ТИШИНАБоян Биолчев Смъртта е винаги извън човека!“ Тези думи моят

ТИШИНА

Боян Биолчев

„ Смъртта е постоянно отвън индивида! “ Тези думи моят татко произнесе пред ковчега на майка ми. И сподели още: „ Виж какъв брой цветя, тя доста обичаше цветя.
А той обичаше дърветата.
Бе основал милиони декари насаждения, тъй като това му беше специалността, само че всяко ново дърво, в случай че се раззеленееше през пролетта, го радваше по този начин, като че ли му беше първото.
Бе ме научил да познавам безпогрешно гъбите от дете. Двамата постоянно обикаляхме горичките и той се смееше, че не преставам да греша названията на дърветата. Все не успявах да ги запомня. Освен едно от тях, тъй като растеше над гъби, които носеха неговото име. Гъбата бе осиковица – а дървото над нея – осика.
„ Наричат я също трепетлика, тъй като листата й доста играят напразно и издават мощен звук – споделяше татко ми. – Трябва да си я посадим в двора и да пръснем под нея мицели от гъбата.
„ И ще имаме гъби в двора? “
„ Това никой не може да каже. Гъбата не е признателна като дървото. То ти се отплаща с шарена сянка, че си го посадил. А гъбата пораства, където й скимне. Но ние би трябвало да посадим осика. И да не порастнат гъби – случва се. Но те сигурно няма да пораснат, в случай че дървото им не е над тях.
Той, несъмнено, не посади трепетлика. Дворът ни беше задръстен с овощни дръвчета, които рядко даваха плод, тъй като татко ми нямаше време да ги кастри и поддържа. Губеше се в научни експедиции със седмици. При дивите горски дървета. Те бяха същинската му уязвимост. Справяха се сами, желаеха единствено един път помощ от индивида – да ги зарови в пръстта. И без значение от това, дали е бедна, мощна или камениста, множеството от тях намираха пътя си към слънцето. Това бе и една особена наслада – садят всяко дърво настрана, а след години пред сюрпризирания взор се оказва, че е посадена гора.
„ Садят дървото в земята и по този начин поставят начало на живота му, а индивида го садят след неговия край! Не е заслужено! И по тази причина гибелта пораства добродушно на кръгове в дънера на дървото, а при индивида тя си остава постоянно вън и след това дълго виси във въздуха вместо него “ – сподели той една вечер, преди да отпием от чашите.
Баща ми живя дълго. Отидоха си преди него хората, с които бе съградил сянката на живота си. Изсъхваха гори, основани от него, изсичаха гори, непокътнати с помощта на него. Изглежда животът, сходно на гибелта, бе постоянно отвън индивида и върлуваше на воля, където пожелае.
Той си отиде в неделя. Бях самичък край леглото му. Искриците живот гаснеха пред очите ми. Но татко ми беше спокоен, тъй като съм при него и безропотен, че скоро ще ме остави. Той знаеше какво е гибел. А аз не знаех.
Не можех да си поема мирис, когато той също към този момент не можеше, без да го осъзнава. Сълзите са за живите. Мъртвият единствено престава да диша.
Появи се в съня ми след години. В най-неочаквано място, без очевидно предизвикателство на миналия ден. Направи ми знак да не се тормозя от нищо – доста присъщ за него знак, едно завъртване на дясната ръка с иронична усмивка, като че ли повърхностно отместваше себе си.
И след това още веднъж дълго бяхме разграничени. И в съня.
Неотдавна пътеките на живота ми ме водиха в Родопите. Попаднах в едно село, което не би могло да бъде измислено от човек, макар че хора го бяха построили. Всички къщи бяха построени от кирпич. Но жителите бяха напуснали това райско място. С времето покривите се бяха срутили, а стените, подяждани от дъждовете, бяха изострени откъм върха като странни брадви. Само една бе запазила четвъртития си профил на тухла – тъй като върху нея бе поникнала трепетлика. Никой не може да каже за какво това дърво бе избрало толкоз неловко място, с цел да се засели, за какво не е предпочело да избуи сред питомните дървета в нашия двор, които несъмнено щяха да му се ядосат, само че растенията мъчно водят война едно с друго, тъй като не могат да изоставен единственото си място. Воюват със сянка, само че доста постепенно израстват до нея.
От една семка трепетликата бе пуснала корени в стената и те тук-таме се подаваха от тухлите като жива арматура. Бяха достигнали основата и, ветрилообразно пръснати, пиеха влага.. И по този начин, крепейки зида, хранеха дървото, което се бе издигнало устойчиво нагоре.
Денят беше парещ и предвещаваше стихия. И тя не закъсня. Вдигнаха се прашни облаци из опустелите улици. Стопените от дъжда стени, изтекли по кълдъръма, се извисяваха назад във въздуха и го превръщаха в жълта бариера пред очите.
И тогава аз чух шума на трепетликата. Листата й неистово плющяха. Та тя бе основана тъкмо по тази причина. Но предназначението на живото създание от време на време е гибелно за него. Природата пази своето господство, като лишава ненадейно задачата на своето създание.
Във въздуха нямаше дъждовни капки. Втурналият се в селото вятър бе като отзвук от пороят, който се изливаше някъде в жълтеникавата далнина. Трепетликата стартира да се привежда под поривите напразно, закрепи се, полегнала, за известно време, през което корените започнаха да пращят и най-после не устояха. Дървото рухна дружно с кирпичената стена в откритата към небето стая на остарялата къща. И това бе всичко.
Бурята приглъхна. В затъмнения небосвод блеснаха светкавици, гръмотевиците отекваха като че ли бяха ехтене от оттатъшен свят.
И тогава аз си припомних оболялата тишина, която настъпи след последния мирис на татко ми.
Трепетликата също мълчеше, повалена сред стените на дома, в който се бе нанесла като финален жител. Мълчеше, тъй като вятърът не докосваше към този момент листата й.
И аз разбрах.
Смъртта е тишина.
Дълбока тишина, налична единствено за живите.