Уникално трогателна история от соца: Граничарското куче Верни, което плачеше като човек
„ Това е един спомен от 80-те, който вечно ще остане във съзнанието ми… Тогава бях заместник-командир на гранична застава в 16-и Граничен отряд, гр. Гоце Делчев. Беше в средата на лятото. Седях на пейката пред заставата, когато при мен пристигна дежурният. Той ми изясни, че на портала на оборудването, който е на пътя от селото за заставата, е пристигнал със фамилията си някогашен боец, служил на заставата преди пет години. Искал позволение да влезе в региона и да покаже на брачната половинка и децата си къде е служил. Въпреки че тогава такива визити не бяха позволени без открит лист, споделих да ги пропуснат да влязат.
След към 20 минути пред заставата спря лек автомобил лада и от него слезе висок мъж, брачната половинка му и двете им деца. Веднага забелязах някакво изключително напрежение в мъжа. Отдадох го на спомените, които го бяха налегнали.
Първите му думи, откакто се показа, бяха: „ Другарю лейтенант, мога ли да видя моя брат?”.
Учудих се кой е той и за какво не са ми споделили, че идва братът на някой от бойците.
Мъжът продължи: „ Това е служебно куче Верни”. След тези думи извика: „ Верни, тук съм!”.
В този миг от питомника се чу страховит писък и боричкане по една от вратите на клетките. Разпоредих на младши сержанта, който сега беше инструктор на Верни, да го докара. Какво ти довеждане – след излизането от клетката кучето прескочи оградата на питомника (около 1,5 метра мрежа) и като стрела се озова при някогашния си лидер. Двамата със сълзи на очи се хвърлиха в прегръдка, която продължи минимум 5 минути.
Тогава за пръв път видях куче да плаче като човек.
Гледката беше неописуема – повече от сърцераздирателна. След шока на фамилията му, Верни нацелува децата и брачната половинка на някогашния лидер (макар и с доста боязън от тяхна страна). Два часа човек и куче си приказваха – единият с думи, а другият по собствен си метод – със скимтене и лек лай. Когато пристигна времето на раздялата, стана ужасно. Верни не приемаше никакви команди от настоящия си инструктор. Наложи се някогашният му лидер да го прибере в питомника.
Три дни по-късно Верни непрестанно виеше, искаше да унищожи питомника и не допускаше никой до себе си. Той беше едро куче и никой не искаше да му бъде образователен извършител за задържане. След една година Верни ненадейно умря. Погребахме го покрай границата, която той дружно със своите водачи и инструктори беше охранявал 10 години…
Това е една история, която ще помня до края на дните си. Това е историята на едно същинско другарство сред човек и куче, сред бойни приятели, които се срещнаха още веднъж след 5 години “, написа някогашен граничар във форума granichar.org.
След към 20 минути пред заставата спря лек автомобил лада и от него слезе висок мъж, брачната половинка му и двете им деца. Веднага забелязах някакво изключително напрежение в мъжа. Отдадох го на спомените, които го бяха налегнали.
Първите му думи, откакто се показа, бяха: „ Другарю лейтенант, мога ли да видя моя брат?”.
Учудих се кой е той и за какво не са ми споделили, че идва братът на някой от бойците.
Мъжът продължи: „ Това е служебно куче Верни”. След тези думи извика: „ Верни, тук съм!”.
В този миг от питомника се чу страховит писък и боричкане по една от вратите на клетките. Разпоредих на младши сержанта, който сега беше инструктор на Верни, да го докара. Какво ти довеждане – след излизането от клетката кучето прескочи оградата на питомника (около 1,5 метра мрежа) и като стрела се озова при някогашния си лидер. Двамата със сълзи на очи се хвърлиха в прегръдка, която продължи минимум 5 минути.
Тогава за пръв път видях куче да плаче като човек.
Гледката беше неописуема – повече от сърцераздирателна. След шока на фамилията му, Верни нацелува децата и брачната половинка на някогашния лидер (макар и с доста боязън от тяхна страна). Два часа човек и куче си приказваха – единият с думи, а другият по собствен си метод – със скимтене и лек лай. Когато пристигна времето на раздялата, стана ужасно. Верни не приемаше никакви команди от настоящия си инструктор. Наложи се някогашният му лидер да го прибере в питомника.
Три дни по-късно Верни непрестанно виеше, искаше да унищожи питомника и не допускаше никой до себе си. Той беше едро куче и никой не искаше да му бъде образователен извършител за задържане. След една година Верни ненадейно умря. Погребахме го покрай границата, която той дружно със своите водачи и инструктори беше охранявал 10 години…
Това е една история, която ще помня до края на дните си. Това е историята на едно същинско другарство сред човек и куче, сред бойни приятели, които се срещнаха още веднъж след 5 години “, написа някогашен граничар във форума granichar.org.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