Тия дни Денков се заразвълнува и изглежда още дълго ще

Тия дни Денков се заразвълнува и наподобява още дълго ще страда, че не го поканиха да полегне пред камината в Белия дом.

Отгоре на всичко, той и до дъно няма да разбере, кой му сви този номер. Малко евентуално е да са кирчовци – откакто се налудуваха с далаверите с съветския газ, те са наясно, че към този момент не могат да бъдат одобрявани като източник на достоверна информация.

За камината все приказва Бойко – би трябвало да го питаме, дали скрито не се е подписал на нея, до момента в който Тръмп го лъготеше нещо.

Нашият човек му взе акъла – помните, по какъв начин му даваше път на входната врата на резиденцията, като че ли той е домакинът.

С каубоите по този начин би трябвало да се държиш – ексцентрично, по роднински, да ги караш да си пляскате ръчищата – „ дай пет “, на тях доста им харесва това.

Много са отзивчиви, тъй като това нищо не им коства, а още по-малко пък значи нещо – и би трябвало да си цялостен добряк, с цел да не го знаеш.

Не търпят сополанковците, плашат се от тях и не желаят въобще да ги виждат.

И какъв брой ум би трябвало да имаш, та да се надяваш да те одобри президентът им, откакто към този момент ти е изминал мандата?

Денков, наподобява, даже и от вестниците не е учил политиката, другояче щеше да знае за резила на Костов, който също скимтеше да го одобри Буш – най-малко за едно фото, само че и това не го огря, макар че преди малко беше харизал на американци две от „ Мариците “ – на доста преференциални цени, несъмнено, като че ли са му бащиния.

И несъмнено очакваше да го накичат най-малко с „ Пурпурно сърце “ – това отличие се присъжда за особена смелост, проявена по време на война.

Напълно подобаващ за нашия човек, който беше спечелил войната за приватизацията.

Тя пък водена под лозунга „ След мен – потоп “, който е тъкмо по ограниченията на тукашните нероновчета.

Всеядността на тукашното простолюдие прави елементарно, на пръв взор, обзавеждането ни с следващото държавно управление.

От друга страна обаче, стопанисването му въобще не е елементарно – никакви хора внезапно полудяват, вземат се на съществено, а това не се харесва на оня, който ни подрежда, няма време за някакви странници, на които устите им са по-големи от главите.

Денков напряко си сподели: желал да рапортува, какви отличници сме в евроатлантическото побарване.
И няма кой да му подскаже, че това ни е написано като най-простото обвързване, с цел да не объркаме нещо. Нищо друго не би трябвало да вършим без да пита. И хвалби въобще не трябва да чакаме, тази мисъл може да се завърти единствено из някоя доста наивна главица.

Между другото: до момента в който на няколко пъти използвах думата „ обзавеждане “ нещо ме зачовърка и в този момент се сетих.

Преди три години на нашия литературен пазар се появи „ Дневникът на Джулиъс Родман “ – алманах с неиздадени разкази и есета на Едгар Алан По (подбор и съставителство – Иван Атанасов).

Та там, в есето „ Философия на мебелите “ четем за обзавеждането и сред останалото и това: „ За да разбираш от килими, би трябвало да си същински талант. И въпреки всичко сме чували сходни диалози, водени с маниер на замечтана овца от господа, на които не може да се повери даже грижата за личните им мустаци… “.

Ето, това е истината – Фасон на замечтана овца – ясно ви е, защо става дума и за кои господа.
И мечтанията им са овчи – нямат небосвод отвън личните си пасища.

Денков – в случай че към момента се интересува, кой му отряза квитанцията за Белия дом – дано да види едно телевизионно изявление и тогава ще му светне.

В него военният министър Тагарев споделя: „ Нямам покана да остана министър след ротацията. Ако имам покана, ще забележим дали ще има условия да извършвам програмата си. Трябва да се готвим за война, рисковете нарастват… “

Ето, по този начин се приказва, с цел да те поканят да се посгрееш край камината, даже огънят да е загаснал – само че на това място и загасналият огън топли душичките на нашите слагачи.

Трябва да се готвим за война – по този начин би трябвало да вряскат нашите петльовци. Ако остане на Тагарев, работата е ясна и даже елементарна: ние завършваме войната в Украйна – като хвърляме запасняците си против руснаците; сетне бомбардираме Кремъл с един от дроновете, с които няма нищо общо дамата на Тагарев, а още по-сетне става същинско мазало – не е ясно, кой отнася тупаниците.

Но най-после ние ще сме отново на Шипка – а продължението е ясно.

Ей по този начин вървят нашите работи: Тагарев приказва за война, Денков страда по камината.

А останалите са заети със личните си мустаци.

Две действителности се препъват една друга.

Едната е на „ обисереният “ Живот, в който елементарните хорица някак оцеляват.

В другата мечтанията за Камината заличават същинската политика, тя от дълго време не съществува, даже партиите са се трансформирали в мижитурки, единствената задача на които е да обслужват водачите си – а те стръвно се унижават и обругават взаимно, само че към този момент не могат един без различен.

Това е Българското Решение – и то ще има съдбовни последствия.

Ще бъдем – и в прочут смисъл към този момент сме – кютюците, които ще поддържат огъня в някоя непозната камина.

През седмицата отбелязахме следващата годишнина от потопа в Бисер – един от най-черните епизоди от упоменатото нагоре „ обисеряване “.

Свикнахме към този момент с тези нещастия, те като че ли ни се поставят, няма и на кого да се оплачем.

Някак не е обичайно да занимаваме оня край камината, а другият – Онзи Горе край същинския Огън – не смеем да подкачим, тъй като подозираме какво ще ни каже.

Ето какво: За Бисер и всички останали бисери от Черната Българска огърлица има един провинен – и това е страната, която безмилостно изтребва хората си.