Теодора Кокова е от Пловдив, но избира да работи в

Теодора Кокова е от Пловдив, само че избира да работи в МБАЛ-Пазарджик. Започва в началото като болногледач в Хирургично поделение. После минава в най-тежкото отделение-Отделението по анестезиология и интензивно лекуване, дава наряди и в Кардиологично поделение. Паралелно с това учи и за здравна сестра в Медицинския лицей на МУ-Пловдив. Наскоро се дипломира, а от първи август е назначена за здравна сестра в ОАИЛ. Участвала е в надпревари за медицински сестри сред университети. Нейната щерка също се е насочила към Медицината и следва да кандидатства през идната година, описват от лечебното заведение.

Каква беше повода да изберете да работите в МБАЛ-Пазарджик, макар че сте от Пловдив?

Решението ми не беше непринудено или инцидентно. Привлече ме опцията да се развъртвам в болница, която има незабавен банкет и предпочитание и благоприятни условия за рационализация. В МБАЛ-Пазарджик започнах като болногледач, само че в това време можех да изучавам и за здравна сестра. Разбира се, не беше елементарно да пътувам и да се приспособявам, само че сътрудниците ме одобриха топло и ми помогнаха да се усещам на мястото си. Вярвам, че направих верен избор, тъй като получих поддръжка и мога да бъда потребна там, където в действителност имат потребност от мен.

Спомняте ли си първите си стъпки като болногледач в Хирургично поделение?

Първите дни като болногледач в Хирургично поделение не мога да ги не помни. Бях по едно и също време въодушевена и обезпокоена. В първия си работен ден стоях пред една болнична стая и не бях сигурна дали ще се оправя. Първите ми задания бяха напълно на практика – да оказвам помощ при съществени грижи за пациентите, да променям постелъчно долни дрехи, да дезинфекцирам принадлежности. Първата промяна мина като момент, само че научих толкоз доста нови неща. Колегите в отделението, изключително тогава старшата сестра Марияна Сулева и другите сестри, доста ми помогнаха и ми посочваха много търпеливо спецификите при тях. Още помня вълнението, когато за пръв път асистирах на сестра при превръзка. Почувствах се ужасно, че към този момент съм част от екипа. Разбрах, че в болничното заведение никой не се оправя самичък и че екипната работа е основна.

Какво Ви остави най-силен отпечатък от този интервал?

От една страна, видях заболели, които са в доста уязвимо положение – след тежки интервенции или с остра болежка. И осъзнах какъв брой е значима даже обикновената грижа и положителната дума. От друга страна, видях по какъв начин опитните медицински сестри и лекари работят напрегнат, по какъв начин им се постанова да вземат решения за секунди в операционната и отделението и по какъв начин макар умората си са подготвени да ме учат и поддържат. Този интервал ме промени и станах по-съпричастна, по-наблюдателна и се убедих, че това е сферата, в която желая да продължа.

Как от болногледач стана здравна сестра?

Това беше огромна стъпка за мен и го усетих като нанагорнище на последващо равнище и доста по-голяма отговорност. Като здравна сестра към този момент нося отговорност за медицинските грижи – от слагане на инжекции и системи, през следене на индикатори, до реакция при затруднения. В началото, почтено казано, бях малко уплашена дали ще се оправя – теорията от образованието е едно, само че практиката е друго. Натрупаният опит ми оказа помощ извънредно доста, тъй като към този момент бях привикнала с болничната среда. Колегите ми помагаха в този преход. Опитът „ отдолу-нагоре “ ми дава убеденост да бъда добра здравна сестра.

Преминали сте през едни от най-натоварените отделения в болничното заведение – какво научихте от работата в интензивния бранш?

