Ти никога няма да станеш голям актьор, казва героят на

Ти в никакъв случай няма да станеш огромен артист, споделя героят на Александър Кадиев в „ Момчетата и градът “....

Вероятно, това е имитация, която всеки огромен артист е чувал нееднократно в живота си. Може би, по тази причина и думите, които излизат от него в премиерния театър на Малък градски спектакъл „ Зад канала “, звучат мъчително и стряскащо, само че и с нужната, и предстояща, доза подигравка. Което ги прави още по-силни и въздействащи...

В представлението на режисьора Златомир Молдовански, той е подложен в нетипична за него обстановка, само че никога не е насаден на патешки яйца. Точно противоположното – потвърждава, за следващ път, че има потенциал да влезе в и под кожата на който и да е – от напушен скейтър до драматично-трагичен многопластов персонаж.

Кадиев, в пиесата на американския драматург Кристофър Шин, играе двама души – братя, еднояйчни близнаци. Хомосексуалният Питър е артист от „ Бродуей “, а Грег е боец, приключил Харвард. В развиването на действието се появява и брачната половинка му Кели (Мартина Тодорова). Почти непрекъснатото й наличие на сцената е като гръбнак освен сюжетно, само че и чисто актьорски, до момента в който сътрудникът й минава от облик в облик.

Никой не може да оцелее по-късно, което самичък си е предизвикал. След това, което е предизвикал на другите. И по-късно, което въображението му е трансформирало от фантазия в смут. Събитията се случват в Ню Йорк, тъкмо след 11 септември. Градът като обществена джунгла е съществена част от цялостната тема. Неслучайно, истинското заглавие е Dying City.

Но обречен на смърт е не градът, който в никакъв случай не спи, а хората и техните полезности, идеали, положителни привички, покорност, самообладание... Градът се е „ самонарекъл “ Умиращ, като че ли с цел да насърчи това псевдоеволюционно нареждане на живота. И да избегне въпросите: Дали половата ориентировка дава действителна визия за чисто човешката ориентировка на лицето против нас. Дали любовта в действителност има цвят, или това е единствено отражение на нашето въображение. Дали единственото допустимо решение не е единствено симулативност, от която не желаеме да избягаме. Дали поддържането на взаимоотношения е допустимо, когато самотата е положението, което ни прави същински щастливи...

Драмата е неизбежна. Александър Кадиев плаче, само че и разплаква... И наличието му, по своята необрязана човещина, по глътката въздух, която едвам съумява да си поеме, припомня за първите му функции в театъра. Днес, години по-късно, като същински възпитаник на Стефан Данаилов, артистът с 40-годишен житейски стаж демонстрира най-хубавото от себе си – като (не)преживяно чувство за дуенде.

Да имаш душа, до момента в който дишаш през гърдите на урод, е достижение, което не се изиграва толкоз елементарно. Както и невидимата полуда. И тънката нишка, която ни свързва с божественото. И достолепието, с което прикриваме суетната си същина. И безгрижието, с което се саморазрушаваме. Парадокс – като умиране в Умиращ град, който в действителност в никакъв случай не умира...

Преводът на пиесата е на Златомир Молдовански. Изчистената сценография е на Теодора Лазарова. Нейни са и костюмите. Въздействащата и запаметяваща се музика – по едно и също време сантиментална и леко нападателна – е на Валерия Крачунова.