На 10 ноември 1989 г. падна Тато и започна Голготата на прехода
Точно преди 30 години строеният близо половин век като Хеопсова пирамида социализъм у нас се пропука. Ден по-рано рухна Берлинската стена. От 4 години пък перестройката на Михаил Горбачов довършваше Съветския съюз. Ясновидката Ванга беше още жива, само че и без нейните предсказания беше ясно накъде вървят нещата, написа Trafficnews.bg.
Въпреки това, когато на 10 ноември 1989 година по единствената национална телевизия тъкмо в 20 часа беше оповестено, че пленумът на Централен комитет на Българска комунистическа партия е приел оставката на генералния секретар Тодор Живков, българите бяха сюрпризирани.
След 33 години на власт Първия да си тръгне ей по този начин, без пердах, кръв и драми беше необичайно. Още по-странно изглеждаше уплашеният и празен взор на Тато, когато правилните му съратници единомислещо гласоподаваха оставката му. После щеше да стане ясно, че по повеля на Кремъл Петър Младенов и Андрей Луканов са подготвили рокадата на върха на страната и партията, както гласи най-популярната версия за случилото се на 10 ноември.
Макар да изглеждаше като елементарен прелом на комунистическата върхушка, рухването на Живков отприщи лавина от промени. Някои ги оповестиха въодушевено за гражданска война, други за добре режисирана замяна. В последна сметка България към този момент не беше същата. Започна огромното вървене по тъгите в търсене на демокрацията. Дългото приключение беше кръстено преход, в който излъганите и прецаканите бяха доста повече от щастливите.
В началото бушуваха страстите, че възбраните са паднали и демокрацията е на една ръка разстояние. Вместо на механа се ходеше на манифестации, където се ругаеха комунистите, а който не скачаше се броеше за червен. Другарите от Българска комунистическа партия пък се изхитриха и се прекръстиха на социалисти. Още по-смешно беше, че множеството комсомолски и партийни секретари внезапно се разсъниха демократи и се появиха в челните редици на митингите. После се оказаха и измежду първите предприемачи.
Еуфорията от многохилядните манифестации против Българска комунистическа партия тресяха страната, а на 7 декември 1989 г.се пръкна Съюзът на демократичните сили (СДС), който въпреки и мъчно щеше да вземе властта. Имаше барикади, блокади, разпален Партиен дом в София, палки и разрушени глави, само че въпреки всичко нещата не ескалираха като в Румъния, където диктаторът Чаушеску и жена му бяха убити като кучета.
У нас до леене на кръв не се стигна, само че стартира огромното разделяне. Бащи и деца се смразиха, фамилии се разделяха поради трите букви на партиите. Едните жалеха за остарялото, другите мечтаеха за новото.
Свободата обаче изненада българите. У нас нямаше тази опозиция против режима, каквато имаше в Полша и множеството соцдържави, които бяха на границата със Запада. Българите роптаеха най-вече на чашка и на маса, разказваха вицове за Тато, само че до такава степен. Групата екоактивисти, които изядоха шамарите пред столичната градинка до „ Кристал “, борците против отровния въздух в Русе и шепата интелектуалци от Клуба за публичност, бяха бели лястовици.
Дисидентите в България започнаха да се роят като партизаните след Девети септември, едвам когато стана ясно, че стартира огромното разфасоване на страната.
Междувременно стана ясно, че пътят към красивата фантазия за независимост и народна власт е съпроводен с кошмари.
Дойде гладната Луканова зима (1990-1991 г.) с изпразнените магазини, опашките за мляко, самун и олио. Помня, че ставах в 4 часа сутринта, с цел да имам късмет да се пакостя за кофичка кисело мляко за дребния ми наследник, който взе че се роди тъкмо през 1989 година Нямаше и бензин, трябваше да се спи в колата, с цел да се чака ред пред бензиностанциите. Спекулата се вихреше със страшна мощ.
И когато всичко изглеждаше отчайващо неприятно, се оказа се, че може да бъде и по-лошо. На власт пристигна държавното управление на Жан Виденов, чиято зима се оказа по-страшна и от Лукановата. Левът полетя надолу, хиперинфлацията изяде всичко. Сутрин излизаш с пари за кило мръвки, вечерта се оказа, че не стигат и за баничка. Цените бяха като обезумели.
Човек се чудеше дали е по-добре да си икономисал някой лев или да си заседнал в борчове. Банките започнаха да гърмят една след друга и хиляди българи изгубиха заделените бели пари за черни дни. В същото време кредитни милионери изплуваха от нищото и смайваха с разкош.
