Това беше през 70-те... Бях на 18...трябваха ми три месеца

Това беше през 70-те...

Бях на 18...трябваха ми три месеца трудов стаж...а там търсеха възпитателки. Децата бяха от три до пет годишни...обичам деца и одобрих с наслада...

Първото ми влизане беше покъртително...от всякъде ме заобиколиха деца, хванаха ми ръцете и едно през друго викаха: "Моля те вземи мене...аз доста ще те слушкам...нали за мен си пристигнала, леличко...аз съм доста положително дете... " Ревях... а те ми целуваха ръцете...После разбрах,че те всеки чужд посрещат по този начин...мислят ги за осиновители...

Шамари и „ гнус “ в дом за сираци

Толкова прелестни дечица бяха...мънички...красиви, жадни за любов и топлота...Когато погалиш едно и завчас десетки главички се пъхат под ръката ти, да ги помилваш всичките...
Но не за това през днешния ден желая да опиша,а за насилието и жестокостта,които постоянно е имало в тези домове...



Леличките бяха от селото и всяка вечер си тръгваха към къщите с чанти цялостни с храна...а децата събираха трошици,ако паднат на пода. На един празник им донесоха по един шоколад...дадоха на децата по едно мъничко късче останалите изпълниха в чантите си...предложиха ми и на мене...

Една заран видях едно момиченце от по-големите с насинено лице...питах го кой го е блъснал...мълчеше от боязън...обещах,че няма да каже на никого и тогава ми призна:
-Леличката ме би с точилката...Питах го за какво,а то отговори:
-Откъснах една роза.-защо бе,миличко-нали знаеш,че цветята не би трябвало да се късат,а то сподели:
-За мама...нали на следващия ден е неделя,и майките идват,мама ще пристигна,да има какво да и дам....а то нямаше родители...беше изоставено,но все чакаше...Всички чакаха....

Протестирах...карах се...плачех от изтощение...те колежките ми се подиграваха...Писах до инстанции във Враца...Нищо...

В дом за деца с увреждания: Ще ти счупя главата!

Пореден случай на принуждение над дете, този път в Шумен

Едно от децата,страшно се беше привързало към мене...момченце,казваше се Данчо...Беше на три...почти не можеше да говори/в домовете късно проговарят/ ходеше след мен като сянка...навсякъде ме търсеше...и питаше който срещне: "мама? "...така ме наричаше не знам за какво ме бе избрало за мама...Когато наближи да си потегли не можех да си показва да се разделя с него...плачех непрекъснато и желаех да си го взема...но трябваше да последвам,а нямаше кой да го гледа...имах единствено татко си...майка ми бе умряла когато бях на три...и в него виждах себе си като дребна...Толкова страдах,че баща най най-после съвсем се съгласи...но не можах да му го причиня...

Това беше една от най-трудните раздели в живота ми...
Често си мисля,че бих могла да имам и наследник...ако тогава...
А тия дни,след репортажите от Борован всичко още веднъж се върна пред очите ми...
Намерих и двете пожълтели снимчици с Данчо...

Публикуваме разказаното във "Фейсбук " от Слава Георгиева с нейното единодушие. Освен персонален спомен и страст, текстът повдига доста въпроси за отношението ни като общество към децата, които порастват без родителска грижа. Той е изключително настоящ и след разкритията за протичащото се и в този момент в домовете, където порастват тези деца.

Масови инспекции, желаят криминализиране на насилието над деца