Това един изчерпателен разказ за силата на духа. За победата

Това един обстоен роман за силата на духа. За успеха над един вирус. Прочетете го. Историята на доктор Владимир Пожарашки, оповестена в му.

Срещата ми с вируса стартира през последната седмица на октомври, 2020 с лека кашлица. Последва тест и положителен резултат. Посетих незабавно Болница " Токуда " за проучвания и лекуване, което започнах в къщи по одобрена в опита скица за лекуване на болестта. Симптомите бяха кашлица, температура, изтощение, мускулни болки, дискомфорт в коремната област. На третия ден стартира усъвършенстване и помислих: " Ето, преборих го, това беше ". За страдание на петият ден нещата потеглиха още веднъж надолу като задълбочаване на наличните признаци. Коварността на този вирус е в продължителното му деяние, спрямо други вируси, които съм срещал в живота си и патологичното му въздействиевърхуа доста тъкани и системи в посока дезинтеграция.

Останалите признаци бяха релативно постоянни, само че наблюдавайки деликатно положението си като доктор, ми направи изключително усещане един от признаците - прогресираща липса на мощ. Ставах и се раздвижвах, само че безсилието ме връщаше в леглото. Предпочитах да дремя. Отидох до болница за нови проучвания. Колегите в незабавното приемно поделение ме прегледаха и ми предложиха да остана за болнично лекуване. Имах към този момент пневмония и сатурацията/насищането на кръвта с кислород/ беше незадоволително. Един от факторите на възпалителния развой беше доста повишен, което ме докара до мисълта, че организмът оформя и свръх реакция към заболяването, с която не може да се оправи.

В клиниката ме сложиха неотложно на венозно медикаментозно лекуване и незабавно ми дадоха назална сонда с О2. Казаха ми да не спирам да употребявам кислорода. И тогава стана забавно.

Забелязах, че с кислорода се успокоявах в границите на 30-45 минути, само че и започвах да вдишвам много незадълбочено и стигах до дихателни рецесии, изразяващи се, че дишането ми блокираше - за минута ми беше мъчно да вдишам и да издишам и се давех, което отключваше кашлица с възобновяване на дишането. Нужни бяха минути да възстановя естествен темп на дишане. Това, дружно с наблюдението на прекомерно високия инфекциозен фактор/СRР/ в кръвта ми и ограничавания ми дихателен размер ми дадоха съображение да мисля за второстепенен патологичен механизъм, насложен върху главния заразен развой в белия ми дроб.

Имам поради дистрес синдрома, който съставлява нещо като комплициране, блокаж и разстройство на вътрешния самолечебен развой, който постоянно тече в нас невидимо във фона и обезпечава положението здраве. Така самолечението е непрекъсната динамична величина/процес и в тяло и в психиката/ и обезпечава вътрешния баланс, който назоваваме здраве. Ако той се обърка и дезориентира, а това се случва когато стреса/болестта е траял задоволително дълго и не е довел до сполучлива здравословна акомодация, тогава този развой от здраве-носещ и организиращ се трансформира в дисорганизиращо/дистрес ядро с противоположна на здравето логичност. От наблюденията ми несъмнено смятам, че природата му е не просто соматична, а психосоматична.

Считам, че външното за организма здравно лекуване, колкото и да е съответно, основано на сериозен опит и екипировка и с цялостна грижа, в случай че не е подкрепено съответно от вътрешните самооздравителни процеси за жалост е допустимо да е незадоволително. Всъщност медикаментозното лекуване е неспецифично, към следствията, а не към директния извършител, което може да се обезпечи единствено от организма посредством направа на характерни антитела против вируса. Така двата лечебни процеса е нужно да водят съответно, ръка за ръка в посока здраве.

Какво направих. Осъзнавайки блокираното дишане на гърдите си и дистрес реакцията на организма си и виждайки падащите индикатори от замерването на сатурацията на кръвта ми, изненадващо и за мен се запитах желая ли да пребивавам. Отговорът беше " Да ", само че с него пристигна и осъзнаването, че да искаш, значи да правиш, да се погрижиш за реализиране на желанието. А желанието за живот активизира силите за живот и възобновяване.

