Томас Карлайл е казал, че Историята на света не е

Томас Карлайл е споделил, че „ Историята на света не е нищо друго с изключение на биография на великите персони “. В средата на XIX в. шотландският мъдрец е провокирал съвременниците си със своята доктрина, че заобикалящият ни свят е плод на концепциите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали въздействие в обществото. Това не са единствено политиците и владетелите, само че също по този начин хората на перото, религиозните водачи и бизнесмените.

Някои персони са оказали световно въздействие върху стопанската система и бизнес връзките, до момента в който други са оставили дълготраен отпечатък върху националната си история. В поредност от текстове ще ви срещнем с предприемчивите хора, които с помощта на своите хрумвания и дейности са изиграли водеща роля в стопанската система и историята на своята страна.

След Бруса и Одрин, най-бленувания град в Източна Европа – Константинопол, става резиденция на султана и столица на Османската империя. През хилядолетната си история той има не едно и две имена. През Ранното Средновековие е прочут като Византион. По-късно той приема името на Константин Велики и е синоним на Християнската империя. След рухването под властта на султана, славянските нации му дават името Цариград – първият измежду градовете, а за самите османци той е Истанбул или „ Градът “.

„ Вратата към Изтока “, както го наричали европейците, още тогава е голям по своите мащаби. Освен, че е център на политическата власт в империята, Цариград е и един от най-важните търговски центрове в света. Османската столица е била огромен консуматор на артикули, не на вятъра окачествена като “града-търбух ” от френския османист Робер Мантран. Всеки, който е желал да печели от търговия е трябвало да откри своето място в този половин милионен мегаполис. Така в Цариград пораждат и развиват своята активност многочислени сдружения, представителства и консулства. Много скоро, обаче техните функционалности надвишават чисто икономическите параметри и те стартират да играят основна роля в политическия, културния и религиозния живот на империята.

В ерата на Танзимата Истанбул се трансформира и в знак на смяната: градът се трансформира – трансформира се и империята. От тук стартират всички нововъведения в градоустройството и архитектурата, изобщо в културния образ на града. Столицата на империята с цялата си разноцветност от езици, етноси и култури, с необятните си благоприятни условия и вероятности, е привлекателен център за всеки с деятелен разум, упоритости и рискован дух. Българите също се възползват от богатствата на Цариград и последователно заемат мястото си измежду неговото разнообразие. Българското наличие нараства в града през 20-30-те години на ХІХ в. и скоро броят му варира сред 20 – 50 000 души.

Цариградската българска общественост е извънредно пъстра по своя обществен състав. Най-важната и динамична част от нея са занаятчиите и търговците. Сред занаятчиите се откроява еснафът на абаджиите, а измежду търговците – джелепите и бегликчиите. Голямата маса обаче основават сезонните служащи – гурбетчиите, тук работят още градинари, строители, хлебари, млекари, лодкари, риболовци и войнишки коняри. Тон в стопанската активност, както и в публичните каузи на българите в османската столица, дават няколко авторитетни фамилии, притежатели на търговски къщи. Едни от най-богатите и уважавани както от българите, по този начин и от османците са братя Тъпчилещови.

Никола Тъпчилещов

Снимка: By невядомая – http://www.znam.bg/com/action/showArticle?encID=2&article=2986535219§ionID=1&sq=%d1%82%d1%8a%d0%bf%d1%87%d0%b8%d0%bb%d0%b5%d1%89%d0%be%d0%b2%d0%b8, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57883865

Историята им стартира от родната им къща в долния завършек на Калофер, на десния бряг на р. Тунджа. Баща им Петко Стоянов е състоятелен човек, който се занимава с абаджийство (занаят за култивиране на пълен вълнен плат) и в същото време държи механа с дюкян в града. Още от най-ранна възраст той учи децата си, че финансите са пътя към триумфа и посредством тях човек може да промени ориста си. Основните му приходи произтичат от търговията с шаяци ориентирана към Измир. По време на едно от своите пътувания до там Петко се разболява и умира.

