Ти ме питаш в какво вярвам? Не зная с какво да започна…
Ти ме питаш в какво вярвам…?
Дори не зная с какво да стартира.
Вярвам в ориста, от която не може да се избяга и тя рано или късно по този начин или другояче те застига.
Вярвам в това, че възприятията са по-силни от разсъдъка и не можеш да им нареждаш.
Вярвам, че изтръпването не се появява при всички, а единствено когато човек допре в теб нещо надълбоко и няма значение дали отвръщам на глас, взор, допиране или просто в моето схващане поражда неговият облик.
Вярвам, че в случай че човек съобщи доверието ми, нещо в мен се пречупва, нишката се скъсва и към този момент не мога да виждам на него както преди.
Не умея да съживявам това, което е умряло.
Вярвам, че в случай че това е твоят човек, то усещаш диханието му под кожата си, един пулс за двама, мисли и изречения, които едвам са наченати, а вторият към този момент ги е уловил.
Вярвам, че в случай че на мен ми е зле, то където и да е индивидът, той ще почувства остра болежка в сърцето.
Вярвам в залезите с чаша парещ чай и зорите, които се отразяват в очите.
Вярвам в нежния и вежлив шепот, без фалш.
Вярвам в мълчанието, което може да бъде по-красноречиво от думите.
Вярвам в магията на погледа, който може да те сложи на колене или да те убие, а може да те накара да летиш, да се усмихнеш и възкръснеш.
Вярвам, че когато затворя очи, индивидът ще остане с мен, без значение от моите мощни или слаби страни, дефекти или неточности.
Вярвам в това, че времето не се връща обратно и че всичко в миналото приключва… и по тази причина би трябвало да пазим това, което имаме, да ценим моментите, всяка секунда, всеки момент.
Ти ме питаш в какво вярвам…? Във всевъзможни неща.
