Топлина. Щастие. Любов. Кеф. Да се бориш за кефа си.

Топлина. Щастие. Любов. Кеф. Да се бориш за кефа си. Да си хем зрял, хем от ония момчетия, които носят свободата на детството, усмивката и неприкритата пристрастеност към новото, към живота – в неговата делнична красота, и към другарството – като един от най-големите смисли на съществуването...

Има хора, които не просто съумяват, само че даже надграждат смисъла на цялата тази „ простичка “ философия. Превръщат я в личен ентусиазъм, прегръщат я със сърцето си и я пазят до последно. За артиста Юлиян Петров това наподобява като игра, само че не нарочна. А от тези игри, които ти се сервират по щастливо стичане на събитията. Защото са единствено за определени, за все по-изчезващия тип на положителните хора.

От 10 години името му е в трупата на Младежкия спектакъл, и надали има по-„ юношески “ вид от него – поради свежестта на мисълта, поради свежестта на гения, свежестта в очите и в погледа, който приказва. Заради страстта от контакта с актьор, който непроменяемо е на вълните на младостта. Онази младост, която няма нищо общо с броя на годините и обективния летопис на времето. Младост, която прави Младежкия спектакъл несравним.

Разгледай онлайн нашите промоционални брошури

Цените са годни за интервала на акцията или до привършване на наличностите. Всички цени са в лв. с включен Данък добавена стойност.

Снимка: Даниел Димитров

Юлиян Петров, в диалог с Даниел Димитров – за работата като занимание и обич, за огромните персонални и професионални победи, за странния план „ Лисабон “ и за какво имитира Свилен от „ Остава “ в „ Пинокио “, за подкастите, спорта и „ Арсенал “, за допирните точки сред бащинството и актьорството. И още: Лесно ли се гради име в българския спектакъл с семейството Петров. Отказа ли се от концепцията да издигне монумент на Ивайло Христов. Чувства ли се пълноценна част от 80-годишната история на Младежкия спектакъл.

Предлагам да стартираме с нещо като блиц, за който имате не повече от пет секунди  за мислене. Каква е първата асоциация с думата спектакъл?

- Любов.

Младежки спектакъл?

- Голяма обич.

Петров?

- Йорданов (Смее се – бел. а.)

Лесно ли се гради име в българския спектакъл с семейството Петров?

- Не. Голямо не. Трябва доста тествания да издържиш и през доста неща да преминеш...

Аз като артист съм доста миропомазан от това, че работя моето занимание – нещо, което обичам. Никога, идвайки в театъра, не съм го възприемал като хората, които споделят „ Отивам на работа “. Аз споделям „ Имам зрелище “ или „ Имам подготовка “. Винаги тези думи са в речника ми. Кеф е, само че в това време би трябвало да се бориш за този кеф. Той не идва просто ей по този начин, доста битка се желае.

Чувствате ли се пълноценна част от 80-годишната история на Младежкия спектакъл?

- Аз съм тук от 10 години...

Това си е една осма от историята на театъра...

- Мисля, че много интензивно влязох. Никога не съм бил от хората, които са се борили за функциите и представленията, само че много поработихме за тези 10 години. Така че отговорът е „ Да. Немалка част съм от историята на театъра “.

Лично Вас, с какво Ви респектира най-вече тази история, с изключение на с годините, които не са малко?

- Ако не бях станал артист, може би щях да се занимавам със спорт. Отборът е значим за мен. В момента чета биографията на Стефан Мавродиев и неговото посрещане в трупата. Аз самият получих такова посрещане. Вихър Стойчев не е спирал да ми приказва за традициите на театъра. Факт е, Мавро по този начин са го посрещнали преди 50-60 години, нас по този начин ни посрещат. Ние самите се опитваме по този начин да посрещаме тези, които идват след нас. Има уют, има дух, има отборност, има едно цяло, построено от доста персони, което е впечатляващо.

Говорите за нещата, които Ви респектират, а какво прави този спектакъл несравним?

- Хората. Да речем, с един Александър Хаджиангелов имам такава заварка – и на сцената, и в живота. Не знам защо бих заменил това партньорство, да не кажа – за нищо.

Снимка: Даниел Димитров

Има няколко такива индивида в театъра, с които общуването на сцената ми носи наслаждение, носи ми лекост, носи ми на самия мен убеденост, че знам какво върша, че носим дружно едно цяло, липса на някакво его. Вече толкоз години се познаваме, че сме си безусловно ясни един на различен. Не, че не ми е минавало да се огледам за други театри... Но, в действителност, тук хората са си моите хора!

Говорите за екип, заварка, другари, само че преди време казвате: „ Само, който не е работил в група, не знае, че колкото повече хора на едно място, толкоз по-трудно “. Наистина ли е сложна работата в екип? Трупата на Младежкия в профил наподобява много сплотена...