Мнозина се изхитриха да сложат пари в появилите се пирамиди. В тях изгоряха доста хора. Във вестника, в който работех, всяка седмица имаше покъртителна история за някой, който си е теглил патрона или се е хвърлил от високо, когато е схванал, че вместо да умножи парите, е изгубил всичко.
Много от най-умните и кадърните събраха куфарите и отпътуваха зад граница. Роди се новата вълна емигранти, които и до момента хранят останалите в България родственици.
В пяната на смутните времена изплуваха нови богаташи с престъпен мирис, чиито истории за първия милион не бяха комфортни за разправяне. Родиха се трибуквените империи на мутрите, които от бухалките стигнаха до огромния бизнес. Имаше показни разстрели, патроните не пожалиха от премиера Андрей Луканов до мултака Илия Павлов и босовете на ВИС.
Надеждите бяха доста огромни, а разочарованията надминаха и най-скептичните прогнози. Мечтата да станем бяла страна с щастливи хора от ден на ден приличаше на мираж, към който няколко генерации на вятъра драпаха. Справедливостта по този начин и не съумя да спечелва. Демокрацията ни се оказа с доста недостатъци, е преходът отчайващо дълъг.
В огромната Голгота на прехода не всичко беше тъга, имаше и наслади. Лятото на 1994 година роди подвига на Пеневата чета, извела България до полуфинал на мондиала в Съединени американски щати. У нас всички се прегръщаха и ликуваха, толкоз пийнал от благополучие народ историята не помнеше. Стоичков и компания обаче надали щяха да създадат този възторг, в случай че 10 ноември не беше им отворил вратата за огромните западни клубове, където нашите получиха самочувствие, че могат да натрият носа и на колоси като Германия.
През цялото време на прехода българите търсеха нов избавител. Припознаха го в Симеон Сакскобургтотски, станал от монарх министър председател. Царят обаче пусна мухата, че ще ни оправи за 800 дни, а след това се оправда с разваления чип на българина и си прибра резиденциите.
Неволите след 10 ноември бяха овъзмездени ненапълно, когато България влезе в Европейския съюз. Това даде шанса да се пътува и работи свободно на Запад, за което сърби и македонци с съображение ни завиждат.
Лошото е, че в дългото блуждаене към демокрацията опиянението от свободата се размени с апатията и отчаянието. Преди 30 години българите имаха вяра, че всичко може да се промени към по-добро. Независимо от страданията и неволите. Сега имаме репутацията на сиромасите на Европа, които са и най-големите песимисти.
А дали това ще се промени зависи от родените след 1989 година, за които 10 ноември е единствено все по-далечна дата от историята, обрасла с легенди.
Въпреки това, когато на 10 ноември 1989 година по единствената национална телевизия тъкмо в 20 часа беше оповестено, че пленумът на Централен комитет на Българска комунистическа партия е приел оставката на генералния секретар Тодор Живков, българите бяха сюрпризирани.
След 33 години на власт Първия да си тръгне ей по този начин, без пердах, кръв и драми беше необичайно. Още по-странно изглеждаше уплашеният и празен взор на Тато, когато правилните му съратници единомислещо гласоподаваха оставката му. После щеше да стане ясно, че по повеля на Кремъл Петър Младенов и Андрей Луканов са подготвили рокадата на върха на страната и партията, както гласи най-популярната версия за случилото се на 10 ноември.
Макар да изглеждаше като елементарен прелом на комунистическата върхушка, рухването на Живков отприщи лавина от промени. Някои ги оповестиха въодушевено за гражданска война, други за добре режисирана замяна. В последна сметка България към този момент не беше същата. Започна огромното вървене по тъгите в търсене на демокрацията. Дългото приключение беше кръстено преход, в който излъганите и прецаканите бяха доста повече от щастливите.
В началото бушуваха страстите, че възбраните са паднали и демокрацията е на една ръка разстояние. Вместо на механа се ходеше на манифестации, където се ругаеха комунистите, а който не скачаше се броеше за червен. Другарите от Българска комунистическа партия пък се изхитриха и се прекръстиха на социалисти. Още по-смешно беше, че множеството комсомолски и партийни секретари внезапно се разсъниха демократи и се появиха в челните редици на митингите. После се оказаха и измежду първите предприемачи.
Еуфорията от многохилядните манифестации против Българска комунистическа партия тресяха страната, а на 7 декември 1989 г.се пръкна Съюзът на демократичните сили (СДС), който въпреки и мъчно щеше да вземе властта. Имаше барикади, блокади, разпален Партиен дом в София, палки и разрушени глави, само че въпреки всичко нещата не ескалираха като в Румъния, където диктаторът Чаушеску и жена му бяха убити като кучета.
