Бог се роди, Коледа!
...Тогава бяха зимите на дебелия свят. Из Софийско по Коледа натрупваше подобен сняг, че от време на време единствено комините на къщите оставаха да стърчат и когато снеговалежът спреше и настъпеше нощен „ ясник ”, тогава най-злият мраз разтваряше ледената си уста и сковаваше реки, кладенци, чешми и хапеше всяка открита човешка плът. Селяните в Сливница, където живеехме, се радваха и на снега, и на студа. Снегът значеше благодат, студът – здраве.
Някъде под този пълен сняг в моята памет стои едно съвсем безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и единствено след момент гръмна хор от нестройни, мощни гласове:
“Бог се роди, Коледа! ”
Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо поделение, а най-големият беше боец. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали незабавно след среднощ, с цел да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо огромни торби, а на рамо дълъг дрянов кол, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и дамите от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на дребни венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и постоянно се изпитваше тъжно поверие, в случай че не дойдеха доста коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други дарове, изслушваше песента и след това даряваше коледарите по ред. И таман първата коледарска група беше сигнал и за мен да потеглям.
Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, тъмно и из селото имаше толкоз доста зли кучета, само че вкъщи, както и навсякъде из Шопско, се смяташе, че в случай че не си коледар (и куче не те ухапе откъм гърба най-малко два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от учебно заведение и техните батковци в никакъв случай нямаше да ми простят сходно дезертиране. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно огромна торба и дряновия кривак на нашия комшия дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „ Бог се роди, Коледа! ” или „ Станенине господине, положителни сме ти посетители пристигнали, положителни посетители коледари ” и така нататък Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, съвсем постоянно с огромно решето в ръка, претъпкано с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В тези времена хората бяха доста великодушни. Те пълнеха торбите ни, тъй че единствено след няколко къщи аз едвам се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.
„ Влезте де, влезте вътре да се огреете ” – канеха ни на множеството места и ние се намъквахме в дълги „ одаи ” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния мирис на прясно опечен самун. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл сумрак и най-чиста искреност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, до момента в който селският поп (помня доста добре) ни предложения на… чаша чай.
“ " Отче – попита го моят другар Стоянчо, – пие ли Господ чай? ”
Отецът се засмя и сподели, че Господ е основал чая, с цел да го пият хората, а не самичък Той да си го пие. ”
Мисля, че най-вече ни се радваха бабите, изключително по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които по-късно разрошваха косите ни и в добавка получавахме скритом по някое левче или пък „ шекерче ”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за скъпоценен подарък.
След към два часа „ коледуване ” гласът ми пресипваше и скърцаше почти като вратата на нашата колиба, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела назад. Но нашият предводител беше заповядал изрично, че ще продължим, до момента в който неговият кол не се запълни догоре с колачи. А той като че ли беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.
“„ Че за какво са ти толкоз колачи! ” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „ Да се убиеш, не можеш да ги изядеш! ”
„ Че аз няма да ги хапвам! ” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се изпълни догоре, и щом е казано, по този начин ще бъде… ” ”
Думата „ казано ” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „ къде ” и от „ кого ” е казано, само че в никакъв случай не посмях да запитам, с цел да не ме уличат в неначетеност.
С развиделяването и с нашата отмалялост очарованието на коледарското странствуване съвсем изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, само че с гордото възприятие за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в същото време вкъщи, както и във всички къщи се развиваше трескава активност.
От всички обичаи, традиции, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от остарялата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях благополучен да пребивавам в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше наложително от потомство на потомство. По-късно в никакъв случай не одобрявах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И като че ли всякога чувах гласа на дядо ми да споделя:
“Само поганците ядат на маса довечера! ”
Едва ли някой от роднините ми беше набожен в сериозния смисъл на думата, само че традицията сама за себе си беше наложителна вяра. Да правиш това, което са привили татко ти, дядо ти и прародител ти, постоянно се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е инцидентен отшелник, а последовател на доста дълъг и доста мощен жанр.
За нас, децата, довечера имаше най-силно омагьосване, тъй като на нея всички се събираха и целият рой от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и така нататък нахлуваше като шумно празнично шествие вкъщи, като че ли за доказателство какъв брой сме доста и какъв брой сме мощни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, шум и олелия изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „ мъжките ” работи по света, а дамите разискваха минали погребения и бъдещи сватби.
