УПОТРЕБЕНИТЕ
Това е един роман за жестоката реалност на търгуването с детски души, наречена обществена система в България. Историите разказани тук са на действителни деца, чиито имената са изменени, а местонахожденията им не са упоменати за съблюдаване на нужната конфиденциалност.
С благозвучната и красноречива за отношението на работещите в сферата дума „ консуматор “ се поставя по един общ и тежък знаменател всяка човешка душа, осиротяла до толкоз, че да попадне в потъващите пясъци на обществените звена.
Потребител № 2 от трета стая. Тошко е на 13 години, тежи 20 кг. Ражда се с голям брой вродени аномалии, една от които е Двойнохемиплегична детска целебрална парализа (най-тежката форма на заболяването). Тошко е с увреждания над 90%, той не приказва, не върви, не задържа тазовите си резервоари и костната му конструкция е толкоз променена, че не му разрешава да бъде ситуиран даже в инвалидна количка. Тошко е зарязан от своята майка след раждането си, а бащата както може да се досетим, е незнаен (поне по документи).
Детето живее в Център за настаняване от фамилен вид на територията на огромен регионален град, екипиран с доста ЧУДОТВОРНИ звена като Центрове за социална поддръжка, Центрове за обществена рехабилитация и интеграция и доста други.
С него работят обществени отдели, ресурсни учители, куп психолози и всевъзможни експерти.
Тошко обаче е жертван, жертван е по рождение и той в никакъв случай няма да може да върви, в никакъв случай няма да може да се храни независимо или да пишка в гърне. Той ще живее най-много още няколко години в една и съща поза и с доста сълзи в очичките, породени от мощните болки.
Според досието на Тошко обаче, очевидно е станало божие знамение, от което са се облагодетелствали финансово много структури. Към днешна дата той е квалифициран озеленител към общината на съответния град и може би се радва на заплата и независимо жилище. Така е… по документи.
Потребител № 5 от седма стая . Катя е на 15г. Остава сираче на 5 и оттогава се отглежда по институции. Катя е будно и схватливо дете, надарено с гений да пее и да рисува. Печели награди за детска рисунка и пее в учебен хор.
С нахлуване в юношеска възраст Катя става по-непослушна, по-буйна и по-непокорна. Взето е единомислещо решение тя да бъде настанена в детска психиатрия.
Попаднала в център за деца с увреждания, заради липса тук-там в различен, Катя би трябвало да оправдае написаното в експертната оценка. Детето прекарва 20 отровни дни в детско психиатрично поделение. Диагноза е сложена. Непослушанието очевидно към този момент е неуравновесеност.
Изписана е с терапия, съответстваща на страшната диагноза, която прецизно се съблюдава и която неизбежно ще разболее едно крепко и мъдро дете.
Катя няма да приключи гимназия, тя към този момент е в паралелка за деца със профилирани просветителни потребности, което я прави и скъп кадър за учебното заведение.
Катя няма да стане художник, нито певица. Детските фантазии останаха в психиатрията.
Колко доста активност е регистрирана тук. Колко доста грижи занапред ще би трябвало да се поставят за „ болното “ дете. А когато то порасне… системата ще му обезпечи присъединяване в бъдещи европейски планове и новоразкрити обществени услуги за хора с увреждания.
Потребител № 8 от девета стая . Маша е на 16 години. Осмо по ред родено дете, изоставено на три годишна възраст. Тя не приказва, само че плаче. Маша е няма и с диагноза лека умствена назадничавост.
Отгледана по домовете за деца лишени от родителска грижа, през днешния ден тя е настанен в център от фамилен вид. Посещава дневен център за деца с увреждания, ресурсен център, психолог и център за рехабилитация и интеграция. Колко доста човешки запас е ориентиран за възстановяване качеството й на живот.
В центъра, където Маша живее става обект на половите стремежи на детегледач. Чичо Борис се гаври с Маша по време на своите нощни наряди несмущаван от никого и от нищо. На воля. Детето е нямо, с мисловен недостиг. Нямо до толкоз, че да не може да крещи и глуповато до толкоз, че да се опасява да показа. Идва обаче един миг, в който Маша жестомимично, плачейки и треперейки споделя какво прави чичо Борис в стаята й всяка нощ.
И тук идва момента, в които всички изброени звена, работещи с детето замлъкват.
Тук идва моментът, в който отделите за протекция на децата се снишават и затварят дебелата тежка директория с надпис ДОСИЕ – Маша М.
Управителите на чудотворните звена притаяват мирис, изпускат го мощно и със повелителен звук инструктират своите подчинени, че тази информация е погрешна, детето е олигофрен, на който не може да се има вяра, единствено ще последват неприятности в системата.
Крайният резултат от случилото се е промяна на диагнозата на Маша от лека на тежка умствена назадничавост и осъществяване на другарски диалог с чичо Борис, на който се изяснява, че „ по този начин не трябва “.
Всичко написано се случва и е ужасно. Това са жестоките истории на единствено три от стотиците настанени по обществените услуги деца. Тази незаконна процедура, учредена на безредие, употребявайки едни беззащитни човешки души продължава.
Немите крясъци на потребителите ще останат зад стените на ремонтираните ДЕинтитуционализирани домове.
Бермудският триъгълник, наименуван обществена система ще продължава да гълтам запас за осъществяване на европейски планове и отчитане на солидни средства.
А обществените служащи ще бълват отчети, в които по този начин цветущо са разказани чудесата, които са постигнали. Слепите проглеждат, сакатите прохождат, а умственоизостаналите са с по няколко просветителни степени.
Ръководителите на плановете са придобили я нов парцел, я ново возило и всички са удовлетворени. Социалната система в страната ни е придобила тип и фасон на проведена незаконна активност, търгуваща обаче легално с несретните човешки ориси.
Думата „ сърце “ в областта на обществените действия у нас няма своят преносен смисъл и добродетелно обръщение, а е една от най-използваните в речника на ръководещите тези звена.
Да се бориш за правата на децата в България се оказва невъзможна задача, да бъдеш фен или несъзнателен участник е пагубно и за двете страни.
Сирачетата, разпиляни по нашите реновирани домове се оказват доста рентабилен бизнес. Влязло един път в системата, детето просто не излиза. То е касичка с едни елементарно направени и непрекъснати приходи, цената на която е жестока.