У нас до леене на кръв не се стигна, само че стартира огромното разделяне. Бащи и деца се смразиха, фамилии се разделяха поради трите букви на партиите. Едните жалеха за остарялото, другите мечтаеха за новото.
Свободата обаче изненада българите. У нас нямаше тази опозиция против режима, каквато имаше в Полша и множеството соцдържави, които бяха на границата със Запада. Българите роптаеха най-вече на чашка и на маса, разказваха вицове за Тато, само че до такава степен. Групата екоактивисти, които изядоха шамарите пред столичната градинка до „ Кристал “, борците против отровния въздух в Русе и шепата интелектуалци от Клуба за публичност, бяха бели лястовици.
Дисидентите в България започнаха да се роят като партизаните след Девети септември, едвам когато стана ясно, че стартира огромното разфасоване на страната.
Междувременно стана ясно, че пътят към красивата фантазия за независимост и народна власт е съпроводен с кошмари.
Дойде гладната Луканова зима (1990-1991 г.) с изпразнените магазини, опашките за мляко, самун и олио. Помня, че ставах в 4 часа сутринта, с цел да имам късмет да се пакостя за кофичка кисело мляко за дребния ми наследник, който взе че се роди тъкмо през 1989 година Нямаше и бензин, трябваше да се спи в колата, с цел да се чака ред пред бензиностанциите. Спекулата се вихреше със страшна мощ.
И когато всичко изглеждаше отчайващо неприятно, се оказа се, че може да бъде и по-лошо. На власт пристигна държавното управление на Жан Виденов, чиято зима се оказа по-страшна и от Лукановата. Левът полетя надолу, хиперинфлацията изяде всичко. Сутрин излизаш с пари за кило мръвки, вечерта се оказа, че не стигат и за баничка. Цените бяха като обезумели.
Човек се чудеше дали е по-добре да си икономисал някой лев или да си заседнал в борчове. Банките започнаха да гърмят една след друга и хиляди българи изгубиха заделените бели пари за черни дни. В същото време кредитни милионери изплуваха от нищото и смайваха с разкош.
Мнозина се изхитриха да сложат пари в появилите се пирамиди. В тях изгоряха доста хора. Във вестника, в който работех, всяка седмица имаше покъртителна история за някой, който си е теглил патрона или се е хвърлил от високо, когато е схванал, че вместо да умножи парите, е изгубил всичко.
Много от най-умните и кадърните събраха куфарите и отпътуваха зад граница. Роди се новата вълна емигранти, които и до момента хранят останалите в България родственици.
В пяната на смутните времена изплуваха нови богаташи с престъпен мирис, чиито истории за първия милион не бяха комфортни за разправяне. Родиха се трибуквените империи на мутрите, които от бухалките стигнаха до огромния бизнес. Имаше показни разстрели, патроните не пожалиха от премиера Андрей Луканов до мултака Илия Павлов и босовете на ВИС.
Надеждите бяха доста огромни, а разочарованията надминаха и най-скептичните прогнози. Мечтата да станем бяла страна с щастливи хора от ден на ден приличаше на мираж, към който няколко генерации на вятъра драпаха. Справедливостта по този начин и не съумя да спечелва. Демокрацията ни се оказа с доста недостатъци, е преходът отчайващо дълъг.
В огромната Голгота на прехода не всичко беше тъга, имаше и наслади. Лятото на 1994 година роди подвига на Пеневата чета, извела България до полуфинал на мондиала в Съединени американски щати. У нас всички се прегръщаха и ликуваха, толкоз пийнал от благополучие народ историята не помнеше. Стоичков и компания обаче надали щяха да създадат този възторг, в случай че 10 ноември не беше им отворил вратата за огромните западни клубове, където нашите получиха самочувствие, че могат да натрият носа и на колоси като Германия.
През цялото време на прехода българите търсеха нов избавител. Припознаха го в Симеон Сакскобургтотски, станал от монарх министър председател. Царят обаче пусна мухата, че ще ни оправи за 800 дни, а след това се оправда с разваления чип на българина и си прибра резиденциите.
Неволите след 10 ноември бяха овъзмездени ненапълно, когато България влезе в Европейския съюз. Това даде шанса да се пътува и работи свободно на Запад, за което сърби и македонци с съображение ни завиждат.
Лошото е, че в дългото блуждаене към демокрацията опиянението от свободата се размени с апатията и отчаянието. Преди 30 години българите имаха вяра, че всичко може да се промени към по-добро. Независимо от страданията и неволите. Сега имаме репутацията на сиромасите на Европа, които са и най-големите песимисти.
А дали това ще се промени зависи от родените след 1989 година, за които 10 ноември е единствено все по-далечна дата от историята, обрасла с легенди.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