Дядо ми, дружно с някои от чичовците, донасяше панер със плява, която разпиляваха отмерено в средата на огромната стая, след което баба ми разстилаше от горната страна голяма шарена рогозка. Върху нея към този момент поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат сменени с покривки. Около този огромен кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си обратно и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), несъмнено, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, след това другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, безусловно наложителните сарми и неизбежния най-после ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше към момента европейска небивалица. Но кой имаше потребност от лъскавите джунджурии, с които по-новите генерации щяха да окичват празниците? После идваше най-силният миг, когато всички ставаха на крайници и дядо ми, държейки лопата с пламнал и димен тамян, започваше молитвата. По-късно татко ми, а по-късно аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села към момента произнасят.
Паметта ми пази с обич тази картина на изправени гологлави мъже, на дами, застанали в тържествено безмълвие, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този момент, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше огромната тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се допираме до оная всеобща мощ, която носеше всички секрети на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо огромно и почтено, което щеше да ни съпровожда цялостен живот. След „ Амин ” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, с цел да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше назад, можеше да стартира вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от огромната пита с шансовете. И до ден сегашен виждам големите му напукани ръце да чупят хляба и да го подават в близост по реда на старшинството. И в същото време се отчупваше самун за отсъстващите и за мъртвите. Ние мигновено разтваряхме подаденото ни парченце, с цел да дирим някакъв шанс – пара, който символизираше благосъстояние, дрянова клонка, която символизираше здраве, треска, която символизираше благополучие в дома, и така нататък Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички най-после трябваше да станат дружно, с цел да се резервира единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за довечера, които времето е поизличило в паметта ми, само че зная, че баба ми непрестанно отделяше от трапезата за някакви нейни вълшебен цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в вманиачен екстаз.
При някои от нашите съседи тази същата вечер оферираше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият разговор. Един от мъжете замахваше с огромната секира и викаше: „ Сега ще те отсека! ”. Друг го питаше: „ Че за какво ще го отсечеш? ”. „ Ами оти не ражда ” – отговаряше първият. „ Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди! ”
С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова необикновено многообразие на коледни традиции, което единствено народ с дълъг живот и голяма фикция би могъл да сътвори. Всичко беше такава чудна комбинация от суеверни знаци, посредством които традицията на предишното се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична действителност и започваше да плува измежду свят на феерия и фикция, където всяка движимост, всеки облик съдържаше благословия, проклинание или проклинание.
Когато виждам обратно, коства ми се, че през довечера, до момента в който гореше „ бъдникът ”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане обратно, в това отделяне от суровата реалност на живота и заменянето, въпреки и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и възприятието си.
А плътното обграждане на околните, техните лица, усмивки, погледи, думи, като че ли преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от огромно и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.
Текстът е за пръв път оповестен в бр. 87 на сп. “Християнство и просвета ”. Снимка: БТА
Някъде под този пълен сняг в моята памет стои едно съвсем безплътно, призрачно утро, когато кучетата в нашия двор залаяха настървено и единствено след момент гръмна хор от нестройни, мощни гласове:
“Бог се роди, Коледа! ”
Това бяха първите селски коледари, седем или осем души, от които най-малкият беше в първо поделение, а най-големият беше боец. Те бяха от долната махала и бяха тръгнали незабавно след среднощ, с цел да могат да обходят повече къщи. Всички бяха облечени в топли кожуси с вълнени качулки и носеха през рамо огромни торби, а на рамо дълъг дрянов кол, на който нанизваха колачите. Всяка година в деня преди Бъдни вечер майка ми и дамите от махалата месеха тия невероятни колачи с формата на дребни венчета. Доставяха се купища орехи, плодове и дребни пари и постоянно се изпитваше тъжно поверие, в случай че не дойдеха доста коледари. Ала те следваха просто едни след други. Майка ми излизаше на вратата с цяла тава колачи и други дарове, изслушваше песента и след това даряваше коледарите по ред. И таман първата коледарска група беше сигнал и за мен да потеглям.
