Големият проблем на капитализма са капиталистите
Тези думи на някогашния US президент Хърбърт Хувър звучат настоящо и през днешния ден, тъй като хората не помнят, че всяка стопанска система в последна сметка съществува не поради цифрите в докладите, а поради индивида
„ Големият проблем на капитализма са капиталистите и тяхната лакомия. “ На пръв взор сходна мисъл звучи като откъс от Маркс, като девиз от страниците на комунистически манифест или като фраза, изречена от Ленин или Сталин.
Истината обаче е надалеч по-любопитна. Думите принадлежат на американския президент Хърбърт Хувър – човек, останал в историята с нещастието да ръководи Съединените щати в разгара на Голямата меланхолия.
В това има известна историческа подигравка. Защото най-суровата рецензия към капитализма постоянно не идва от неговите идеологически съперници, а от хората, които най-добре схващат механизмите му. Хувър не осъжда свободния пазар.
Осъжда човешката лакомия, която трансформира свободата в произвол, а предприемачеството – в далавера.
Все повече анализатори откриват тревожни прилики сред днешния свят и интервала сред двете международни войни. Тогава западното общество живее в ритъма на джаза, нощния живот, безграничния оптимизъм и чувството, че икономическият напредък е безконечен. Малцина позволяват, че зад блясъка към този момент се надува балон, който скоро ще се пръсне с пронизителен тропот.
Днес картината наподобява тревожно позната. Огромни оценки на софтуерни компании, финансови пазари, които като че ли са откъснати от действителната стопанска система, и чувство, че цените могат да порастват безпределно. Дали тези балони ще се спукат? Никой не може да каже сигурно. Но е рационално да се надяваме, че сходен сюжет ще ни бъде икономисан.
Защото светът към този момент е несравнимо по-взаимосвързан от времето на Голямата меланхолия. Един сериозен срив мъчно би останал местен. Днес рецесиите се популяризират със скоростта на информацията, а стопанските системи падат една след друга като плочки от домино.
Но огромните международни процеси постоянно намират своето отражение в всекидневието. И по тази причина диалогът неизбежно се връща в България.
Капитализмът самичък по себе си не е зло. Напротив – той остава най-ефективната система за основаване на благосъстояние, нововъведения и благоприятни условия. По същия метод участието в еврозоната не е причина за публични паники. То е инструмент, чиито резултати зависят от метода, по който страната и пазарът действат.
Истинският проблем е различен. Свръхръстът на цените у нас все по-трудно може да бъде обясняван само с интернационалната обстановка. Когато стоките нарастват по едно и също време, когато потребителят всекидневно усеща натиска върху фамилния бюджет, неизбежно поражда въпросът до каква степен стига обективната икономическа нужда и от кое място стартира желанието за свръхпечалба.
Лятото най-малко носи известно облекчение с по-ниските цени на сезонните плодове и зеленчуци. Но всички знаем какъв брой кратковременно е това успокоение. Есента нормално връща остарелия темп – нови нараствания, нови пояснения и ново стесняване на потреблението.
Може би точно тогава ще си спомним нещо, което нашите родители одобряваха за естествена част от живота. Хората си ходеха на посетители. Един носеше домашно вино, различен луканка, трети осигуряваше двора или масата. Срещите не се измерваха със цената на сметката, а с качеството на общуването.
Казвам това със страдание. Имам обичани заведения в родния Бургас. Има квартални магазини, в които влизам на драго сърце. Знам какъв брой труд стои зад всеки дребен фамилен бизнес. Но истината е, че в общата скъпотия потъват всички – и търговците, и клиентите. Когато цените непрестанно порастват, хората стартират да лимитират разноските си. Аз към този момент не мога да навестявам тези места толкоз постоянно, колкото преди. А когато клиентите намалеят, губят всички.
Именно по тази причина през днешния ден повече отвсякога е нужен публичен разсъдък. Търговци, производители, консуматори и държавни институции би трябвало да търсят пресечните точки сред облагата, обществената търпимост и икономическата резистентност.
Пазарът не може да съществува без доверие, а доверието се гради върху чувството за правдивост.
Капитализмът не се проваля, тъй като съществува частна благосъстоятелност или свободна самодейност. Проваля се тогава, когато алчността стартира да измества разсъдъка, когато краткосрочната облага унищожава дълготрайната непоклатимост и когато обществото престане да има вяра, че разпоредбите важат еднообразно за всички.
Затова думите на Хърбърт Хувър звучат изненадващо настоящо и през днешния ден. Големият проблем на капитализма не е самият капитализъм. Големият му проблем постоянно са били хората, които не помнят, че всяка стопанска система в последна сметка съществува не поради цифрите в докладите, а поради индивида.
