Тези дни служителите на държавните психиатрични болници стачкуват срещу мизерията

Тези дни чиновниците на държавните психиатрични лечебни заведения стачкуват против мизерията в своите клиники. И никой не ги чува. Смирете се властимащи. Вслушайте се убоги! Бог всичко вижда! Та всички ние във всеки един миг крачим върху тоя тъничък лед на разсъдъка, под който е бездната на лудостта. Всеки един от нас е евентуален пациент на помръкналия разсъдък. Всеки може на следващия ден да е там.

* * *

  12 май 2017.

Бях в Раднево. В психоболницата. По покана на доктор Добринов, завеждащ отделението. Поканата бе за романа ми „ Камбаната ”. И по този начин – на столовете, подредени по стените на помещението за срещи, седяхме аз и двайсетина мъже и дами. Инженери, компютърни експерти, някогашни спортисти, професионални безработни, всевъзможни хора. Страдащи човешки същества. По стените имаше рисунки с детска двуизмерна вероятност, ръчно направена маска, изрязани хартиени фигури – все видения на напрегнати, тревожни мозъци. Говорихме си час, харесахме се. Аз тях, те мен. Беше взаимно, истина споделям.

    Междувременно се бе посочило слънце. Навън имаше други пациенти. Все транспарантни восъчни мъже и дами. С една въздишка пришити към живота. Местеха се след слънчевите петна. С тях се местеха и една кучка-кърмачка с провесени до земята цицки и едно коте с възпалени очи.

    А вездесъща, природата напираше отвред. Зеленината й превземаше лечебните корпуси, рухналите беседки, буренясалите стадиони, разрушаваше асфалтовите алеи. 

Бе неестествено безшумно.

 Само тук там, туктам, човешки глас, някаква птица, стържене на метла по асфалта. Изведнъж ми стана необичайно умерено, даже, почтен кръст, по някакъв метод и уютно. Бях се върнал в света на същинските индивиди. В живота на спокоен режим. Оня, на който работи Природата и цялото Мироздание.

Недялко Славов