Тогава на база на наблюденията разказани до тук и познанията си по психосоматика и телесна психотерапия взех решение за стартира да вдишвам допустимо надълбоко и интензивно. Дишах с цялостното схващане, че ми е необходим О2, в случай че желая да пребивавам. Така дишах над 24 часа, множеството време на отворен прозорец. Борех се за кислорода си, за живота си. Интересен беше общият резултат - утешение и олекване.

Мисля, че дишането е значимо, като развой, освен от физиологична значимост. То освен " краде " О2 за мен от околната страна, който ми е необходим за освобождение на сила от питателните субстанции, само че към този момент на равнище импулси, то носи в себе си импулса на живота.

А той, същинският ни живот стартира с първото ни поемане, автоматизиран развой е и ние не се замисляме за значимостта му точно тъй като го получаваме на готово. Завършваме живота си с последното си издихание и с него угасва и импулса на живота, искрата му. Живота е вътре сред тези два телесни, а за какво не и психологични придвижвания. Самият живот е придвижване. Така активирайки умишлено дишането се връщаме към живота, засилвайки и искрата му и горивото му, а с тях и придвижването и салдото, другояче си си отиваме от него.

Каква е ползата от дишането на физиологично равнище. Белият дроб отчасти е изумен от инфекцията/вируса. Той не е задоволително функционален. Белодробният паренхим е тъкан с голяма повърхност в разгърнато положение и голям обменен капацитет. Той е фина мембрана. Имам поради стената на алвеолите. Белият дроб няма лична интензивност. Той се разпростира пасивно при дейните придвижвания на мускулатурата на гръдната стена. Активните несъзнателни дихателни придвижвания на гръдната мускулатура задават ритъма на дишането в норма, което също се контролира автоматизирано съгласно моментната потребност.

Ако дейните придвижвания на гръдната клетка намалеят, няма придвижване на белодробната тъкан, а в случай че тя не се движи, не просто пада обменната и функционалност, само че и личното и кръвоснабдяване стартира да пада, т.е., самият бял дроб, като орган не се храни и енергизира добре, а това автоматизирано понижава личните му съпротивителни му сили на тъканно равнище, към този момент атакувани от вируса. Това е основен миг съгласно мен за превръщане на заболяването в отрицателна посока.

Мнението ми е, че дейното дишане е доста значимо за лекуването на тази болест и по-специално на формата и с белодробна клинична находка, с цел да събудим условно казано вътрешния самолечител и да го надигнем против заболяването, един до друг с здравното лекуване. Но това е грижа на самия болен, не на лекуващите. Те могат единствено да го подканят към дейна позиция.

Никой не може да диша вместо мен. Нуждата от апаратно дишане в интензивните отделения е белег на привършване на способността на белия дроб да компенсира и се бори. Да, това зависи главно от базовото увреждане от вируса на белодробната тъкан, само че за какво не и от това дали съм опитал да поддържа интензивно съпротивителните си сили. Живота има потребност в тази ситуация от рационална, съзнателна поддръжка.

На 16тия час от дишането медитирах. Тръгнаха сълзи. Запитах се за какво рева и пристигна отговор - боязън. Витален боязън се беше загнездил в мен. Страх за живота ми. Някъде надълбоко се бях уплашил през всички тези дни, че нямам усъвършенстване, че се утежнявам. Страх, само че досега нямах осъзнатост за него. Тялото се беше уплашило. Казвайки това имам поради несъзнаваните телесни равнища на душeвността, които са и част от " вътрешния самолечител ".

Той беше изплашен и по тази причина блокирал. Казвайки вътрешен самолечител не имам предвид нищо езотерично, надалеч съм от езотериката. Аз съм доктор и физически психотерапевт. Вътрешният самолечител за мен е психо-имуно-невро-ендокринната ос/PNEI/, която интегрира и координира на по-високо равнище обособените системи за баланс в общата система на в организма и поддържа здравето. В медицинските среди от години се загатва този феномен. След като пристигна осъзнатостта за страха, тялото ми се отпусна и стопли. Дишането в допълнение олекна. Продължавах да вдишвам настойчиво.

