Прогресивният данък върху жилищата е идея с потенциал, но зависи как ще се приложи
Тодор Беленски
Дебатът към концепцията за прогресивно облагане на второ, трето и последващи жилища в България се развива по прочут сюжет.
Още преди да има оповестен обстоен законопроект, се появиха предизвестия от десни икономисти за срив на пазара, трагично повишаване на наемите, загуби за общините, отлив на вложения и удар върху строителството. Проблемът е, че огромна част от тези изказвания се показват като безспорни стопански закономерности, макар че интернационалният опит демонстрира доста по-сложна картина.
На първо място би трябвало да се означи, че концепцията за по-високо облагане на голям брой жилищни парцели не е нито нова, нито радикална. Тя съществува в разнообразни форми в редица развити страни. Франция от десетилетия прави разграничаване сред главно и второ жилище. В редица френски общини, изключително в региони с жилищен дефицит, се ползват спомагателни данъчни тежести върху вторите и необитаваните жилища. Логиката е елементарна - когато огромна част от жилищния фонд се употребява като капиталов актив, а не за непрекъснато обитаване, това основава напън върху цените и лимитира достъпа до жилище за локалното население.
Интересното е, че Франция не е претърпяла нито срив на пазара на недвижими парцели, нито колапс на строителния бранш в резултат на тези политики. Напротив, страната остава една от най-развитите европейски стопански системи с деен пазар на недвижими парцели и доста по-високи налози върху собствеността от българските.
Ако изказванието, че сходни налози автоматизирано унищожават пазара, беше правилно, Франция от дълго време би трябвало да служи като предизвестие. Вместо това тя продължава да бъде образец за работещ пазар, който просто употребява данъчната система за реализиране на избрани публични цели.
Подобни образци могат да бъдат открити и отвън Европа. Ванкувър се трансформира в една от най-известните лаборатории за сходни политики. Канадският град вкара специфичен налог върху празните жилища след години на стремглаво повишаване на цените и дефицит на налични жилища.
Целта не беше да се санкционират вложителите, а да се сътвори тласък жилищата фактически да бъдат употребявани. Последвалите разбори демонстрираха, че броят на необитаваните жилища понижава, част от тях се връщат на пазара за наеми, а локалните управляващи генерират спомагателни доходи. Не се следи нито срив в строителството, нито всеобщо евакуиране на капитали от бранша.
Следващия огромен мит в българския спор е, че е всяка спомагателна данъчна тежест неизбежно се трансферира върху крайния консуматор. Това изказване опонира на едни от най-базовите правила на икономическата доктрина. Реалното систематизиране на данъчната тежест зависи от пазарната конструкция, от еластичността на търсенето и предлагането, както и от конкурентната среда.
Ако един притежател има апартамент в квартал, в който има десетки аналогични свободни жилища, опцията му да увеличи наема не е безкрайна. Ако наемателите могат елементарно да изберат различен парцел, част от данъчната тежест остава за самия притежател. Именно по тази причина в стопанската система не съществува сериозен консенсус, че 100% от сходен налог постоянно се трансферира върху наемателите. Проблемът тук още веднъж идва от алчността на притежателите, а не от заложените правила.
Друг мит е, че прогресивното облагане неизбежно ще докара до понижаване на жилищния фонд и до по-малко жилища за живеене.
Всъщност задачата на сходни политики е тъкмо противоположната.
Когато притежаването на голям брой жилища стане по-скъпо, притежателите са подтиквани да употребяват по-ефективно парцелите си - посредством отдаване чартърен, продажба или действително обитаване. Това не значи, че на пазара внезапно ще се появят десетки хиляди нови жилища, само че изказванието, че резултатът безусловно ще бъде негативен, няма сериозна емпирична поддръжка.
Често се показва и аргументът, че българските жители нямат други възможности за вложение и по тази причина страната санкционира точно дребния вложител. В този мотив има рационално зърно. Българският финансов пазар фактически е едва развъртян, ликвидността е лимитирана, а капиталовата просвета остава ниска. Именно заради това голяма част от спестяванията се насочват към недвижими парцели. Но тук поражда един по-дълбок въпрос. Трябва ли данъчната политика да предизвиква концентрацията на спестяванията в един актив, или да основава по-балансирана среда? Защото несъразмерната взаимозависимост на стопанската система от пазара на недвижими парцели също носи опасности.
