Казват, че в света има един специален човек
Това е оня, който седи до теб в маршрутката, когато животът ти съумява да рухне за момент, когато персоналният ти кръст става все по-тежък, с цел да го носиш на гърба си. Когато ръцете ти се тресат и гласът, вероятно, би се тресял, в случай че камъните в гърдите ти не ти пречеха да приказваш.
Когато всичко притъмнее, нещата губят смисъл; когато връзките се раздират като влакна, а откритият някак смисъл наподобява глупава небивалица, опрощение за личната сигурност. Точно в този миг специфичният човек сяда до теб.
Поглежда те безмълвно, а след това споделя нещо простичко, само че до болежка, до признателния смях належащо. Нещо, което ти дава сили да продължиш още няколко дни.
Ти се усмихваш и дори се шегуваш. Срамежливо прикриваш лицето си с двете треперещи до неотдавна ръце, желаейки да скриеш своята неловка, само че очевидна уязвимост, която съседът ти толкоз ясно вижда. Но надълбоко в душата си знаеш, че не те осъжда. И ти става по-леко.
Човекът слиза на твоята спирка. Понякога те изпраща до у дома, само че след това, както се поставя на всички създатели на положителни каузи, се насочва нататък из света. Да оказва помощ и на останалите обречени.
Скоро го срещат някъде другаде. Той намира разплаканите и пустите, само че решителни в личното заличаване. Изгорели от вътрешната страна, забравени, изпълнени с болежка до ръба. Те мерят в мълчание своите крачки из пътя, безволно шляейки се до края.
Човекът ги намира в края им. Този край може да бъде всичко – висока постройка в покрайнините или алея в обичания парк, улица в центъра, вратата на блока… Всеки има този край – своя.
Но тъкмо там ги среща индивида. Слънчев по природа, с приглушена светлина в очите той произнася:
– Мога ли да оказа помощ с нещо?
И хората не могат да му откажат. Първоначално враждебни, затворили се в себе си и личното си обезверено злощастие, те внезапно дават отговор, откривайки се пред елементарния минувач.
– Да, можете! –казват постоянно те. И мнозина, малко по-късно, прибавят: – Правете… каквото би трябвало. Разкажете ми нещо, докоснете ме… Само не ме оставяйте сам… И доста се апелирам да не се окажете нито апаш, нито отпадък, нито шарлатанин. Да не се окажете неприятен. Няма да преживея и това.
И болката изплува на открито. Тя залива като голяма вълна и тялото дружно с душата треперят – и зъзнат. Неравностойни, хората се задъхват в ридания и лична безнадеждна, поглъщаща, обезверена тъга. И прегръщат индивида.
А той, изпълнявайки молбата им, обезверения зов на молбата, ги обгръща с топли, нежни ръце и люлее, без да стопира, тези наподобяващи на заблудени деца. Не пуска хората, до момента в който ярката болежка, внезапно излязла на открито, не напусне измъченото сърце. Докато спокойствието от детството не обгърне съзнанието им, успокоявайки нервното трептене.
След това индивидът се сбогува и прости: за сълзите и за минутната уязвимост, за разказите за живота, за ненавистта и болката. За всичките тези пороци, от които по този начин се срамим, само че които притежаваме всички.
И хората, признати, успокоени, още веднъж се пробват да живеят. Ако не поради себе си, то най-малко за тези, които като Човека не ги изоставят в часа на мрака. Те още веднъж имат вяра в положителното и, ненапълно, в чудото, тъй като такива спасители са като подарък от небето. Те имат вяра в себе си и от време на време даже в това, че могат да станат подобен Човек, който не е апатичен към непознатата пустош.
Защото на обезверените хора им е необходим този, който ще бъде до тях, когато им свършат силите. Който ще застане като стена пред самия завършек на пътя, когато целият свят е избледнял, а бъдещето – радостно, цветно – се е сринало като къща от карти.
На всички нас ни е доста нужен подобен човек.
И сходни хора можеше да има доста, в случай че всеки от нас реши да го направи за другите.
Елена Корф