Съпругата му – Дода Георгова, остава да се грижи сама за четирите им деца: Мария, Христо (р. 1808 г.), Стоян и Никола (р. 1817 г.). Наследството на брачна половинка й възлиза на близо 19 000 гроша и тя съумява да ги ръководи извънредно рационално. Дода съумява да събере стоката на починалия си мъж и взема решение последователно да поверява оставения от него капитал на синовете си. По времето, когато татко му умира, Христо е едвам 15 годишен. Майка му му поверява половината от наследството, както и управлението на дюкяна. С част от парите той би трябвало да покрие разноските на семейството, а останалите – да ги влага и да усилва фамилния капитал. След четири години тя дава 3/4 от наследството на синовете си, а най-после им дава да разполагат с целия капитал. Само за 8 години финансите им нарастват до над 27 000 гроша.

Като по-големи първо Христо и Стоян се заемат с абаджийството и шият облекла от шаяци, които продават в Цариград. Те получават единствено килийно обучение. Според фамилната легенда фамилното им име произлиза от ученическите години. Тамошният даскал Гънчо видял един ден както Христо се тъпче с леща и му лепва прякора Тъпчилещов.

Според друга версия причина за появяването на колоритното фамилно име е любовта на най-големия брат към тази бобена храна. Каквато и да е истината факт е, че когато през 1822 година те основават своята комерсиална къща в Цариград – „ Братя П. Тъпчилещови “, това е към този момент новото им име. Търговията, която протича през нея е главно с аба и кожи, само че също по този начин с хранителни артикули като жито и ориз. Стоян отпътува за османската столица, с цел да следи от близко фамилната компания, а останалите членове на фамилията остават в Калофер.

Според оставените сведения Дода е най-силно привързана към най-малкото си дете – Никола, който е едвам 5 годишен, когато татко му напуща този свят. Той е нейният любимец и тя постоянно следи той да не бъде подценен от братята си. Поради разликата във възрастта и повишените фамилни отговорности Христо се изживява като негов татко и постоянно се отнася към Никола много строго. Оставя го да измине целия тежък път на чиракуването. Освен с абаджийство, през зимата Никола събира и дърва, които продава за огрев. Най-малкият брат е единственият, който получава по-високо обучение. Той учи в Габровското учебно заведение при известния даскал Неофит Рилски.

Не от самото начало взаимоотношенията сред тримата братя са безоблачни. В един интервал Христо желае да се откъсне от тях и да получи независимо част от наследството, защото той е поел главната тежест първоначално. Дора се намесва и потушава пристрастеностите като отбелязва: „ Синко, слугувай в този момент, та да ти го върнат братята на напреднала възраст!„. Майката има огромен престиж и фамилната свада е потушена. През 1837 година Стоян умира и Христо отпътува за Цариград, с цел да разпродаде адвокатската фирма.

Снимка: By Ioana evgenieva – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=23038511

След това се връща и още веднъж работи в Калофер. По това време фамилният капитал възлиза на близо 82 000 гроша. На идната година Никола приключва образованието си в Габрово и дружно с Христо отпътуват за османската столица и през идващите седем години работят настойчиво, натрупвайки положение от над 309 000 гроша. През 1847 година братята вземат решение да разделят бизнеса по равно и всеки поема по своя път. Семействата им ги последват в столицата едвам през 1854 година

Като по-голям и умел през 1851 година Христо основава своя лична комерсиална къща „ Христо П. Тъпчилещов “, в която вземат участие и тримата му синове – Стоян, Петко и Никола. Благодарение на своя усет, Христо съумява да се възползва от избухналата Кримска война (1853-1856) и да натрупа доста положение. Неговата адвокатска фирма поема част от доставката на продоволствия за османската войска и нейните европейски съдружници. В числа това се равнява на капитал от над 4 млн. гроша.

Христо не остава на тези лаври, а се възползва от насъбраните средства. Част от парите той влага в дейна търговия със Западна Европа, като последователно контактите му стигат чак до Новия свят, в частност – Ню Йорк. Други финансови действия, в които е замесен са лихварството, откупуването на налози и държавните поръчки. Има сведения, че един от великите везири – Али Паша е попадал в бележника му като дебитор.

Освен с чисто стопански въпроси, Христо се занимава интензивно с проблемите на българската общественост. Нейният народен образ се образува по време на просветното и църковно придвижване. По това време няма значимо българско начинание в Цариград, в което Христо да не взима присъединяване. Той дава средства за построяването на българския храм в града – „ Св. Стефан “, който е приключен през 1849 година След края на Кримската война Христо става един от създателите на Българската книжовна община в Цариград. Освен във „ Великденската акция “ от 1860 година, той взе участие и в църковните представителства на българите пред Високата врата.

