Точно месец преди Коледа Главната улица в Пловдив става все

Точно месец преди Коледа Главната улица в Пловдив става все по-празнична с цветните лампички и обилни украси, които последователно завладяват магазините и задачите здания, а специфичните предложения ангажират вниманието на съвсем всеки преминаващ. Както, прочее при всеки по-голям празник, който става мотив по-скоро за положителни продажби, а не толкоз за търсене на някаква стойност. Как бихме реагирали обаче, в случай че разберем, че към момента има хора, които са подготвени да загърбят целия искра на положителния живот и да заживеят като духовни отшелници, въпреки и физически да са измежду обществото? Дали ще разберем възгледите им, или по-скоро ще ги присъединим към онази купчина „ невидими ориси ”, с която даже не виждаме, че се разминаваме по улиците?
Прочетете още
Днес в рубриката „ Невидимите хора ” ще ви срещнем с 67-годишния Камен от Пловдив, който, въпреки да е приключил музикално обучение и медицина и да е свирил на персоналното пиано на Шопен още като възпитаник, умишлено отхвърля всяка опция за блестяща кариера и избира да показа живота на тези, които по една или друга причина остават неразбрани от обществото. Защото, споделя, разбиранията не му разрешават да бъде благополучен при цялото това злощастие, което съществува в света. Като собствен сателит приема кучето Искра – творение, което въпреки да беше изгубило слуха си, добродушно стоеше до нас с наведена глава, до момента в който говорихме с неговия собственик.

„ Аз в действителност съм роден в София и няколко години сме живели на квартира в къщата на секретаря Вълко Червенков. Баща ми е приключил медицина, а майка ми – магистър-фармацевт. И двамата са следвали в Унгария, тъй че замалко съм щял да се родя в Будапеща. ” – засмя се Камен.

После описа за ученическите си години и времето, когато е кандидатствал в гимназия. Явил се на изпитите в две учебни заведения – в Художествената гимназия в Казанлък и в Музикалното учебно заведение в Пловдив, - и бил признат и в двете. Той обаче предпочел пловдивското школо в компетентност „ Фагот ”. Бил добър възпитаник, даже още имало хора, които си го спомнят.

„ Тогава имаше рецесия за музикални принадлежности и нотна литература. Ние всяка година ходехме да оказваме помощ на дядо ми в Унгария, а оттова донасях партитури, да вземем за пример за концерти на Вивалди, които обаче тукашните учители не познаваха и по тази причина не можеха да ни го преподават. В българското учебно заведение тогава се учеше различен, канонизиран материал и беше доста мъчно да изпълниш свободно нещо друго, ” – споделя Камен.

Спомените му гладко минават към присъединяване му в бригадирското придвижване. На няколко бригади бил народен отличник, тъй като обичал да работи неуморно. И до през днешния ден счита, че във всяко едно отношение в живота, човек би трябвало да се стреми да бъде твърдоглав и резистентен – без значение дали става въпрос за отстояване на възгледи, за отбраняване на полезности или в чисто физически аспект.

Веднъж, спомни си Камен, напролет на 1974 година в Музикалното учебно заведение пристигнала жена от комсомола и помолила някой да направи лист на искащите, които да отидат на интернационална бригада в Полша. Този „ някой ” бил тъкмо Камен, който за 2-3 дни събрал имената и по този начин групата отпътувала.

„ Двайсет дни продължи бригадирската работа, а в оставащите 10 дни от пребиваването ни в Полша взеха решение да ни провеждат екскурзия, с цел да разгледаме забележителностите. Посетихме Освиенцим, замъка Вавел в Краков, бяхме на паметника на Фредерик Шопен във Варшава, а след това отидохме и в родната му къща. Тя беше скромна – на един етаж и с две стаички, в едната от която беше личното му пиано. И защото в групата ни имаше представители от няколко пловдивски учебни заведения, аз взех решение да покажа какво съм научил в Музикалното учебно заведение. Така се приближих до пианото, подвигнах капака и изсвирих „ Lasy ” на Deep Purple. Характерно за музиката на групата е, че тя се извършва с над 120 тона в минута. А звученето на пианото беше доста тънко и сантиментално – по-скоро като на орган, а не толкоз на клавесин. ”

Камен добави през смях, че в оня миг не си е давал ясна сметка какво тъкмо се е случило, осъзнавал е единствено, че е сложил ръководителите си в неловко състояние. Чак по-късно е съумял да осмисли случката.



След тази история обаче разумно поражда въпросът по какъв начин човек, който е надарен музикант, приключил медицина и обичащ да работи въпреки всичко се е трансформирал в „ невидимия човек ” от улицата. И Камен малко и ясно даде отговор. Той самичък е избрал „ спартанския живот ”, тъй като разбиранията му са такива, че не му разрешават да има благополучен живот при толкоз доста злощастие по света. И до през днешния ден продължава да оказва помощ на обекти по Главната улица, като избира тежката работа. Старият му велосипед му разрешава да придвижва бързо всевъзможни обемни предмети, а когато помагал в студентския стол, срещнал и кучето Искра, което приел в живота си. Записвал си остарели предписания и текстове на песни от разнообразни езици в тетрадка, в която от време на време и самичък пишел по някоя епиграма или рисувал карикатури. Обичал да колекционира най-различни предмети, картини, книги, и несъмнено, подписи на известни международни и родни персони като Юрий Гагарин, Валентина Терешкова, Йордан Радичков, Радой Ралин, Борис Димовски, и други. Някои от тях е купувал, само че множеството е откривал върху картички или непосредствено в техните книги, изхвърлени на пунктовете за вторични първични материали или на битаците.

„ Като ходех на пунктовете да връщам хартия, станах безусловно нравствен мултимилионер поради нещата, които намирах. Веднъж ми попаднаха цели коли от книгата на Радой Ралин „ Люти чушки, които бяха прогорени по краищата. По-късно научих историята на тази книга – тя е била изгорена в Полиграфията в София съвсем незабавно, откакто е излязла от щемпел. В момента на горенето обаче на открито се завихря стихия и налягането в комина на пещта става толкоз мощно, че изтегля нагоре задачите коли от книгата, преди огънят да успее да ги изгори. Те стартират да хвърчат от комина, а софиянци стартират да ги събират от земята. Така страниците се оказват избавени, а през днешния ден те са у мен. ” – декларира гордо Камен.

Докато говорихме с Камен, добре изглеждащи хора, измежду които и чужденец, минаха около нас, поздравиха го и му подадоха малко прясна храна за него и кучето му. А малко по-късно група чиновници от Общинска защита с кафе и цигари в ръце застанаха с тил към нас и на всеослушание разискаха по какъв начин ще прекарат наближаващите празници. Тъкмо този контрастност в отношението още веднъж ни връща към въпроса по какъв начин бихме реагирали обаче, в случай че разберем, че към момента има хора, които са подготвени да загърбят целия искра на положителния живот и да заживеят като духовни отшелници, въпреки и физически да са измежду обществото? И дали не е належащо, преди да разберем тях, първо да се опитаме да разберем себе си?

Ще продължим да търсим отговора.