Тихо - както вали. Тихо - както боли. Тихо. Тихо. Тихо - снежинките засипаха сърцето ми. Сърцето ми,

Тихо -
както вали.
Тихо -
както боли.
Тихо.
Тихо.
Тихо -
снежинките засипаха сърцето ми.
Сърцето ми, по-пусто от градините
на София, изцяло изоставени
от скитници, мечтатели и влюбени
(Умираше засипано сърцето ми.)
И моята носталгия само
ме стопляше със детските си хълбоци
и викаше отсреща ми: приятелю,
не вярвай, че морето е небивалица.
Морето съществува - и задоволителна
е вярата ти в някакво другарство,
за да израсне постепенно пред очите ти.
Морето се изправи пред очите ми.
Водата му със гъвкаво придвижване
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремглаво
над рибите... И рибите се плашеха.
И рибите живееха... И някъде
из дъното - сарматско - на душата ми
изплуваха най-смътните ми мемоари...
...Хрилете ми изгаряха от въздуха.
И перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
О, рибите живееха... Не бързайте.
Не тръгвайте по стъпките ни в пясъка.
По стъпките ни към небето - нашата
съдба на ужасени спечелили...
Не знаете вий какъв брой е трудно
и какъв брой е рисково - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.
Морето ни (О, загубо) във себе си
ний първо го убиваме... Не бързайте,
лъчисти вий - нежни, да излизате.
Не знаете вий - от кое място ще знаете
жестоката ни потребност да обичаме...
И какъв брой ни е мъчно да обичаме
не знаете вий... Мисля си от време на време,
че любовта е възприятие към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било доста хубаво,
когато непрестанно сме плували.
И по тази причина след всички премеждия,
които сме минали - само
любовното ни възприятие е останало -
ний постоянно се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с галактическата лекост на рибите.
И от кое място е странното безмълвие
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний обезверено,
заместихме езика на очите си...)
...Как желаеме ний постоянно да обичаме,
но толкоз е мъчно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.
Аз няма да приказвам за казармите,
парадите, казармите, убийствата -
ще премълча военното безумство,
защото ще умра от омерзение.
Аз ще възпея святото безмълвие
на влюбените... Скока им над Думите.
Езика на телата - и в очите им.
Дълбокото им сходство със делфините.
Морето се отдръпна пред очите ми.
На дъното му се усмихва лятото.
Случайното допиране на хората
отекваше надълбоко във сърцето ми.
А хората се качваха в трамваите
и влизаха - разменяха си поздрави.
Отърваха с усмивки от косите си,
лицата си, ръцете си, палтата си,
безпомощните люспи на снежинките...
И светеха за Някого очите им.
И светеха за Някого лицата им.
И светеха за Някого ръцете им
тихо -
както вали.
Тихо.
Тихо.
Тихо.