В ОАИЛ всяка секунда е скъпа и постоянно се постанова да реагираш за момент на животозастрашаващи обстановки. В такива моменти адреналинът е висок, само че аз се упражнявах да резервирам самообладание, да вдишвам надълбоко и да върша нужното. Виждала съм по какъв начин работи екипът при незабавна обстановка и разбрах, че доверието сред сътрудници и положителната връзка могат безусловно да избавят животи. Интензивният бранш ме научи, че и най-малката смяна в индикаторите на пациента, може да е първи сигнал за нещо съществено. Мисля, че се научих и на примирение, и на емпатия. В интензивното поделение всекидневно се сблъскваме с крехкостта на живота. Виждала съм доста пациенти на ръба сред живота и гибелта. Това ме накара още повече да оценявам всеки дребен прогрес, когато видя усъвършенстване в положението на тежко болен пациент, или когато някой, който е бил на апаратна вентилация успее да се пребори и почне да диша независимо, тогава изпитвам голяма наслада. Интензивният бранш ме направи по-силна, само че и по-сърцата, тъй като там в действителност разбираш същински цената на всеки момент и значимостта на специалността.

Как съчетахте денонощните наряди с ученето в Медицинския лицей?

Това бяха едни от най-натоварените години в живота ми. Имах направен график за работа, лекции, на практика занятия, и по кое време да изучавам. Често ми се е случвало да изляза от нощно дежурство и непосредствено да отида на лекции в колежа. Налагаше ми се да се боря със съня, с физическата отмалялост, само че се стараех да бъда съсредоточена. Не отхвърлям, че беше извънредно мъчно и имаше моменти, когато се усещах на ръба на изтощението, само че когато искаш нещо задоволително мощно, можеш да намериш време и сила, даже когато си мислиш, че нямаш.

Кое Ви беше най-трудно по време на образованието Ви за здравна сестра?

Най-трудно ми беше да уравновесявам теорията с практиката и персоналния живот. Като по-зрял студент (в съпоставяне с доста от съучениците ми, които бяха преди малко приключили гимназия), аз имах семейство, работа и куп отговорности, които по-младите сътрудници нямаха. Първоначално ми беше предизвикателство да се върна към ученето след години отвън учебно заведение. Трябваше да „ рестартирам “ навиците си за учене, да привикна да запомням огромни размери информация като анатомия, физиология, фармакология. Трудно ми беше и психически – страхът от неуспех, възприятието за виновност, че отстранявам по-малко време на фамилията си поради учението, или че не мога да поема спомагателна промяна поради изпит. Имаше моменти, в които се питах „ Ще съумея ли да устоя всичко това? “ Тогава най-вече ми оказа помощ поддръжката на околните ми. Разбрах, че мога доста повече, в сравнение с си мисля. А когато получих дипломата си, всички безсънни нощи и сложни моменти си костваха.

Какви качества би трябвало да има човек, с цел да издържи дълго в специалността?

Работата на здравната сестра е маратон, не спринт – изискват се разнообразни качества, с цел да останеш и да не „ прегориш “. На първо място би трябвало откровено да ти пука за хората. Ако нямаш сърце за тази работа, рано или късно стресът те смазва. Именно състраданието към пациентите ти дава смисъл да продължаваш, даже когато си изтощен. Второ, нужна е устойчивост – физическа и психическа. Дългите наряди, нощните смени, незабавните обстановки, тежките гледки – всичко това изисква здрави нерви и добра кондиция. Човек би трябвало да се грижи за себе си – да спи, когато може, да се храни, да намира способи за отмора – другояче няма по какъв начин да е потребен на другите. Трето, доста значимо качество е организираността. В отделението постоянно няколко неща се случват по едно и също време – звъни уред на един пациент, различен има потребност от лекарство, трети пита нещо. Трябва бързо да прецениш кое е незабавно и кое може да изчака. Без добра организация елементарно настава безпорядък и неточности. Четвърто, желанието непрекъснато да се учиш е основно. Медицината се развива, нови процедури, нови протоколи – една добра сестра би трябвало да е любознателна и да не стопира да усъвършенства уменията си. И не на последно място – самообладание и комуникативност. Срещаме се с всевъзможни пациенти – уплашени, изнервени, хора в болежка, които може да не са в най-хубавото си въодушевление. Сестрата би трябвало да умее да изслушва, да успокоява, да изяснява с разбираеми думи. Понякога единствено с самообладание и добра дума можеш да спечелиш доверието на пациента, а това улеснява лекуването. Комбинацията от тези качества оказва помощ на човек да остане дълго в тази тежка, само че благородна специалност.

Смятате ли, че в България се цени задоволително специалността на здравната сестра?

