Писма от Варвара: Едно билетче за късметче
-Ти, вика, ще додеш ли да си купиш на вересия билет за лотария?
-Никога, откликвам аз.
-Ами ето, тази жена за трети път го прави, приказва продавачката в магазина, до момента в който смъква пакет с памперси от лавицата със стоките.
Аз мълча и цъкам с език.
-Не желая, споделям, нищо неприятно да кажа за тази жена, но това нейното към този момент е държание на хазартен вид човек.
-Така е, споделя продавачката и пресмята какъв брой костват памперсите.
-Не знам, подвигам плещи. - Аз в случай че си взема билетче, ще е веднъж-два пъти в месеца, да не кажа в годината, и то с вярата, че ще улуча я 100, я двеста хиляди. Пък те все някакви други билетчета ми дават. И се дръзвам. - Онзи ден, когато си купувах кутия цигари от един павилион, не преставам, дамата ми вика: " А едно билетче за късметче? ". Не, споделям, - благодаря, по кое време си взема, все се надам да ударя джакпота, пък все не съумявам, и крещя по-добре не.
Жената в павилиона се смее.
-Колко най-вече са печелили при вас?, запитвам я. Продавачката вика: " Педесе лв. ". " Е ", не преставам аз, " мен педесе лв. не ме устройват, мен педесе хиляди ми трябват ".
Продавачката в магазина слуша историята ми, смее се и поставя памперсите в торбичка.
- Абе, не го разбирам това, приказва тя. Ама един ром неотдавна разказваше, в този момент правилно ли е, не знам, само че вика че бил спечелил четиристотин лв.. И за тия пари накупил билети на цялото семейство (пък те са многолюдни циганските фамилии, не са като българските) и.... нищо.
Аз се дръзвам и дълбая в портмонето за последните пари, с които да платя пакета памперси. В това време вратата внезапно се отваря и в магазина влиза комшията Камен Магарето, локалният алкохолик.
-Дай, вика, един билет от пирамидите.
- Камене, за теб ли бе?, запитвам го.
-Не бе, за Наско е.
-А, добре, че се тормозих. Ти няма да взимаш, поучавам го аз.
-А, ще взема аз. Аз пари нямам. И излиза с билетчето.
- Обаче, не преставам си аз диалога с продавачката, забелязала ли си, че все най-бедните си купуват билети с вярата, че ще забогатеят?
-Вярно е, споделя тя. Ето, аз тука съм от скоро, но осемдесе % дето идват за билети, все са такива, с минимални заплати или безработни. Ти знаеш, в село си се знаем, знаем и дори кой какъв брой пари взима.
-Така е, клатушкам глава аз и цъкам неблагоприятно с език.
- Еми какво да се прави, споделям аз, до момента в който излизам с пазарските чанти, огромен бизнес си е това. Бизнес с човешките очаквания.
- Така е, отвръща продавачката и ми пожелава прелестен ден.
Приятен, прелестен, какъв брой да е прелестен, мисля си. Аз педесе хиляди нямам. Пък дори си дадох последните двайсе лв. за памперси, а не си купих едно „ билетче за късметче ”.
-Никога, откликвам аз.
-Ами ето, тази жена за трети път го прави, приказва продавачката в магазина, до момента в който смъква пакет с памперси от лавицата със стоките.
Аз мълча и цъкам с език.
-Не желая, споделям, нищо неприятно да кажа за тази жена, но това нейното към този момент е държание на хазартен вид човек.
-Така е, споделя продавачката и пресмята какъв брой костват памперсите.
-Не знам, подвигам плещи. - Аз в случай че си взема билетче, ще е веднъж-два пъти в месеца, да не кажа в годината, и то с вярата, че ще улуча я 100, я двеста хиляди. Пък те все някакви други билетчета ми дават. И се дръзвам. - Онзи ден, когато си купувах кутия цигари от един павилион, не преставам, дамата ми вика: " А едно билетче за късметче? ". Не, споделям, - благодаря, по кое време си взема, все се надам да ударя джакпота, пък все не съумявам, и крещя по-добре не.
Жената в павилиона се смее.
-Колко най-вече са печелили при вас?, запитвам я. Продавачката вика: " Педесе лв. ". " Е ", не преставам аз, " мен педесе лв. не ме устройват, мен педесе хиляди ми трябват ".
Продавачката в магазина слуша историята ми, смее се и поставя памперсите в торбичка.
- Абе, не го разбирам това, приказва тя. Ама един ром неотдавна разказваше, в този момент правилно ли е, не знам, само че вика че бил спечелил четиристотин лв.. И за тия пари накупил билети на цялото семейство (пък те са многолюдни циганските фамилии, не са като българските) и.... нищо.
Аз се дръзвам и дълбая в портмонето за последните пари, с които да платя пакета памперси. В това време вратата внезапно се отваря и в магазина влиза комшията Камен Магарето, локалният алкохолик.
-Дай, вика, един билет от пирамидите.
- Камене, за теб ли бе?, запитвам го.
-Не бе, за Наско е.
-А, добре, че се тормозих. Ти няма да взимаш, поучавам го аз.
-А, ще взема аз. Аз пари нямам. И излиза с билетчето.
- Обаче, не преставам си аз диалога с продавачката, забелязала ли си, че все най-бедните си купуват билети с вярата, че ще забогатеят?
-Вярно е, споделя тя. Ето, аз тука съм от скоро, но осемдесе % дето идват за билети, все са такива, с минимални заплати или безработни. Ти знаеш, в село си се знаем, знаем и дори кой какъв брой пари взима.
-Така е, клатушкам глава аз и цъкам неблагоприятно с език.
- Еми какво да се прави, споделям аз, до момента в който излизам с пазарските чанти, огромен бизнес си е това. Бизнес с човешките очаквания.
- Така е, отвръща продавачката и ми пожелава прелестен ден.
Приятен, прелестен, какъв брой да е прелестен, мисля си. Аз педесе хиляди нямам. Пък дори си дадох последните двайсе лв. за памперси, а не си купих едно „ билетче за късметче ”.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