Христо Тъпчилещов

Неговите съвременници го помнят и с многото му ходатайства пред османците, като думата му все съумява да бъде чута. Освен това той дава дарения както на родния си град, по този начин и на учебни заведения в други градове, ситуирани в българските територии. Едната от къщите си в Цариград той дава на български възпитаници, които следват в учебното заведение във Фенер като ги подкрепя и финансово по време на учението. Един от неговите стипендианти е Лазар Йовчев, бъдещият екзарх Йосиф, който с негова помощ съумява да приключи Сорбоната в Париж. Според сведенията в един техен диалог Христо го поучава да резервира Екзархията в Цариград като съединителен център на всички българи в границата на Османската империя, даже при бъдещо избавление на народа.

Силните страсти към църковния въпрос довеждат до сърдечен удар, след който здравето на Христо Тъпчилещов внезапно се утежнява. Едно от последните му стремежи е да види още веднъж родния си град. През 1874 година той съумява да реализира желанието си и посещава Калофер за финален път. Посрещнат е с почести и това кара османците да възприемат визитата му като тласкане към протест. Макар да се уверили, че не е по този начин, Христо се завръща в Цариград, където приключва земния си път през есента на 1875 година

Опелото му е осъществено в българската черква от екзарх Антим I, а речи държат пловдивският митрополит Панарет, бъдещият външен министър на България – Марко Д. Балабанов и обичания български стихотворец Петко Р. Славейков. Тленните му остатъци са положени в същата тази черква, чието изграждане той поддържа както финансово, по този начин и духовно.

Никола Тъпчилещов има подобен, само че в същото време друг път от по-големия си брат. Той остава изключително прочут със своето меценатство. Най-големи старания той хвърля в развиване на българското обучение и просвета. Той работи неуморно, само че приходите му са доста по-малки от тези на брат му. Според непокътнатите данни годишните му облаги варират сред 50-100 000 гроша. В един миг съумява да събере капитал от близо 1.5 млн. гроша. По негова самодейност е намерено българско начално учебно заведение в едно от предградията на Цариград.

През 1858 година той застава отпред на българското църковно настоятелство в османската столица. През цялото време е в другарски връзки с Иларион Макариополски. Никола Тъпчилещов взе участие и в екипа на първото българско списание „ Любословие “ и самичък е създател на едно стихотворение. Също по този начин той е спомоществовател на в. „ Век “ и на други печатни издания.

Един от огромните му приноси е, че по негова самодейност се одобряват първите българи във военномедицинско учебно заведение в Цариград. Говори се, че той познавал Мустафа бей, който бил непосредствен с великия везир Рашид Паша. Никола изпратил до него молба да бъдат позволени българи до това образователно заведение. Мустафа му върнал отговор, че неговото искане е срещнало недоумение в законодателния съвет, в който взели участие и гърци, защото те твърдели, че не съществува обособен миллет на българите.

Тогава Никола изпратил богати блага до османците и го приели на обособена среща, на която разяснил, че има обособена българска националност, която обитава по-голямата част от европейските провинции на Османската империя. След тази преживелица разрешили на българи да бъдат признати във военномедицинско учебно заведение. Когато гърците за следващ път се пробвали да предотвратят това, им дали българска книга, от която да се опитат да четат, с цел да потвърдят, че са една и съща националност. Те не съумели и с това бил комплициран завършек на този проблем.

Никола се дами два пъти. Първият път за Лала, само че връзката им не просъществува дълго. След това той взима за жена Пена, която го подарява с осем деца. След Освобождението Никола се реалокира в София, където и умира през 1879 година

Децата на братя Тъпчилещови също оставят своя следа в историята. Никола, синът на Христо, оказва помощ да бъде намерено българско читалище в Цариград. Дъщерята на Христо – Христина подписва брак с доктор Константин Стоилов. Единият от синовете на Никола Тъпчилещов – Петко, работи в Българска национална банка, а различен – Светослав е частен секретар на двама български владетели – Александър Батенберг и Фердинанд I.

За страдание, достиженията на братя Тъпчилещови остават в сянката на тези на други богати търговски семейства като братя Евлоги и Христо Георгиеви. Техните съвременници си спомнят за тях като за положителни българи, които впечатляват със своята предприемчивост и разум. Макар и без високо обучение, те поставят огромни старания за построяването на български образователни заведения и вземат участие интензивно в битката за самостоятелна българска черква.