За страдание, не мога да кажа, че в България трудът на медицинските сестри е оценен задоволително – нито морално, нито материално. Много постоянно обществото приема сестрите за даденост, като че ли това, което вършим, е „ просто работа “. А истината е, че ние влагаме сърце и душа, работим в напрегнати условия, от време на време за прекомерно ниско възнаграждение. Лично аз съм усещала мъка от недооценяване. Имаше интервал, в който се включих в митингите на сътрудниците за по-добри условия – тогава споделих нещо, което чувствам с цялото си създание: „ Боли, когато ти кажат: ‘Намери си по-добре платена работа’. Боли, тъй като това, което вършим, не е просто труд – това е грижа, отдаденост, човечност “. Тези думи показват тъкмо възприятието ми – че нашата отдаденост постоянно се посреща с недоумение. В България продължава да битува схващането „ ти си си избрал тази работа, оправяй се “ – малко хора извън осъзнават през какво минава една сестра в всекидневието си. Радвам се, че по време на COVID-пандемията обществото за малко видя какъв брой скъпи са медицинските сестри и лекари. Но истината е, че уважението и поддръжката би трябвало да са непрекъснати, освен в спешни моменти. Една здравна сестра в България би трябвало да усеща, че трудът й е скъп – посредством почтено възнаграждение, посредством положителни условия на труд, посредством почитание от страна на пациенти и институции. Надявам се с общи старания това отношение последователно да се промени към по-добро.

Защо има подобен огромен дефицит на медицински сестри?

Големият дефицит на медицински сестри у нас е резултат от дългогодишни проблеми, които са се натрупвали и в този момент дават отражение. Първата и най-очевидна причина е ниското възнаграждение и натоварването, които карат доста сестри или да изоставен специалността, или да потърсят по-добри благоприятни условия в чужбина. Не е загадка, че десетки хиляди български медицински сестри отпътуваха за Европа през последните 20-30 години, търсейки по-високо възнаграждение. И в този момент статистиката е стряскаща. Втората причина е застаряването на фрагментите – междинната възраст на настоящите сестри в България е много висока (много сътрудници са в предпенсионна възраст), а млади попълнения идват незадоволително. Малко младежи избират тази компетентност, тъй като тя рядко се показва като атрактивна – липсва информация, липсва популяризация. Често гимназистите нямат визия какъв брой значима и забавна може да бъде работата на сестрата, тъй като фокусът пада повече върху лекарската специалност. Трето, изискванията на труд – непрекъснатото натоварване, дефицитът на личен състав, който води до работа на ръба на силите, и от време на време неприятната материална база – всичко това отхвърля хората. Когато една млада жена (или млад мъж) види, че сестрите тичат сред 30 пациенти, изнемогват за относително ниска заплата, разбираемо е да се замисли дали си коства. Липсата на вероятност за развиване също е фактор – малко са опциите за кариерно израстване или спомагателна подготовка, които да стимулират младите да останат. Трябва да се работи и върху имиджа на специалността – да се описват повече истории на съумели медицински сестри, да се демонстрира, че тази работа носи голямо задоволство и има значение. И, несъмнено, безусловно налага се възстановяване на заплащането и изискванията – в случай че сестринските заплати се приближат до междинните за Европейски Съюз, доста от сътрудниците биха предпочели да останат тук, покрай фамилиите си. Недостигът на сестри е сериозен проблем, само че имам вяра, че тази наклонност може да се обърне.

Разкажете ни повече за присъединяване си в надпреварите за медицински сестри. Защо решихте да участвате в тях?

Участието в надпревари за медицински сестри беше една от най-вълнуващите моменти от образованието ми. Беше на национално равнище и то беше в действителност впечатляващо. Сформираха се тимове от по четирима души и се наложи да преминем през няколко стадия на конкуренцията – имаше викторина с тематични въпроси, след това трябваше да решаваме клиничен проблем, а най-после имаше практическа задача. МУ- Пловдив, моят тим завоюва почетно място и беше награден, само че по-ценното беше, че срещнах сътрудници от цялата страна, обменихме опит, хрумвания и взаимно се мотивирахме. Реших да вземам участие на това съревнование, тъй като обичам провокациите и по този начин се тествах в стресова среда, усъвършенствах работата в екип и преодолях театралната тресчица – не е елементарно да те следят жури и аудитория, до момента в който работиш. За мен беше чест да представям нашия лицей и болница на национално равнище и се веселя, че го направих.