С дишане против страха. Така продължих и идващите дни и седмици. На втория ден виждайки сатурацията на кръвта ми на към този момент съвсем естествени равнища, сътрудниците в клиниката ми махнаха кислорода и ме оставиха да вдишвам, с цел да набирам интензивно кислорода си самичък. Спирах ли дълбокото дишане сатурацията падаше. Дадох си сметка, че се боря да живота си. В главата ми стоеше: " желая да съм жив ". Доста здрав претекст, в случай че се замислите.

За себе си нарекох Covid19 вируса на страха. На страха, точно заради този съкровен механизъм на блокиране и комплициране посредством боязън, с който ни заразява непряко, само че тайно, последователно и незабелязано. Считам, че и медиите дадоха също техния дял в страха на публично равнище, без да се дават съответни структурирани пояснения, а отразявайки безредно сензацията. Намирам за нужно съответното, рационално схващане на индивида, което интензивно да поддържа медикаментозното лекуване, с цел да застанем мощни против тази самобитна чума на 21ви век дружно, а не смачкани от страха и причинителя му.

Препоръчвам от персонален опит: Дишайте интензивно вероятното надълбоко, само че не насилвайте. Постепенно вкарайте дишането в темп, от който идва усмиряване и стойте часове в него умишлено. Може да сгънете краката, в случай че ви е по-комфортно. При зашеметяване масажирайте главата и починете малко. Успокояването - общо и на дихателния темп е индикаторът за триумф. От един миг процеса се автоматизира и е допустимо да продължи самичък в същия темп и дълбочина до момента в който спите през нощта, като при мен. Дишайте легнали на ляво, на дясно, по стомах с възглавница под гърдите, макар тежестта/разблокира след към половин час/ или по тил с възглавница под плешките за 30-тина минути, тъй че рамената да увиснат обратно и гърдите да се извият и отворят напред. Също разблокира. Не прекалявайте с нищо! Бавно, деликатно, последователно, наблюдавайте.

От време на време опитвайте да вдишвате надълбоко със задържане към секунда две, с цел да отваря белия дроб. Може да подтиква кашлицата, само че тя е и гимнастика за белия дроб в случай че не е прекомерно мощна. Изплювайте секретите! Усетите ли утешение пуснете музика и дишайте. Постепенно ще се почувствате заредени. Не търсим бърз резултат, а резултат. Това е момента, в който в случай че усещате сили да станете може деликатно да раздвижите тялото в право състояние, само че с цялостно схващане за съществуването на сила. Движете краката, таза, гърба, рамената и дишайте. Ако имате сили и потанцувайте. Защо не. Дишането в право състояние отваря добре белодробните основи, които в легнало състояние не се разпростират добре и там се оформят застойните пневмонии.

Дишането освобождава сила, само че я ползвайте за оживление, което в допълнение ще енергизира, а не преминавайте прага на умората. Стратегията, която предлагам е за постепенно и деликатно рекултивиране на силата. Усетите ли се по-заредени лягайте и починете. До 30-тина минути възстановете дишането още веднъж.

Целта е постепенно и последователно да се оксигенира кръвта, деликатно и последователно да се енергизира и успокои тялото, с цел да да се възстановят единствено лечебните процеси, като се извадят от зоната на разстройство/дистрес. Процесът е муден, изисква непрекъсната грижа и самонаблюдение. При мен описаното проработи добре и излязох относително бързо от наклонената надолу повърхност, по която бях тръгнал, респективно от болничното заведение, само че за жалост не толкоз бързо от самата болест. Намирам претърпяното за много самодисциплиниращ опит в персонален проект.

Моето послание към този вирус е: " Ще пребивавам тъй като желая. Няма да се оставя на страха. Защото и да умра, преди този момент ще пребивавам с възприятието, че съм жив и се боря, а не авансово мъртъв от смут или липса на жадност за живот. Заставам против теб с целия личен запас и неоценимата помощ, която ми оказва лекуването и грижата на лекуващите за мен. А към тях - надълбоко им Благодаря за грижата, отношението и всеотдайния труд! "

Допълнителни психосоматични усещания. Наблюдавайки болни към мен от август виждам, че множеството хора минават през инфекцията най-вече без признаци или доста леки, общи такива. Друга част от хората, съгласно мен интуивно-сетивният вид изкарват заболяването главно със признаци от сетивните органи - загуба на подушване и усет, само че освен.

