Това, че Русия повече не иска да е част от

Това, че Русия повече не желае да е част от Европа, е реалност. Това състояние беше предшествано от договарянията за разпределение на икономическите богатства и безвизовите пътувания до страните от Шенгенската зона, които се водиха в продължение на десетилетия и постоянно претърпяваха крах.

По време на първия му мандат като президент Владимир Путин повдигна въпроса за влизане в НАТО – сериозна реакция не последва. Само че Русия беше сложена в неприятна обстановка: Съединени американски щати едностранно излязоха от Договора за ограничение на системите за противоракетна защита, имаше две талази на разширение на НАТО и трети опит за разширение на пакта за сметка на Грузия и Украйна.

Това е късото пояснение. За да бъде даден обстоен отговор на въпроса дали Русия е част от Европа би трябвало да се прегледат дълбоки проблеми и външното въздействие.

Първо – това е обширната територия на Русия. Тя е разграничена на 11 часови пояса, нейните граници с европейските страни са много по-къси, в сравнение с границите й с ислямските страни. Границата с Китай се мери с 4200 км., плюс 17 км. граница със Северна Корея. Тихоокеанска Русия е действителност, която изисква старания и запаси.

Второ, в продължение на епохи на Русия й се е налагало да дава отпор и да унищожава многочислени имперски упоритости – монголи, поляци, шведи, французи и немци. Това е довело до остро разбиране на заплахата. Ние още не знаем точното количество на нашите човешки жертви по време на Втората международна война /1939-1945/. През февруари тази година на чувания в Народното събрание беше употребявано цифрата 42 милиона!

Трето, теорията на взаимозависимост от траекторията на развиването не е просто небивалица на социолозите. Русия, страна без демократични обичаи и опит, претърпя мъчителни промени на своята политическа система и рухване на империята. Тези събития провокираха възприятието на огромно отчаяние измежду рускините и руснаците.

И, най-после, нещо от персонален опит. През 1993/94 година като член на Академията на науките ме включиха в екипа от съветници на съветското държавно управление, който беше ръководен от проф. Джефри Сакс. Той одеве беше дошъл от Варшава и беше вдъхновен, доколкото беше решил сполучливо своята задача там. Но всякога, когато той се връщаше от Вашингтон, той изглеждаше доста трагичен. „ Когато пристигах от Варшава “, обясняваше той, “и се интересуват от зачеркването на задължения, преференциалните заеми, образования и т. н., постоянно срещах цялостна поддръжка. Когато пристигах от Москва, на мен ми напомняха – все едно ме заливаха със студена вода – за това, че руснаците са изгубили Студената война. Ние няма да им пречим, само че и няма да им оказваме помощ. “ Духът на успеха в Студената война и разказът за края на историята подкопаваха всяка стратегическа предвидливост.

Естествено, културното и историческо завещание, географската непосредственост, дейната икономическа активност и плътността на популацията в европейската част на страната, тръбопроводите и други блогистични планове, които отиват на Запад, още известно време ще задържат Русия в културното и икономическото гравитационно поле на Европа.

Само че, съгласно моето схващане, през днешния ден целият международен ред е постевропейски. Привлекателността на европейския модел осезаемо губи мощ в съветското общество. Изчерпан е публичният контракт, според който всяко ново потомство е длъжно да живее в по-добро състояние от предходното.

Технологията подкопава междинната класа – опората на демокрацията. Катастрофалният план „ Голям Близък изток “ в комбиниране с Арабската пролет и „ Ислямска страна “ (ИД) водят до терористични актове в европейски градове и непредвидена бежанска вълна. Към това би трябвало да се добави и „ базарът на обиди “ в Съединени американски щати, както написа „ Файненшъл таймс “, и Брекзит.

Наследството от граници на Сталин-Хрушчов, които бяха обозначени в рамките на Съветския съюз, стана териториално „ минно поле “. Путин неведнъж е предупреждавал Запада, че са отминали времената на съветската въздържаност, а също и времената, през които Западът може да употребява безпорядъка, обвързван с посткомунистическите промени, с цел да изолира Русия и да я унижава. На Запад нямаше нито един политик с задоволително мощно въображение, което да би разрешило отклонение от обичайния метод на мислене.

Хенри Кисинджър наскоро зададе забавният въпрос: „ Най-разумен ли е пътят, който допуска оказване на напън върху Русия и при положение на нужда даже тя да бъде наказвана, до момента в който не се съгласи със западната позиция за своя вътрешен и за международния ред? “.

Отговорът е елементарен: това ще докара до нова двуполюсност. От едната страна са Русия, Китай, членовете на Организацията на контракта за групова сигурност, а също Иран, Северна Корея, допустимо е и Турция, Египет, Катар и Южна Африка. От другата – Съединени американски щати, НАТО, Япония, Саудитска Арабия и т. н. Неотдавна наложените американски наказания срещу три прекомерно разнообразни страни – Северна Корея, Иран, Русия – по неизразим метод подтикват света в посока на подобен внушаващ боязън сюжет.

Как може да наподобява постевропейския ред на XXI в многополюсния и мултикултурен свят? Това е открит въпрос. Впрочем, в случай че се приказва за верен отговор, то аз се притеснявам, че краткотрайният прозорец няма да остане дълго отворен. /БГНЕС

-----------

Александър Динкин, президент на Института по международна стопанска система и интернационалните връзки към Руската академия на науките. Неговият коментар е оповестен във в. „ Тагесшпигел “.