Евгений Кънев обяснява защо има обсесия около темата „дефицит“
„ Тези, които наблюдават икономическите тематики в нашите медии няма по какъв начин да не са забелязали нещо като обсесия към тематиката “дефицит ”. Защо недостиг, а не баланс на доходи и разноски? А за какво пък не и остатъци? А в случай че има недостиг, за какво цели 3%, а не 1% най-много? “
Така стартира последният разбор на икономиста Евгений Кънев , оповестен във Фейсбук и продължаващ по следния метод:
„ Причината е една – в България през Прехода господства икономическата школа, която беше следвана от Рейгън-Тачър през 80те години на 20 век: дребната страна, ниските налози (за най-богатите), уравновесения бюджет, дерегулацията и приватизацията. В огромна степен главните й постулати бяха залегнали в политиките на МВФ, сполучливо приложени и у нас. Аз също дълго съм ги подкрепял, тъй като посредством тях станаха единствените качествени пазарни промени у нас.
Всичко беше отлично до 2008 г, когато стартира международната финансова рецесия и Голямата криза. Тогава – за разлика от 1929 г, когато ненамесата аргументи Голямата меланхолия – страните се намесиха нападателно в стопанските системи, с цел да запазят системата. А най-силният образец даде най-мощната капиталистическа страна Съединени американски щати в президенството на консерватора Буш-младши.
Две съществени аргументи сложиха завършек на доминантната до тогава неоконсервативна политика. Вече не страната – обект на тази политика, а мощни и неподлежащи на ефикасен надзор станаха мегабанките и мултинационални корпорации, чиито спекулативни интервенции (банките) и износа на капитал (корпорациите) към Азия предизвикаха рецесията.
Като геополитическа последица Китай стана стопански и политически съперник на Съединени американски щати, а големите вложения на запасите й в американски ДЦК изкриви лихвите на финансовите пазари. Светът навлезе във Втора студена (засега ) война. И нова икономическа парадигма.
Логиката е такава, че когато световният ред се господства от една мегасила, тя задава на света своите полезности.
През първата (либерална) вълна на глобализация от 19 век, водеща мощ е Британската империя и тя постанова ред основан на свободната търговия, който е оспорен чак в две международни войни. През 19 век превес имат демократичните стопански теории, произлизащи от Адам Смит, само че се появява най-после тяхно предизвикателство в лицето на марксизма.
През втората (социална) вълна на глобализация (1945-1990) светът е в Студена война на два блока и в тази обстановка, свободният свят взема на въоръжение кейнсианството с предписания за държавна интервенция в стопанската система, с цел да се опълчи на марксизма, който е на въоръжение в комунистическия блок.
През третата (неолиберална) вълна на глобализацията (1990-2008), комунизмът се проваля, марксизмът отпада, а световният ред е обезпечен от една мегасила Съединени американски щати съгласно нейните полезности, станали такива и на Организация на обединените нации още през 1945 година Тогава “избухват ” неолибералните теории, които се изучаваха у нас през Прехода. Малката страна – съществена теза – значи невисок дял на държавните разноски в Брутният вътрешен продукт и уравновесен бюджет.
През четвъртата (неосоциална) вълна (2008-) още веднъж стартира блоково опълчване сред демокрации и автокрации и подем на (нео)кейнсианството и на Запад, и на Изток. Държавната интервенция – в една или друга степен – в стопанската система цели да запази позициите на локалните стопански играчи; да отбрани тях и популацията от непознатите играчи; да укрепи националната сигурност против хибридна и действителна военна агресия; да адресира климатичните заплахи; да реагира на киберзаплахите в цифровата епоха и прочие
Бюджетът би трябвало да е уравновесен – и даже с остатъци, в изискванията на висок и резистентен стопански напредък и геополитическа сигурност – все допускания, на които скоро няма да се радваме. Ако страната харчи единствено колкото “изкарва ” от налози – това значи вдишване на систематични опасности от пробиви в националната сигурност и загуба на конкурентоспособност. Което отново – рано или късно – ще докара до бюджетни дефицити и задължения. Ето за какво концепцията за постоянно уравновесения бюджет е семпла и рискова в епохата на Втората студена – нека не стане гореща – война. “
