратителното и на още по-отвратителното.
Заети сме към този момент само с това, да отгатнем до каква степен ще стигнем в това втурване в мерзкото.
И това спускане/пропадане към този момент ни прави щастливи.
Виждал съм всичко в кариерата си – по този начин мислех най-малко до онази неделя, когато разговарях със Стефан.
Интервюирал съм хиляди хора, множеството от тях умни и честни, срещал съм значително популярни наши съвременници.
Имал съм отсреща си и някои празни видове, това е неизбежно. Изслушвал съм всевъзможни истории, някои от тях пределно трагични, и съм уверен, че съм схванал значително неща за човешката природа.
Знам към този момент сигурно, да вземем за пример, че Злото като че ли е неизкоренимо, че то може да поникне на всички места - и че, в края на краищата, няма малко и огромно Зло.
Знам също по този начин, че човек е в положение да извърши ужасни неща, освен това без да има забележима причина за това.
Мевлидие и Али от едно селце в Североизточна България умерено бяха оставили новородените си близначета да измръзнат в студената зимна нощ - и още по-спокойно ги бяха погребали в двора си.
А след това, по този начин умерено, седяха против мен в студиото и Али чоплеше из историята им.
Хубав, напряко хубав мъж, не излъчваше нищо неприятно - само че по този начин умерено разказваше за злото, което бяха направили, че тръпки ме побиваха.
Уж от дълго време към този момент знаех, че човек е положение да извърши всичко, само че това ми се виждаше отвън мярката.
Този елементарен човек ми споделяше, че и това е част от предназначението му – да се отърсва от личните си деца, тъй като не е в положение да се грижи за тях.
Али не беше по-различен от някакъв нашенски политически сопол, който, с цел да се хареса на краткотрайните си настойници, патетично пращаше българчета в Ирак - и още по-патетично посрещаше ковчезите им.
Той обаче беше по-страшен поради убеждението му - въпреки и неизразено с думи, само че то се усещаше, като че ли беше нещо физическо – че да убиваш личните си деца също е човешко.
След изповедта на Стефан във „ Всяка неделя “ си споделям, че ние или най-малко по-голямата част от нашето общество – или по-скоро средище - сме се трансформирали в едно страшилище като Али.
Вече считаме, че е изцяло в реда на скотските правила, които ни постановат всякакви самозванци, да убиваме личните си първенци, да се гаврим с тях, и най-много да се гаврим с Миналото - да го унижаваме и онождаме даже, да го оглозгаме до кост.
Тихо и тихо, Преходът, като някакъв несломим Злодей, ни трансформира в братя на Али, източи по някакъв метод чувствителността ни и ни трансформира в неандерталци.
Идеолозите на това оскотяване бяха мизерни хорица с невисок генезис, безкнижни хора, безкултурни - и те като Гьоринг биха повтаряли - в случай че ги знаеха и в случай че имаха задоволително кураж, злокобните думи от пиесата на Ханс Йост: „ Щом чуя думата просвета, се пипвам за кобура “.
Чули или недочули тези думи - обаче галеха кобурите си.
Един напряко беше споделил, че до 1989 година в България нямало просвета – и така наречените български интелектуалци го оставиха жив и незасегнат.
Няма по-страхливо нещо от българския „ интелектуалец “, изключително от породата на политическите приспособенци: вършиха палатков лагер под прозорците на президента Младенов, който си беше един спокоен и беззащитен пияница; спяха в мръсните си палатки; пишеха възвания против комунизма – отново по този начин бездарно, както го бяха правили в негова прослава.
Но когато Костов ги прати всички на майната им с въпросните думи, те освен не посмяха, те даже не се сетиха да отидат и да налягат пред Министерския съвет, а от горната страна на всичко по-късно се точеха като покорна парадайса на рождения му ден.
И тогава политическата прослойка дефинитивно разбра, с каква сбирщина си има работа и в никакъв случай повече не им обърна внимание.
Така последователно Прехода, изтърбушвайки всичко наред, се добра и до културата и й прегриза гърлото.
И обрече на мудна мъка общуването на публиката с духовните полезности.
Още тогава, при започване на 90-те години, пролича, че това, което през днешния ден се случва със Стефан, ще бъде неизбежно.
Това беше ясно, само че мнозина отново си завряха ушите под възглавниците – най-сигурното място за огромна част от българската интелигенция.
Сега всички сякаш са възмутени от гаврата със Стефан, а преди този момент и с Парцалев и Калоянчев, обаче това е едно видимо отвращение, типично българското, в което тънкото ухо постоянно ще долови и един дразнещ тон: “Евал съм му майката, нали беше толкоз време любим на Народа, време е да си заплати! “
Хубаво, да ги оставим тия встрани – ами елементарният фен?
Той пък по кое време стана толкоз апатичен и дебелокож, за какво толкоз елементарно го обработиха идеолозите на Прехода, за какво толкоз елементарно се хвана на машинациите им?
Изповедта на Стефан бе представена обстойно във всички медии – само че единици бяха ония, които се осмелиха непосредствено да го защитят.
Другите сякаш проляха по някоя сълза дружно с него, повече обаче избраха да се разсейват.
И няма по какъв начин да е другояче, когато чалгата – жертва на която, в действителност, е Стефан – от дълго време е обсебил цялото им внимание. Това е явно.
По-вероятно ще създадат всенародно придвижване, с цел да спасят спуканата силиконова цица на някоя млатка, в сравнение с да спрат линча над Стефан.
От години се храним с сходни линчове.
Онзи, който сподели, че у нас няма просвета, като че ли даде паролата Народа да се храни с подигравка и линчове.
Драматургията на „ ВИП БРАДЪР “ едно към едно следва и копира драматургията на Прехода, който имаше за цел да подмени същинският хайлайф с някакъв нов сбириток, в множеството случаи фиктивен и неплатежоспособен.
Линчът беше един от главните принадлежности на Прехода - и поради това е естествено да стане и признак в една телевизионна структура, и то порядъчно подправена.
Естествено е – да, само че, в това време, е изцяло безчовечно.
Големият въпрос е обаче, дали алитата осъзнават това, най-малко в някаква степен?
По-скоро не.
***
Уважаеми другари, ТОВА е моята страница – всички други страници, блогове и прочие, които
употребяват името ми или мои снимки, нямат нищо общо с мен.
***
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