- Така е, трупата е сплотена и, както споделих, ние си се знаем, което доста оказва помощ. Но в това време, тази натрупа е построена от персони, всеки със своя темперамент, свое мнение. Често от време на време се случват търкания, само че те са безусловно в реда на нещата. Това е цветът, това е миризмата, това са подправките вътре. Защото, в случай че един развой е единствено цветя и рози... Не е инцидентно, че в разногласието се ражда истината, по тази причина постоянно е хубаво да има търкания.

„ Лисабон “ е най-новото, в което играете. Странен ли беше този план за Вас и за какво? Питам Ви поради цялата енергоемкост, на която са подложени актьорите, още повече, че от самото начало на сцената няма нищо за сядане?

- О, да. Беше доста забавен план. Познавам Яна (Яна Титова, режисьор на „ Лисабон “ – бел. а.) доста от дълго време, знаех за целия план, само че в никакъв случай не бях чел пиесата. Четирима мъже, Лисабон. През цяло време си представях, че това е естествена, битова история с начало, развиване и край. Но идваме в театъра и четем текста на първа подготовка – все едно някой ми удари пестник по лицето. Хубавото беше, че се хвърлихме и свършихме доста добра работа, съгласно мен. Беше същинско предизвикателство. Работихме всички дружно. Текстът се слага за първи път. Яна за първи път слага... Такива текстове не се играят всеки ден. Досега не съм правил нещо сходно.

Как Ви хрумна да имитирате Свилен от „ Остава “ в „ Пинокио “?

- (Смее се с глас – бел. а.) Ах, че прекрасен въпрос! „ Пиноккио “ е първото ми детско зрелище. Тук желая да кажа, че съгласно мен е доста хубаво и потребно да се играе в детски представления, тъй като те дават опция да играеш малко по-ярко, да се кефиш и да се забавляваш. Но, в това време, да не е подправено и изкуствено, да не седи необичайно. Защото децата усещат.

Снимка: Даниел Димитров

Моят персонаж беше шефът на театъра и по този начин ми хрумна, че би било добре. Опитахме го и Андрей (Андрей Аврамов – режисьор на спектакъла, бел. а.) беше удовлетворен, и с сътрудниците огромен смях падна, и по този начин си остана. Но е безусловно и единствено с най-хубави усеща.

Свилен гледал ли представлението?

- Много желаех да го поканя. Ние след това се запознахме. Мисля, че към момента не го е гледал...

Правил ли сте лична ранглиста на функциите си дотук?

- Много бих желал да не давам отговор тривиално и да споделям, че всяка роля ми е доста специфична. Много ми е комплицирано...

Веднага мога да кажа „ Камъни в джобовете “. Много труд хвърлихме. Самите ние си го направихме. Изискваше доста време, подготовки и доста работа отвън чисто театралната част. Тогава си направихме съдружие, писахме правилник... Въобще, беше страшна работа. Станахме някакви служители. Беше доста, доста необичайно, само че пък всичко имаше толкоз прекрасен край. Най-малкото, тъй като като нещо без значение, се чудехме дали ще го изиграем три-четири или пет пъти, а към този момент играем пет-шест години, над 50 пъти, бяхме в Германия, в Русия, и всички са впечатлени.

Снимка: Даниел Димитров

Това ми е най-личното зрелище. И „ Лисабон “ е някъде там, тъй като ми харесва този чужд жанр и тази непозната материя. При все че един от обичаните ми облици е в „ Граф Монте Кристо “, където имам относително дребна роля. Но пък там с подобен кеф си направих облика на Гаспар Кадрус – шивачът, ослепителен и толкоз пъстър персонаж.

Споделяте, че когато спреш да искаш нещо, то се получава. Често ли спирате да желаете? Искащ човек ли сте?

- За страдание, не спирам. Аз съм един доста искащ човек. Даже съм от тези леко инатестите. Много постоянно ми се случва, и аз го знам, и в това време не спирам... Много постоянно ми се случва да копая като вманиачен. При мен нещата постоянно се случват по сложния метод. Винаги би трябвало да е доста комплицирано и в действителност доста труд да се постави. И сякаш, сега, в който минеш някакъв пик и нещата леко улегнат, всичко единствено се намества.

Казвате, че съвсем нищо не Ви се е случило ей по този начин. Коя е най-дългата битка в живота Ви?

- Битката с мен самия. Толкова борби се водят вътре (Смее се – бел. а.). Никак не е просто и елементарно.

Приличате на един безусловно омиротворен човек...

- Сега ще се върнем към началото на диалога, само че борбата аз да продължа да съм тук, в този спектакъл, да приказвам с теб и след два часа да имам зрелище, е най-голямата ми победа дотук. Милион пъти съм бил на ръба – просто да спра да се занимавам с това, да отида някъде другаде, да стартира нещо друго...

Ето, в този момент имам и бебе (На 20 януари 2025 година Юлиян Петров стана татко за повторно – бел. а.). И когато те натисне животът, нещата стават доста съществени. За благополучие, рядко си споделям „ Стоп! “ или „ Край! “. И това е нещо, което е и положително, само че и неприятно. Но не спирам да си се боря, да мога да съм артист и да се занимавам с това, което също е една от огромните ми победи.