Испания и Ирландия преди рецесията от 2008 година са типичен образци за това по какъв начин дългогодишното ориентиране на големи запаси към строителството и парцелите може да сътвори съществени стопански несъответствия.
Аргументът за общинските бюджети също заслужава по-внимателен разбор. Безспорно е правилно, че в София и в редица други огромни общини приходите от налози върху имотните покупко-продажби съставляват значим източник на средства. Но от това не следва автоматизирано, че прогресивното облагане ще понижи общинските доходи. За да бъде потвърдена сходна теза, би трябвало да се покаже, че възможният спад на покупко-продажбите ще бъде по-голям от нарастването на приходите от самия налог. Това изисква съществено моделиране и съответни планове. Без тях изказванието остава съмнение, а не стопански факт.
Всъщност точно тук се намира най-силната рецензия към предлагането. Не в изказванията за неминуем колапс, а в неналичието на задоволително подробна оценка на въздействието. В развитите страни сходни промени нормално се съпровождат от прогнози за приходите, оценка на въздействието върху цените, разбор на въздействието върху наемния пазар и сюжети за държанието на притежателите.
ългарският спор към този момент страда от недостиг точно на такива данни.
Когато разгледаме интернационалния опит, излиза наяве, че действителността е надалеч по-нюансирана от лозунгите. Няма доказателства, че прогресивното облагане на втори и трети жилища автоматизирано води до срив на пазара. Няма доказателства, че цялата данъчна тежест постоянно се трансферира върху наемателите. Няма доказателства, че строителството безусловно ще се свие трагично. Но също по този начин няма доказателства, че сходна мярка сама по себе си ще реши казуса с достъпността на жилищата.
Истинският въпрос не е дали данъкът е „ за “ или „ срещу “ вложителите. Истинският въпрос е каква конструкция на пазара е нужна на българското общество. Ако задачата е да се предизвиква натрупването на жилища като капиталов актив, сегашният модел значително работи.
Ако задачата обаче е е да се ограничи част от спекулативното търсене и да се усили ролята на жилището като място за живеене, тогава прогресивното облагане е инструмент, който към този момент се употребява в доста развити страни.
Дали ще бъде сполучлив и в България зависи не от идеологически лозунги, а от съответния му дизайн, размера на ставките, обсега на изключенията и качеството на предварителния разбор.
Дебатът към концепцията за прогресивно облагане на второ, трето и последващи жилища в България се развива по прочут сюжет.
Още преди да има оповестен обстоен законопроект, се появиха предизвестия от десни икономисти за срив на пазара, трагично повишаване на наемите, загуби за общините, отлив на вложения и удар върху строителството. Проблемът е, че огромна част от тези изказвания се показват като безспорни стопански закономерности, макар че интернационалният опит демонстрира доста по-сложна картина.
На първо място би трябвало да се означи, че концепцията за по-високо облагане на голям брой жилищни парцели не е нито нова, нито радикална. Тя съществува в разнообразни форми в редица развити страни. Франция от десетилетия прави разграничаване сред главно и второ жилище. В редица френски общини, изключително в региони с жилищен дефицит, се ползват спомагателни данъчни тежести върху вторите и необитаваните жилища. Логиката е елементарна - когато огромна част от жилищния фонд се употребява като капиталов актив, а не за непрекъснато обитаване, това основава напън върху цените и лимитира достъпа до жилище за локалното население.
Интересното е, че Франция не е претърпяла нито срив на пазара на недвижими парцели, нито колапс на строителния бранш в резултат на тези политики. Напротив, страната остава една от най-развитите европейски стопански системи с деен пазар на недвижими парцели и доста по-високи налози върху собствеността от българските.
Ако изказванието, че сходни налози автоматизирано унищожават пазара, беше правилно, Франция от дълго време би трябвало да служи като предизвестие. Вместо това тя продължава да бъде образец за работещ пазар, който просто употребява данъчната система за реализиране на избрани публични цели.
Подобни образци могат да бъдат открити и отвън Европа. Ванкувър се трансформира в една от най-известните лаборатории за сходни политики. Канадският град вкара специфичен налог върху празните жилища след години на стремглаво повишаване на цените и дефицит на налични жилища.
Целта не беше да се санкционират вложителите, а да се сътвори тласък жилищата фактически да бъдат употребявани. Последвалите разбори демонстрираха, че броят на необитаваните жилища понижава, част от тях се връщат на пазара за наеми, а локалните управляващи генерират спомагателни доходи. Не се следи нито срив в строителството, нито всеобщо евакуиране на капитали от бранша.
