Точно след една година. Все по актуално: „Питам моята земя

Точно след една година. Все по настоящо:

„ Питам моята земя – какво ни остава? Отговорете ми. Да плуваме по течението? Да се преструваме, че нищо не се е случило? Да търкаме болничните стълбища, измити от техните (на мафията, б.а.) компании по чистотата, да зареждаме по бензиностанциите бензин, изпомпан от техните помпи? Горди ли сте да си прекарвате времето в заведения, притежавани и ръководени от тях? Да седите в питейните заведения паралелно с техните деца, с децата на техните юристи?

…

Още какъв брой би трябвало да чакаме? Колко още би трябвало да гледаме по какъв начин най-хубавите си отиват, емигрират, а остават примирените? Сигурни ли сте фактически, че това е верният метод да живееш? Че в действителност са задоволителни вечерите, прекарани в ухажване, смях, закачки, кавги и няколко разменени приказки и проклятия за отвратителната миризма от изгорен отпадък? … Как успяхме да ослепеем дотам? Толкова сервилни, примирени, прекършени?

…

Не мога да допускам, че единствено няколко изключителни персони съумяват да се опълчват. … А останалите? Останалите са кротки и тихи, смачкани от страха. Страхът – най-сериозното оправдание. Той разрешава на всички да се усещат прави – нали би трябвало да пазят фамилията, околните, личния правоверен живот, персоналното свещено право да съществуват и да основават.

…

Колко би трябвало да се мъчите вие, с цел да вземете заем за къщата си, до момента в който шефовете на банките са извънредно дружелюбни с тези, които командват? Когато се сблъскате с всичко това, ще разберете, че няма къде да се скриете, не съществуват предпазени зони, ще ви стане ясно, че държанието, което смятате за умно и лишено от непотребни илюзии, в действителност е смазало душата ви, трупайки толкоз възмущение и скрита завист, че сте изгубили всевъзможен усет към живота.

…

Питам земята си – съумява ли към момента да си показа, че има избор? Питам дали към момента е в положение да направи най-малко първата стъпка към свободата – да се види друга, да мисли за себе си като за свободна? Да не се предава, приемайки като орис това, което в действителност е дело на хора.

Тези хора могат да те откъснат от родните ти места, от предишното ти, да ти лишават спокойствието, да ти попречат да си намериш дом, да пишат по оградите на познатите ти от детството улици гадости за теб, да основат пустиня в близост. Но не могат да изтръгнат, да унищожат едно разбиране, което в действителност е и вяра – че не е заслужено, безусловно неестествено е една земя да бъде изоставена във властта на насилието и непрекъснатия грабеж; че не може да продължава по този начин единствено по тази причина, тъй като постоянно по този начин е било. Още повече не е правилно, че нещата са си все същите от много време – в противен случай, всичко става все по-лошо.

Защото разрухата се усилва право съразмерно на техните покупко-продажби, а земята е необратимо отровена поради безграничната им лакомия. … Защото това, което царува през днешния ден в тези земи, е тяхната визия за нещата и наподобява на тях. И това ни чака на следващия ден, вдругиден, отсега нататък. Трябва да намерим сили за смяна – в този момент или в никакъв случай. “

Къде е тази земя? Какви са тия хора, които могат да ти лишават спокойствието, да ти попречат да си намериш дом и да трансфорат страната ти в пустиня? Уточнявам, че става дума за една красива страна, в миналото известна на света със своите поети, художници, архитекти, артисти и музиканти, а през днешния ден – със своята мафия. И въпреки това да не е България, приликите са толкоз натрапчиви, че човек би споделил: който е писал горното, ще да е някой доста препатил земляк. Но не е. Написал го е неаполитанецът Роберто Савиано, вбесил босовете на мафията задоволително, че да му издадат смъртна присъда.

Източник: Афера