Томас Карлайл е казал, че Историята на света не е

Томас Карлайл е споделил, че „ Историята на света не е нищо друго с изключение на биография на великите персони “. В средата на XIX в. шотландският мъдрец е провокирал съвременниците си със своята доктрина, че заобикалящият ни свят е плод на концепциите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали въздействие в обществото. Това не са единствено политиците и владетелите, само че също по този начин хората на перото, религиозните водачи и бизнесмените.

Някои персони са оказали световно въздействие върху стопанската система и бизнес връзките, до момента в който други са оставили дълготраен отпечатък върху националната си история. В поредност от текстове ще ви срещнем с предприемчивите хора, които с помощта на своите хрумвания и дейности са изиграли водеща роля в стопанската система и историята на своята страна.

Критици от целия свят са единомислещи, че лентата на Орсън Уелс, която споделя за живота на вестникарския магнат Чарлс Фостър Кейн е запленяваща и новаторска със своите ретроспекции, ъгли на снимане и игра със светлината. Сюжетът стартира със гибелта на основния воин, а животът му е показан като журналистическо следствие, в което частите от пъзела се подреждат от спомените на другите за него.

Снимка: By W. A. Rogers – Cartoon published in „ Harper’s Weekly “, 1906.Scanned from original old magazine.Transferred from en.wikipedia to Commons., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8021071

Когато през 1941 година тази история излиза по кината обаче тя остава съвсем незабелязана и една от основните аргументи за това е един скандал. Кейн е милионер, ексцентрик и манипулатор на публичното мнение, само че той не е просто художествена нереалност, а почива върху облика на действителна персона. Човекът, който въодушевява този персонаж прави всичко допустимо да изпрати кино лентата в забвение. Той употребява своя финансов запас и въздействие, с цел да го спре още в зародиш, само че когато не съумява разчита на своите вестници да го потулят, а на приятелите си от Холивуд – да не позволен необятното му разпространяване.

Вдъхновителят зад господин Кейн е в действителност Уилям Рандолф Хърст. Понякога той е описван като „ торбалана “ на американската публицистика, други пък обвързват името му със основаването на „ жълтата преса “. Недолюбван от мнозина и пораждащ благосклонности у други, Уилям Хърст остава в историята като един от най-крупните медийни магнати, чието положение е възлизало почти на 3 милиарда $ (дн. 30 милиарда долара). Той е миропомазан да израсне със сребърна лъжица в устата, обича да рискува със своите парични средства и не се скъпи да харчи положението си. Животът на Хърст не е единствено нанагорнище към върховете на благосъстоянието, а има и своите спадове, като в един миг той съвсем доближава до фалит. Един от неговите биографи го разказва като: „ огромен човек, със слаб глас; срамежливец, който се усеща най-комфортно измежду тълпата; военен сокол в Куба и Мексико, само че пацифист в Европа; властнически началник, който не може да уволнява подчинените си; предан брачен партньор, който живее с любовницата си и калифорниец, който прекарва по-голямата част от живота си на Изток. “

Уилям Хърст се ражда на 29 април 1863 година в Сан Франциско, Калифорния. Той е единственото дете на мултимилионера Джордж Хърст и доста по-младата от него – Фийби Аперсън Хърст. И по двете линии на фамилното дърво Уилям има ирландски корени, надлежно – от Балибей и Галоуей. Баща му е притежател на златни мини и сенатор на Калифорния (1886 – 1891 г.), а майка му е учителка. За живота и образованието на младия Уилям не се щадят средства. Той се радва на образованието на частни учители и дружно с майка си подхваща няколко пътешествия из Европа. Фийби е извънредно ерудирана за времето си жена.

Тя е първата жена-член на управителния съвет на Калифорнийския университет, занимава се с необятна благотворителна активност и основава музей по антропология, носещ нейното име. През 1885 година Уилям е признат в Харвард, само че бързо е изключен от университета. Причината за това е неговото държание. По време на следването си той се замесва в какви ли не непристойни смешки и спонсорира огромни бирени празненства, само че това, което безусловно прелива чашата е, когато изпраща нощни гърнета до някои свои преподаватели с лика им изобразен на тях.

Снимка: By Louis M. Glackens – Library of Congress., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=36545009

Отношенията сред Уилям и Джордж не са изключително гладки, от една страна поради държанието на младия правоприемник, а от друга – поради сходството в характерите, защото той наследява упоритостта и силата на татко си. Преследвайки кариерата на сенатор, Хърст-старши купува „ Сан Франциско Екзаминър “, с цел да го употребява за осъществяване на политическите си цели. Само за две години Хърст-младши съумява да го трансформира в печеливш откакто залага на проверяваща публицистика и сензационни материали. Той употребява и умела рекламна акция, лепвайки му мотото – „ Царят на ежедневниците “, а за свои създатели притегля звездни имена като писателите Амброуз Биърс, Марк Твен и Джек Лондон. Въпреки напъните му, татко му остава мнителен към Уилям. Когато умира през 1891 година Джордж завещава своите мини и парцели не на сина си, а на своята обична брачна половинка Фийби. Тя не загърбва сина си, а му отпуска годишна дотация в размер на 10 000 $ на месец.

Въпреки известното ощетяване във връзка с наследството, Уилям Хърст не се обезкуражава, а взема решение да преследва фантазията си за основаване на медийна верига и знае, че с цел да реализира триумф би трябвало да се насочи към „ Голямата ябълка “. През 1895 година, с финансовата поддръжка на майка си, той купува западналия „ Ню Йорк Морнинг Джърнал “. Хърст взема решение да не пести средства и да притегли най-хубавите създатели в сектора. За него стартират да работят писателят Уилям Хоторн (синът на американския класик Натаниел Хоторн), поета Стивън Крейн, илюстратора Ричард Аутколт и известният на времето редактор Артър Брисбейн. Последните двама той „ краде “ от съперника си Джоузеф Пулицър, притежателя на „ Ню Йорк Уърлд “, с което слага началото на траялото над 4 години състезание сред двамата.

Японската принцеса на посетители на Хърст.

Снимка: By Stan S. Katz – Own work, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=76543733

В хода на спора Пулицър и Хърст усъвършенстват стила на известната публицистика, залагат на гръмки и привличащи вниманието заглавия, а материалите им са повече завладяващи, в сравнение с достоверни. Така се слага началото на „ жълтата преса “, а терминът идва от известната колонка с карикатури на Аутколт за „ Жълтото хлапе “, в която основен воин е едно момче, което приказва на диалект и предизвика аудиторията с комизъм за възрастни. Един от създателите на Хърст разказва вестника му като: „ жена, която бяга по улицата, крещейки с прерязано гърло “. Колкото и провокативно да е това определение, едно е правилно – Хърст прави огромен пробив на вестникарския пазар. Вестникът на Хърст е изключително деен на политическа тема. Той подлага на критика Англия в спора й с Венецуела в края на ХIХ в. и настройва американската общност против Испания след експлоадирането на Кубинската гражданска война (1895).

Натрупал доста положение и връзки, Хърст стартира да изпитва увлечение към политиката и потегля по стъпките на татко си. На два пъти той е избиран като представител на демократите в Конгреса (1902 година, 1904 г.), само че заради своите чести отсъствия губи както поддръжката на своите сътрудници, по този начин и на обществеността. През 1905 година Уилям се кандидатира за кмет на Ню Йорк, само че макар акцията и вложените средства губи конкуренцията. В опитите си да се наложи на политическата сцена Хърст даже основава Партия на независимостта, само че тя просъществува за малко време и през 1914 година е закрита. В своите визии Уилям е краен съперник на Англия и надлежно се афишира против намесата на Съединени американски щати в Първата международна война (1914-1918). Той не симпатизира и на руснаците, изключително след Октомврийска гражданска война (1917). В последна сметка Хърст не съумява да се осъществя на политическата сцена и се отдръпва от нея без да огледа обратно.

Негов фокус остава построяването на медийна империя. Когато майка му умира, той наследява положението от родителите си. След Ню Йорк Хърст насочва вниманието си към други огромни американски градове като Чикаго, Бостън и Лос Анджелис. До средата на 20-те години на ХХ в. той има над 30 вестника, в това число „ Америкън Уикли “ и „ Уошингтън Таймс “ и 6 списания, измежду които „ Космополитън “ и „ Харпърс Базар “. Смята се, че точно през този интервал всеки четвърти американец е четял издание на Хърст.

В персонален проект той има продължителни връзки с три дами: първата зарязва, за втората се дами, а третата евентуално е била любовта на живота му. Теси Пауърс е сервитьорка, която той устоя още от следването си в Харвард, само че която изоставя откакто среща вариететната актриса Милисент Уилсън. Тогава той е на 34 година, а тя едвам на 16 година След 6-годишно ухажване Уилям подписва брак с Милисент през 1903 година, а тя го подарява с петима сина. Хърст обаче не й остава правилен, а стартира спекулация с актрисата Марион Дейвис, която е 30 години по-млада от него. В средата на 20-те години двамата към този момент съжителстват намерено пред обществото, въпреки и Уилсън в никакъв случай да не му дава бракоразвод. Уилям е прочут и с разточителния си живот. Той наследява от татко си ранчо с размер от 168 хиляди акра, в което издига палат, който му коства повече от 35 млн. $. Сградата съществува и до през днешния ден и е известна като „ Замъка Хърст “. В него той съхранява сбирката си от творби на изкуството, която е на стойност над 50 млн. $ и се счита за една от най-големите в историята, която принадлежи на частен колекционер.

Снимка: By King of Hearts – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=21785132

Двадесетте години са удобни за Уилям, само че след тях настава упадъка на империята му. Голямата меланхолия нанася голям удар върху положението му, от който той по този начин и не съумява да се съвземе изцяло. През 1937 година Хърст даже е заставен да се раздели с част от персоналната си сбирка от творби на изкуството. Въпреки тежките времена, Хърст съумява да се въздигне и през 40-те години вестниците му още веднъж стартират да печелят добре, въпреки и не по този начин ослепително както в предишното.

Когато през 1951 година Уилям умира на 88-годишна възраст той остава контролния пакет от капитала на „ Хърст Корпорейшън “ на Марион Дейвис, както и концерн, основан на нейно име. Също като татко си нито един от синовете му не приключва лицей и всички те следват неговата кариера в областта на медиите. Уилям Рандолф Джуниър даже става притежател на премията „ Пулицър “ за кореспондент, след свое изявление с Никита Хрушчов.

Днес, компанията „ Хърст Корпорейшън “ е оценена на над 10 милиарда $ и има дялове от известни издания като „ Ескуайър “ и филмовата компания „ Лайфтайм “. Създателят й Уилям Хърст остава персона, която буди спорни усеща. За някой той е съобразителен, а за други – манипулатор. Критикуван е, че преиначава истината и дава на читателите си подправени вести. Той самият отбелязва, че „ Основното обвързване на вестникаря е да се добере до новината и да я отпечата “. Буен младеж, основател на жълтата преса и предприемач, който съумява да не рухне по време на Голямата меланхолия, Уилям Хърст остава в историята като един от най-известните медийни магнати.