„ Големият проблем на капитализма са капиталистите и тяхната лакомия. “ На пръв взор сходна мисъл звучи като откъс от Маркс, като девиз от страниците на комунистически манифест или като фраза, изречена от Ленин или Сталин.
Истината обаче е надалеч по-любопитна. Думите принадлежат на американския президент Хърбърт Хувър – човек, останал в историята с нещастието да ръководи Съединените щати в разгара на Голямата меланхолия.
В това има известна историческа подигравка. Защото най-суровата рецензия към капитализма постоянно не идва от неговите идеологически съперници, а от хората, които най-добре схващат механизмите му. Хувър не осъжда свободния пазар.
Осъжда човешката лакомия, която трансформира свободата в произвол, а предприемачеството – в далавера.
Все повече анализатори откриват тревожни прилики сред днешния свят и интервала сред двете международни войни. Тогава западното общество живее в ритъма на джаза, нощния живот, безграничния оптимизъм и чувството, че икономическият напредък е безконечен. Малцина позволяват, че зад блясъка към този момент се надува балон, който скоро ще се пръсне с пронизителен тропот.
Днес картината наподобява тревожно позната. Огромни оценки на софтуерни компании, финансови пазари, които като че ли са откъснати от действителната стопанска система, и чувство, че цените могат да порастват безпределно. Дали тези балони ще се спукат? Никой не може да каже сигурно. Но е рационално да се надяваме, че сходен сюжет ще ни бъде икономисан.
Защото светът към този момент е несравнимо по-взаимосвързан от времето на Голямата меланхолия. Един сериозен срив мъчно би останал местен. Днес рецесиите се популяризират със скоростта на информацията, а стопанските системи падат една след друга като плочки от домино.
Но огромните международни процеси постоянно намират своето отражение в всекидневието. И по тази причина диалогът неизбежно се връща в България.
Капитализмът самичък по себе си не е зло. Напротив – той остава най-ефективната система за основаване на благосъстояние, нововъведения и благоприятни условия. По същия метод участието в еврозоната не е причина за публични паники. То е инструмент, чиито резултати зависят от метода, по който страната и пазарът действат.
Истинският проблем е различен. Свръхръстът на цените у нас все по-трудно може да бъде обясняван само с интернационалната обстановка. Когато стоките нарастват по едно и също време, когато потребителят всекидневно усеща натиска върху фамилния бюджет, неизбежно поражда въпросът до каква степен стига обективната икономическа нужда и от кое място стартира желанието за свръхпечалба.
Лятото най-малко носи известно облекчение с по-ниските цени на сезонните плодове и зеленчуци. Но всички знаем какъв брой кратковременно е това успокоение. Есента нормално връща остарелия темп – нови нараствания, нови пояснения и ново стесняване на потреблението.
Може би точно тогава ще си спомним нещо, което нашите родители одобряваха за естествена част от живота. Хората си ходеха на посетители. Един носеше домашно вино, различен луканка, трети осигуряваше двора или масата. Срещите не се измерваха със цената на сметката, а с качеството на общуването.
Казвам това със страдание. Имам обичани заведения в родния Бургас. Има квартални магазини, в които влизам на драго сърце. Знам какъв брой труд стои зад всеки дребен фамилен бизнес. Но истината е, че в общата скъпотия потъват всички – и търговците, и клиентите. Когато цените непрестанно порастват, хората стартират да лимитират разноските си. Аз към този момент не мога да навестявам тези места толкоз постоянно, колкото преди. А когато клиентите намалеят, губят всички.
Именно по тази причина през днешния ден повече отвсякога е нужен публичен разсъдък. Търговци, производители, консуматори и държавни институции би трябвало да търсят пресечните точки сред облагата, обществената търпимост и икономическата резистентност.
Пазарът не може да съществува без доверие, а доверието се гради върху чувството за правдивост.
Капитализмът не се проваля, тъй като съществува частна благосъстоятелност или свободна самодейност. Проваля се тогава, когато алчността стартира да измества разсъдъка, когато краткосрочната облага унищожава дълготрайната непоклатимост и когато обществото престане да има вяра, че разпоредбите важат еднообразно за всички.
Затова думите на Хърбърт Хувър звучат изненадващо настоящо и през днешния ден. Големият проблем на капитализма не е самият капитализъм. Големият му проблем постоянно са били хората, които не помнят, че всяка стопанска система в последна сметка съществува не поради цифрите в докладите, а поради индивида.
Източник: flagman.bg
КОМЕНТАРИ