Отначало тази работа ме плашеше – беше студено, тъмно и из селото имаше толкоз доста зли кучета, само че вкъщи, както и навсякъде из Шопско, се смяташе, че в случай че не си коледар (и куче не те ухапе откъм гърба най-малко два пъти), никакъв мъж няма да излезе от тебе. От друга страна, приятелите ми от учебно заведение и техните батковци в никакъв случай нямаше да ми простят сходно дезертиране. И някъде към четири и половина аз закрачвах на опашката на нашата група, нарамил някаква неимоверно огромна торба и дряновия кривак на нашия комшия дядо Рангел. После аз слушах пискливия си глас да реве пред нечия врата: „ Бог се роди, Коледа! ” или „ Станенине господине, положителни сме ти посетители пристигнали, положителни посетители коледари ” и така нататък Вратата се отваряше и на прага заставаше домакинята, съвсем постоянно с огромно решето в ръка, претъпкано с колачи, ябълки, орехи, бонбони. В тези времена хората бяха доста великодушни. Те пълнеха торбите ни, тъй че единствено след няколко къщи аз едвам се движех под тежестта на торбата си, а прътът с колачите все по-заплашително се накланяше надолу.
„ Влезте де, влезте вътре да се огреете ” – канеха ни на множеството места и ние се намъквахме в дълги „ одаи ” с измазан под от пръст с неизбежната миризма на туршия и чудния мирис на прясно опечен самун. За мен, градското момче, това беше друго царство, изпълнено с топъл сумрак и най-чиста искреност. Понякога ни даваха греяна ракия, а на друго място вино, до момента в който селският поп (помня доста добре) ни предложения на… чаша чай.
“ " Отче – попита го моят другар Стоянчо, – пие ли Господ чай? ”
Отецът се засмя и сподели, че Господ е основал чая, с цел да го пият хората, а не самичък Той да си го пие. ”
Мисля, че най-вече ни се радваха бабите, изключително по-старите. Там ние целувахме пропукани, сбръчкани или костеливи ръце, които по-късно разрошваха косите ни и в добавка получавахме скритом по някое левче или пък „ шекерче ”. Захарта в ония години се смяташе из Шопско за скъпоценен подарък.
След към два часа „ коледуване ” гласът ми пресипваше и скърцаше почти като вратата на нашата колиба, а бузите си и носа си не усещах повече, като че природата си ги беше взела назад. Но нашият предводител беше заповядал изрично, че ще продължим, до момента в който неговият кол не се запълни догоре с колачи. А той като че ли беше нарамил един от пилоните, на които военните издигаха знамето.
“„ Че за какво са ти толкоз колачи! ” – протестирахме ние, по-малките и по-премръзналите. „ Да се убиеш, не можеш да ги изядеш! ”
„ Че аз няма да ги хапвам! ” – отвръщаше той. – Но е казано прътът да се изпълни догоре, и щом е казано, по този начин ще бъде… ” ”
Думата „ казано ” имаше за мене задгробен смисъл. Много любопитствах „ къде ” и от „ кого ” е казано, само че в никакъв случай не посмях да запитам, с цел да не ме уличат в неначетеност.
С развиделяването и с нашата отмалялост очарованието на коледарското странствуване съвсем изчезваше и малко преди обед, отмалели, изтръпнали и премръзнали, само че с гордото възприятие за изпълнен дълг, ние се дотътряхме до домовете си. А в същото време вкъщи, както и във всички къщи се развиваше трескава активност.
От всички обичаи, традиции, обреди и празненства, които вековете са съхранили в живота на българите, няма нищо по-красиво, по-съдържателно и по-завладяващо от остарялата българска Бъдни вечер. За разлика от моите градски връстници бях благополучен да пребивавам в семейство, където традицията се зачиташе най-строго и се предаваше наложително от потомство на потомство. По-късно в никакъв случай не одобрявах, че имаше хора, които прекарваха Бъдни вечер на маса, а не слагаха софрата на пода. И като че ли всякога чувах гласа на дядо ми да споделя:
“Само поганците ядат на маса довечера! ”
Едва ли някой от роднините ми беше набожен в сериозния смисъл на думата, само че традицията сама за себе си беше наложителна вяра. Да правиш това, което са привили татко ти, дядо ти и прародител ти, постоянно се смяташе, че дава смисъл на живота, че човек не е инцидентен отшелник, а последовател на доста дълъг и доста мощен жанр.
За нас, децата, довечера имаше най-силно омагьосване, тъй като на нея всички се събираха и целият рой от братовчеди, братовчедки, чичови стринки, вуйчовци, вуйни и така нататък нахлуваше като шумно празнично шествие вкъщи, като че ли за доказателство какъв брой сме доста и какъв брой сме мощни. Изведнъж изчезваше самотата на нашия дом, шум и олелия изпълваха всички стаи, в които мъжете дълбокомислено говореха за „ мъжките ” работи по света, а дамите разискваха минали погребения и бъдещи сватби.