Как се чувствате в този момент, когато към този момент публично сте здравна сестра в ОАИЛ?

От една страна, изпитвам голяма горделивост, че реализирах задачата си – след всички старания, безсънни нощи и тествания, в този момент към този момент съм здравна сестра и съм част от екипа на ОАИЛ. Благодарна съм на началника на отделението доктор Димитър Иванов за поканата да работя с тях. Чувствам и голяма признателност – към всички, които ми помогнаха да стигна дотук. Усещам тежестта на отговорността, само че това не ме плаши, а ме стимулира да бъда най-хубавата версия на себе си всеки ден. Сега се усещам на мястото си и знам, че това е единствено началото на професионалния ми път като сестра. Имам още доста да изучавам.

Какви желаете да постигнете оттук насетне?

Имам още доста упоритости за бъдещето. Целта ми е в идващите няколко години с опита да ставам все по-добра в интензивните грижи. Имам интерес и към анестезиологията. Една от фантазиите ми е, натрупвайки задоволително опит, да споделям знанията си с бъдещите сътрудници. Бих желала да вземам участие в образованието на студентите или да бъда наставник на новопостъпили сестри в нашата болница. Спомням си какъв брой скъпи за мен бяха менторите, които ми посочваха тънкостите. Искам един ден аз също да бъда подобен наставник. През последните години бях напълно погълната от учене и работа, и в този момент си слагам за цел да намирам време и за себе си и околните. Вярвам, че когато човек има добър баланс, той е по-пълноценен и на работното си място.

Бихте ли предложили на младежи да изберат сестринската специалност и за какво?

Бих предложила тази специалност на младежите, само че с едно значимо конкретизиране – единствено в случай че я почувстват като свое предопределение. Сестринството не е просто работа, а задача и предопределение. Ако един младеж търси влиятелна или лесна специалност, където бързо ще забогатее, евентуално ще остане отчаян. Но в случай че търси смисъл, задоволство и късмет да трансформира животи всеки ден, то тогава сестринската специалност е прелестен избор. Да, пътят не е елементарен – учиш съществени неща, след това работиш на дълги смени, отговорността е голяма. Освен това, сестринската специалност дава благоприятни условия за реализация и по света – на всички места има потребност от положителни сестри, тъй че с тази специалност, човек постоянно ще има сигурност, че е скъп кадър. Бих желала да видя повече младежи да избират този път, тъй като системата ни има потребност от свежа сила, от нови хрумвания и от последователност. Ако търсят специалност с идея и с човечност – няма по-добър избор от сестринството.

Коя е най-голямата жертва, която сте създали в името на специалността?

Най-голямата жертва, която съм направила поради специалността, е времето, което лиших от околните си и от себе си. В годините на образование и създаване като експерт доста персонални неща останаха на назад във времето. Донякъде пожертвах и предходната си професия/маникюрист/ и избрах смисъла пред парите. За благополучие, имам разбирането на околните си за всичко това. В последна сметка, жертвите са част от всяка огромна фантазия – няма по какъв начин да имаш всичко по едно и също време. Аз избрах краткотрайно да жертвам персонално време, отмора и някои персонални моменти, с цел да реализира нещо значимо. Сега се старая да наваксвам пропуснатото.

Има ли човек, на който дължите най-голяма признателност за поддръжката през годините?

В персонален проект на фамилията ми. Благодарна съм, че са толкоз разбиращи и подкрепящи. В професионален проект на толкоз доста колеги-лекари и сестри от МБАЛ- Пазарджик, че ще е мъчно да ги изброя. Но всеки от тях е построил част от мен като експерт и не престават да го вършат, тъй като в нашата специалност не ставаш съвършен кадър с дипломата. Добър си, когато не спираш да се учиш.

Имате щерка, която също желае да се занимава с медицина – по какъв начин реагирахте на това нейно предпочитание?

Когато щерка ми сподели, че желае да се насочи към медицината, признавам си, изпитах смесени усеща – горделивост и лека паника. