Томас Карлайл е казал, че Историята на света не е

Томас Карлайл е споделил, че „ Историята на света не е нищо друго с изключение на биография на великите персони “. В средата на XIX в. шотландският мъдрец е провокирал съвременниците си със своята доктрина, че заобикалящият ни свят е плод на концепциите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали въздействие в обществото. Това не са единствено политиците и владетелите, само че също по този начин хората на перото, религиозните водачи и бизнесмените.

Някои персони са оказали световно въздействие върху стопанската система и бизнес връзките, до момента в който други са оставили дълготраен отпечатък върху националната си история. В поредност от текстове ще ви срещнем с предприемчивите хора, които с помощта на своите хрумвания и дейности са изиграли водеща роля в стопанската система и историята на своята страна.

Ако минавате по улица „ Ангел Кънчев “ или „ Петър Парчевич “ в гр. София, няма по какъв начин да пропуснете постройката на 127-мо приблизително учебно заведение. То е директен правоприемник на първото девическо учебно заведение в София, което от своя страна води началото си от първото новобългарско учебно заведение в града, основано през далечната 1839 година Именно тогава един от видните български възрожденци и участник в битката за самостоятелна българска черква – Иван Икономович Круша вкарва взаимоучителната метода в учебното заведение към църквата „ Св. Крал “ (дн. „ Св. Неделя “). Благодарение на тази новаторска за времето си просветителна система, през идващите няколко години броят на учениците нараства от 10-12 на към 40. Това поражда нужда от изграждане на независима постройка, в която да се организират образователните занятия.

Както е записано в „ Приходната-разходна книга на Софийското учебно заведение “, градежът му стартира през 1849 година Дарени са над 58 000 гроша, което е забележителна за епохата сума и с тези средства в двора на църквата „ Св. Неделя “ е издигната постройка с 4 класни стаи и едно помещение за учителите. Не единствено фасадата, само че и самото съоръжение на учебното заведение са впечатляващи за възрожденския интервал. В стаите има географски карти и глобуси и даже една от тях е отделена за библиотека. През 60-те години на страниците на един от франкофонските вестници, издавани в Османската империя, е оповестена публикация за него, в която се споделя, че: „ Това образователно заведение … би трябвало да служи за образец на всички образователни заведения и не отстъпва на най-хубавите гимназии в Цариград. “  Първото учебно заведение по взаимоучителната метода в София не би било действителност без средствата, грижата и вниманието на един български търговец.

Той е считан за един от най-големите донори в българските земи в интервала на Възраждането. Макар да получава едвам начално обучение, той има „ естествен разум “, „ на практика нюх “ и „ корав темперамент “, по думите на един от неговите най-близки другари, изтъкнатият просветник Сава Филаретов. Постига всичко от нулата, с помощта на своето усърдие. Той не е от родените със сребърна лъжичка в устата, а познава най-крайната беднотия, която белязва първите години от живота му. Изчислено е, че към края на живота си той е раздал и дарил към 70% от своите доходи. Най-облагодетелстван от неговата щедрост е град София, в който той прекарва своите детски години и смята за собствен роден дом.

Истинското му име е Иван Ненов Денков, само че остава в историята като Иван Денкоглу. Именно неговото име стои на фасадата на 127-мо приблизително учебно заведение в София, в чест на това, че той е дал средства с цел да се положат основите му. Иван Денков се ражда на 30 ноември 1781 година в с. Балша, Софийско. Баща му Нено е шивач, а майка му – Мария, се грижи за дома и двора. Семейството не разполага с съвсем никакви средства, а животът им е в допълнение заплашен от безредиците към кърджалийските времена (1792 – 1804 г.). Това налага  Денкови да се реалокират в София, търсейки прехранване и сигурност. По това време градът е едно от огромните селища в българските земи, които са под контрола на султана. Тук са консулствата на Франция, Италия и Австро-Унгария. В тези години популацията на София е към 30 хиляди души, от които към 1/3 са българи.

Нено Денков се пробва да припечелва от занаята си, само че парите не престават да не стигат. Макар и дребен, синът му е заставен също да работи. Той е назначен за асистент, аргатин и разносвач в един хан, ситуиран в махалата „ Капана “ (днес към Съдебната палата). В тези години, Иван е надалеч от улегналия по-късно покровител. Той е буйно и палаво момче. Въпреки това гледа да помогне на родителите си и да способства за закърпване на фамилния бюджет. Въпреки напъните обаче животът на семейство Денкови става все по-труден. Когато Иван е на към 13-14 години, бащата му умира. По това време майка му също е много болна. Тогава тя взима тежко решение и с последните останали 14 сребърни монети изпраща синът си в гр. Търново при собствен родственик, който е калугер. По-късно негови съвременници разказват в своите мемоари тежката разлъка сред майка и наследник, които в никакъв случай повече не се виждат.

След година престой в Търново, Иван схваща, че мястото му не е там. Той се сприятелява с пътуващи гръцки търговци и те му оферират да се причисли към техния поминък. Има леко несъгласие дали Денков отпътува с тях първо за Цариград, а по-късно за Русия или напряко се насочва към гр. Нежин (дн. Украйна). По-голямата част от историците са на мнението, че той поема към втората дестинация и отива в Харковската губерния. По нова време Нежин е прочут търговски център. Това се дължи преди всичко на неговото основно разположение сред Крим, Полша и Русия. Тук към този момент са се открили български и гръцки търговски общности, които обикалят пазарите на Балканите и Централна Европа.

След своето идване Иван стартира работа при гръцки търговци. Кариерата му в търговията стартира от най-ниското ходило. С времето той научава и езика и стартира свободно да употребява както гръцки, по този начин и съветски език. Той поема продажбите, по-късно му гласоподават доверие да взе участие в уговарянето на покупко-продажбите, а най-после гърците го вършат собствен съучастник. Именно в този стадий от живота си, Иван трансформира бащиното си име на Николаевич, с цел да може по-лесно да го одобряват на съветския пазар и фамилното име – Денкоглу, с цел да може да се впише измежду гръцката комерсиална общественост. Скоро по-късно той е признат за пълновръстен член на гръцкото комерсиално приятелство в Нежин. Научавайки тънкостите на занаята и с помощта на вродения си търговски усет, Денкоглу рискува и стартира да се занимава независимо с търговия. Първоначално той се насочва към хранителния бранш и стартира да търгува с артикули като масло, сирене, пастърма и други.

С времето Иван развива постоянни търговски връзки с азиатския пазар и влага капитала си, който възлиза на към 100 хиляди златни рубли, в доходоносната търговия с коприна и кожи. Мести се в Москва, където се открива за непрекъснато. Освен със скъпите кожи от див сибирски самур, норки, белки и полярна лисица, Денкоглу влага и в банкови интервенции. Хоризонтът му се уголемява и той стартира да търгува с Лайпциг, Берлин, Прага, Виена и Будапеща. Работата преплита пътя му с този на братя Николай и Стефан Тошеви, които са едни от основателите за основаването на Българското книжовно сдружение и на небезизвестните братя Николай и Константин Палавееви. И с двете семейства Денкоглу открива трайни другарски взаимоотношения.

Така към средата на XIX в., Иван Денкоглу е един от най-успешните и заможни български търговци. Въпреки своите връзки с гръцките и съветските търговци, той не се гърчее и не не помни родните български земи. Даже противоположното, от самото начало до момента в който е отвън рамките на Османската империя, ползата му и мислите му са ориентирани към ориста на българите под непознатата власт. Когато Васил Априлов взема решение да построи първото съвременно учебно заведение по взаимоучителния способ в Габрово, той се обръща към своя прочут Денкоглу, който се включва във финансирането на плана.