Дядо ми, дружно с някои от чичовците, донасяше панер със плява, която разпиляваха отмерено в средата на огромната стая, след което баба ми разстилаше от горната страна голяма шарена рогозка. Върху нея към този момент поставяха месали, които по-късно щяха да бъдат сменени с покривки. Около този огромен кръг се нареждаше цялото население, като всеки сядаше било по турски, било просваше краката си обратно и се подпираше на лакът. В средата се поставяше хлябът за Бъдни вечер (пълен с късмети), несъмнено, върху него се забождаше и запалваше дълга свещ, след това другото пространство се запълваше с тиквеник, баници, безусловно наложителните сарми и неизбежния най-после ошав. На Бъдни вечер никой месо не ядеше. В ония години елхата беше към момента европейска небивалица. Но кой имаше потребност от лъскавите джунджурии, с които по-новите генерации щяха да окичват празниците? После идваше най-силният миг, когато всички ставаха на крайници и дядо ми, държейки лопата с пламнал и димен тамян, започваше молитвата. По-късно татко ми, а по-късно аз, щяхме да произнасяме същата тази молитва, която иде някъде от дълбините на Средновековието и която в софийските села към момента произнасят.
Паметта ми пази с обич тази картина на изправени гологлави мъже, на дами, застанали в тържествено безмълвие, и на деца, които се гледат учудени едно друго. Като че в този момент, когато се чуваше един-единствен глас и ни обграждаше огромната тъмна тишина на зимата, ние чувствахме, че се допираме до оная всеобща мощ, която носеше всички секрети на света. Ние се чувствахме приобщени към нещо огромно и почтено, което щеше да ни съпровожда цялостен живот. След „ Амин ” трябваше да се обиколи къщата, трябваше да се отиде в обора при животните, при кошерите с пчелите, при кокошките, с цел да се прогони всичко зло и миризмата на тамяна да обещае добра година. Едва когато лопатата с тамяна се върнеше назад, можеше да стартира вечерята. Дядо ми започваше да разчупва от огромната пита с шансовете. И до ден сегашен виждам големите му напукани ръце да чупят хляба и да го подават в близост по реда на старшинството. И в същото време се отчупваше самун за отсъстващите и за мъртвите. Ние мигновено разтваряхме подаденото ни парченце, с цел да дирим някакъв шанс – пара, който символизираше благосъстояние, дрянова клонка, която символизираше здраве, треска, която символизираше благополучие в дома, и така нататък Докато се ядеше, никой не биваше да става, а всички най-после трябваше да станат дружно, с цел да се резервира единството на рода. Имаше още куп правила и поверия за довечера, които времето е поизличило в паметта ми, само че зная, че баба ми непрестанно отделяше от трапезата за някакви нейни вълшебен цели. Всичко завършваше с неизбежното комарджийство, разиграване на орехите, което хвърляше нас, децата, в вманиачен екстаз.
При някои от нашите съседи тази същата вечер оферираше цели театрални представления. Те отиваха в градината, където се спираха пред всяко безплодно дърво и се водеше класическият разговор. Един от мъжете замахваше с огромната секира и викаше: „ Сега ще те отсека! ”. Друг го питаше: „ Че за какво ще го отсечеш? ”. „ Ами оти не ражда ” – отговаряше първият. „ Чекай! – викаше вторият. Тая година ще роди! ”
С годините щях да видя, че из цяла България имаше такова необикновено многообразие на коледни традиции, което единствено народ с дълъг живот и голяма фикция би могъл да сътвори. Всичко беше такава чудна комбинация от суеверни знаци, посредством които традицията на предишното се заставяше да гадае живота в бъдещето. През тези вечери нашият живот някак загубваше своята делнична действителност и започваше да плува измежду свят на феерия и фикция, където всяка движимост, всеки облик съдържаше благословия, проклинание или проклинание.
Когато виждам обратно, коства ми се, че през довечера, до момента в който гореше „ бъдникът ”, всички – и възрастни, и млади – ставаха деца и може би в това връщане обратно, в това отделяне от суровата реалност на живота и заменянето, въпреки и за една-единствена вечер с фантастичния свят на децата човек обновяваше мисълта си и възприятието си.
А плътното обграждане на околните, техните лица, усмивки, погледи, думи, като че ли преутвърждаваха, че ние не бяхме сами, че бяхме част от огромно и дълголетно дърво, което имаше своя Бог, своя традиция и свои плодове.
Текстът е за пръв път оповестен в бр. 87 на сп. “Християнство и просвета ”. Снимка: БТА
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