Отказахте ли се от концепцията да издигнете монумент на Ивайло Христов?

- (Смее се – бел. а.) Не. Това е доста хубаво. Аз вътрешно към този момент съм му издигнал монумент.

Снимка: Даниел Димитров

Имам един другар, който се занимава с организация на събития в Добрич, и доста се грижи за културната стратегия там. Организира рокфест, детски театрални работилници. Беше си качил фотография с Ивайло Христов от „ Секс, опиати и рокендрол “. Аз незабавно реагирах с коментар. Въобще, доста постоянно си приказваме за него със напълно други хора, отвън специалността. Хубавото е, че всеки усеща силата на този човек, а той е извънреден. Той си е национално благосъстояние.

Как се запалихте по подкастите?

- Уоооу! Това е супер необичайно. Аз изобщо не съм разпален по подкастите (Смее се – бел. а.). Аз самият съвсем не чувам, да не кажа, че съм съперник на видеоподкастите. Няма подкаст, който да виждам. Най-странното е, че не съм консуматор, а го върша. Има един единствен, който чувам, вървейки по улиците, само че единствено аудио.

За благополучие, по този начин се случи, че аз работя двете си занимания. Разбира се, най-основното и първото е актьорството, само че извънредно съм благополучен, че спортът, който толкоз години съм следил и обичам, стартира да ми носи някакви дивиденти. Така че аз съм извънредно благополучен човек.

„ Арсенал “ ли е тимът?

- Да. Но нямам пояснение за какво. Не знам по кое време се случи. Най-лесно ми е да кажа, че през сезон 2003/2004 година, в британската висша лига, „ Арсенал “ направи цялостен един сезон, 38 мача, без нито една загуба.

Успяхте ли да се доближите чисто физически до обичания тим?

- Два пъти съм бил в Лондон на техни мачове. За благополучие, и двата пъти ние победихме. Втората среща беше с „ Челси “ – огромен тим. Бихме ги с 5:0. Не можехме да повярваме какво става. Първия път беше с „ Лийдс “.

Волейбол, футбол, водна топка, баскетбол и бокс са във Вашата „ спортна “ биография – остана ли до през днешния ден някой от тези спортове?

- За страдание, би трябвало да отговоря – не. Това е част от нещата, които се случват през последните години – децата и натрупването на доста представления. Мартинчо стана на три. В момента играя в 13 заглавия, имам по 17-18 показания на месец, и това по никакъв начин не е малко. Моята работа е главно вечер. Затова съм обратно и с гледането на спектакъл.

Мартин върви ли на спектакъл към този момент?

- Леле, вманиачен почитател е това дете. Аз дори съм леко обезпокоен. В момента „ Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада “ му е обичано.

Снимка: Даниел Димитров

През ноември, в един понеделник, когато е почивният ден на театъра, излязохме двамата на разходка. Дойдохме до градинката на Народния спектакъл, да забележим дали са построили коледния базар. И както се мотаехме, той някак си продължи по паветата, слязохме по „ Малко Търново “ и самичък ме заведе в Младежкия. Влязохме вътре, където репетираха „ Маншон “-а. Седнахме и изгледахме до дъно подготовката. Той към този момент го е гледал три или четири пъти, играл е с всички кукли, влизал е зад кулисите, всички сътрудници го харесват... „ Пипи Дългото чорапче “ го е гледал четири-пет пъти. Въобще, всичките ги знае. Между другото, в случай че го питаш, съгласно него аз играя единствено в „ Пиноко “ и в „ Пипи “ (Смее се – бел. а.).

Бащинството и актьорството оказват помощ ли си или си пречат?

- Помага, тъй като страшни игри си измисляме. Оня ден с едни чаршафи се правихме на бабички... А това, че той има допир до театъра посредством мен, доста му харесва.

Има ли дума, която най-добре Ви дефинира като човек?

- Топлина.

Как бихте траял изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

- Аз съм човек, който обича живота. Човек, който в действителност обича. И обича да обича. Добре ми е по този начин. Затова мъчно вирея в някаква враждуваща среда. Не че не мога, само че за благополучие, това съвсем не ми случва. Може би, по този начин съм си построил нещата...

Още по тематиката:

В „ Съблечи се за вечеря “ артистът е в ролята на приветлив добряк, замесен в мрежа от неистини Звездата на Младежкия спектакъл е с основна роля в новия български филм „ Апостол: Един гальовен рицар в Бруталия “

Последвайте ни за още настоящи новини в  Гугъл News Showcase

Последвайте btvnovinite.bg във  VIBER

Последвайте btvnovinite.bg в  INSTAGRAM

Последвайте btvnovinite.bg във  FACEBOOK

Последвайте btvnovinite.bg в  TIKTOK