Следващия огромен мит в българския спор е, че е всяка спомагателна данъчна тежест неизбежно се трансферира върху крайния консуматор. Това изказване опонира на едни от най-базовите правила на икономическата доктрина. Реалното систематизиране на данъчната тежест зависи от пазарната конструкция, от еластичността на търсенето и предлагането, както и от конкурентната среда.
Ако един притежател има апартамент в квартал, в който има десетки аналогични свободни жилища, опцията му да увеличи наема не е безкрайна. Ако наемателите могат елементарно да изберат различен парцел, част от данъчната тежест остава за самия притежател. Именно по тази причина в стопанската система не съществува сериозен консенсус, че 100% от сходен налог постоянно се трансферира върху наемателите. Проблемът тук още веднъж идва от алчността на притежателите, а не от заложените правила.
Друг мит е, че прогресивното облагане неизбежно ще докара до понижаване на жилищния фонд и до по-малко жилища за живеене.
Всъщност задачата на сходни политики е тъкмо противоположната.
Когато притежаването на голям брой жилища стане по-скъпо, притежателите са подтиквани да употребяват по-ефективно парцелите си - посредством отдаване чартърен, продажба или действително обитаване. Това не значи, че на пазара внезапно ще се появят десетки хиляди нови жилища, само че изказванието, че резултатът безусловно ще бъде негативен, няма сериозна емпирична поддръжка.
Често се показва и аргументът, че българските жители нямат други възможности за вложение и по тази причина страната санкционира точно дребния вложител. В този мотив има рационално зърно. Българският финансов пазар фактически е едва развъртян, ликвидността е лимитирана, а капиталовата просвета остава ниска. Именно заради това голяма част от спестяванията се насочват към недвижими парцели. Но тук поражда един по-дълбок въпрос. Трябва ли данъчната политика да предизвиква концентрацията на спестяванията в един актив, или да основава по-балансирана среда? Защото несъразмерната взаимозависимост на стопанската система от пазара на недвижими парцели също носи опасности.
Испания и Ирландия преди рецесията от 2008 година са типичен образци за това по какъв начин дългогодишното ориентиране на големи запаси към строителството и парцелите може да сътвори съществени стопански несъответствия.
Аргументът за общинските бюджети също заслужава по-внимателен разбор. Безспорно е правилно, че в София и в редица други огромни общини приходите от налози върху имотните покупко-продажби съставляват значим източник на средства. Но от това не следва автоматизирано, че прогресивното облагане ще понижи общинските доходи. За да бъде потвърдена сходна теза, би трябвало да се покаже, че възможният спад на покупко-продажбите ще бъде по-голям от нарастването на приходите от самия налог. Това изисква съществено моделиране и съответни планове. Без тях изказванието остава съмнение, а не стопански факт.
Всъщност точно тук се намира най-силната рецензия към предлагането. Не в изказванията за неминуем колапс, а в неналичието на задоволително подробна оценка на въздействието. В развитите страни сходни промени нормално се съпровождат от прогнози за приходите, оценка на въздействието върху цените, разбор на въздействието върху наемния пазар и сюжети за държанието на притежателите.
ългарският спор към този момент страда от недостиг точно на такива данни.
Когато разгледаме интернационалния опит, излиза наяве, че действителността е надалеч по-нюансирана от лозунгите. Няма доказателства, че прогресивното облагане на втори и трети жилища автоматизирано води до срив на пазара. Няма доказателства, че цялата данъчна тежест постоянно се трансферира върху наемателите. Няма доказателства, че строителството безусловно ще се свие трагично. Но също по този начин няма доказателства, че сходна мярка сама по себе си ще реши казуса с достъпността на жилищата.
Истинският въпрос не е дали данъкът е „ за “ или „ срещу “ вложителите. Истинският въпрос е каква конструкция на пазара е нужна на българското общество. Ако задачата е да се предизвиква натрупването на жилища като капиталов актив, сегашният модел значително работи.
Ако задачата обаче е е да се ограничи част от спекулативното търсене и да се усили ролята на жилището като място за живеене, тогава прогресивното облагане е инструмент, който към този момент се употребява в доста развити страни.
Дали ще бъде сполучлив и в България зависи не от идеологически лозунги, а от съответния му дизайн, размера на ставките, обсега на изключенията и качеството на предварителния разбор.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