Макар и с ниско обучение или точно заради това, през целия си живот Иван подарява великодушни суми в поддръжка на българските просветителни начинания. Освен 30 000 гроша за построяването на първото учебно заведение в София, той го доставя и с образователни пособия и книги. Когато през 1857 година е належащо постройката да се ремонтира, точно Денкоглу изпраща нужната сума. Благодарение на тези средства учебното заведение даже се уголемява. Година по-късно, още веднъж с помощта на неговата благотворителност се открива и първото девическо учебно заведение в София. Първи учител в него е известната учителка баба Неделя.

Още през 1834 година Денкоглу открива златен фонд на свое име към Московския университет. Целта на фонда е да подкрепя образованието на български студенти, най-вече от Софийската област, като изискването е по-късно те да се завърнат в българските земи и да работят там. По тази линия в Москва учат известни възрожденци като книжовния деятел Никола Михайловски, който е брат на лидера на битката за национална черква – Иларион Макариополски и Сава Филаретов, който става непосредствен другар на самия Денкоглу. Именно Филаретов е назначен за преподавател в учебното заведение в София, откакто приключва образованието си в Русия. Денкоглу открива и различен учебен фонд към Ришельовската гимназия в Одеса, който възлиза на над 60 000 рубли. Благодарение на тези средства там се образоват бъдещия бунтовник Хр. Г. Филипов и юриста Хр. Т. Стоянов, както и доста други. След Болшевишката гражданска война през 1917 година фонда се конфискува в името на страната и наследството на Денкоглу е обезсилено.

През целия си живот Иван Денков подарява за доста и разнообразни начинания. Той дава средства за изработването на иконостаса в църквата „ Св. Неделя “. Поправката и украсата на църквата „ Св. Пречистая Божия Матер “, също се реализира с помощта на него. Любител на книгите с богата персонална библиотека, Денкоглу субсидира издаването на първото българско историческо проучване „ Сборник княза Светослава и век болгарского царя Симеона “, написано от Никола Палаузов. Пак с помощта на неговата благотворителност се издават част от историческите проучвания на Юрий Венелин.

Дори издига монумент на гроба му, след неговата гибел. През 1858 година София е разтърсена от извънредно земетресение в полите на Витоша, чийто сеизмични земетресения отекват дълго време и доближават чак до Пловдив. Говори се, че този земетръс отваря пролука и избухва даже гейзер. Опустошителният му темперамент оставя доста хора без дом и прехранване. Научавайки за това, Денкоглу незабавно изпраща пари за възобновяване на разрушените домове и храна за през зимата.

Отдаден на предприемачеството и благотворителната активност, Иван Денков по този начин и не основава свое семейство. Най-близкият му човек е Сава Филаретов. Денкоглу даже подарява на брачната половинка му Йорданка скъпа кожа, заради което в София стартират да я назовават с прякора „ госпожата “. Вече в преклонна възраст, Иван Денков подхваща жадуваното завръщане в родните земи. Компания му прави точно Сава Филаретов, който споделя по какъв начин Денкоглу нямал самообладание да зърне родината. Това е било самобитно прощаване. Скоро по-късно пътешестване Денкоглу затваря очи вечно. Смята се, че си отива от инсулт на 16 май 1861 година

Щедър приживе, в своето наследство известният търговец също не не помни родината си. Той подарява разнообразни по мярка суми на учебни заведения и църкви в българските земи, само че най-вече за град София. Съгласно последното му предпочитание всяка от 7-те църкви в града получава по 100 рубли. Той оставя средства за подкрепяне на небогати девойки. Също по този начин с 2000 рубли изплаща български пандизчии, които излежават присъди за задължения. Не не помни и приятеля си Филаретов, който също получава забележителната сума от 2000 рубли. Своята богата библиотека, която се състои от над 600 тома, също  дава на българското учебно заведение в София. По-късно тя служи за основата на фонда на Народна библиотека.

Днес негов монумент се издига в с. Балша, покрай църквата „ Св. Петка “, а улица, носеща неговото име пресича площад Гарибалди в София. Тези монументи, както и историята на 127-мо приблизително учебно заведение, поддържат загатна за един мъж, който дава съвсем всичко, което има, с цел да развие образованието в България.

Снимки: Wikipedia