Възможни са и леки признаци от белия дроб, само че организма им сякаш лимитира заболяването на това равнище. Съвсем друго се случва с емоционално-чувствителния вид хора. Там инфекцията " слиза " в белия дроб и предизвиква описаната от мен в този материал клинична картина на белодробна непълнота и дистрес синдром. 

Считам, че не е нужно да чакаме вируса да отключи целия механизъм. Всичко е доста самостоятелно. Намирам първо носенето на защитни средства, дистанцията и дезинфекцията за значими, като част от един рационален, цивилизован метод към обстановката, за ограничението и. Другата част на цивилизования метод е да пазим медиците, които ще ни оказват помощ. Те също са хора, а още при започване на ноември бяха на ръба.

Ако се скупчим в лечебните заведения те ще излязат от строя и тогава жертвите заради несъответстваща помощ ще са по-големи. Натам да вървят хора с прогресиращ зной, температура, кашлица и прогресираща липса на мощ, за проучвания и съответно лекуване по скица, пък въпреки и за в къщи. Колегите към този момент са с опит и правят оценка доста добре кой е за болнично лекуване и кой не. И трето, предварителната защита, под форма на грижа за тялото и енергетиката му, имунитета и страха ще ни дадат по-добър старт в това премеждие. Нужни са самообладание и рационални държания, суматохата пречи.

По-късни, обобщаващи наблюдения. Поглеждайки към случилото се от по-късен стадий, към този момент не имам предвид с тези редове признаците, а общия резултат и правилните държания и връзки. Този извършител нападна доста тъкани и системи в организма. Симптомите, които описах са единствено главните, само че имаше всевъзможни, отвред, в това число от душeвност. Чувстваш се съществено размесен и си припомням по какъв начин споделям на брачната половинка си: " Имам потребност да медитирам. Събирам се. Веднага ми работи добре ". Спомена се някъде в публикация от клиничната процедура, че при към 20% от случаите се следи изостряне на психопатологичната находка. Такава мултитаргетна офанзива против организма води до наклонността към комплициране на системите за саморегулация и дезинтегритет. Всъщност животът като феномен е конструкция, а гибелта загуба на такава.

Ако помислим коя е назад най-интегриращата мощ в природата, не мога да дам по-адекватен отговор от любовта. Намирам за значимо тук отношението към болните да е топло и с грижа, само че и те самите за значимо да схващат какъв брой доста е значимо в този миг да се погрижат за самите себе си деликатно и с грижа. Да се погрижат за оня си топъл център, който в този момент е объркан, с цел да могат да му оказват помощ да се реинтегрира последователно с доста любов и грижа, с цел да им даде назад още веднъж положението здраве. Медитация, молитва, надълбоко и отмерено дишане, слушане на нежна или по-жизнена музика по персонална преценка, отмора. Това са все реинтегриращи интензивности, които всеки може да опита да направи за себе си в този миг, в някакъв размер.

Вирусът е тук и мнението на шопа: " Те такова животно няма " е минимум несвоевременно, а също и другата прекаленост като реакция - да умрем от боязън преди да се срещнем с него. Това срутва имунитета. Както загатна в материал някогашен основен хигиеничен контрольор, това е следващият заразен извършител, с който ще се приспособяваме да живеем. Просто ще го срещаме и ще се проепидемичваме от година на година и нашата имунна система ще го разпознава и ще активизира ресурса си при последващи срещи пъти по-адаптивно на база построена към този момент имунна памет. Това се случва с всички инфекциозни причинители, с които живеем към този момент взаимно от доста епохи. Не разбирам, нужно ли е да се всява още суматоха и безпорядък, вместо внимателно да се формулира структурирано пояснение, което да образува цивилизовани държания и връзки. В края на краищата това визира всички ни.

И по този начин:  " Дишай надълбоко България! Ще преминем. "

Надявам се с този откровен материал да оказа помощ на който мога.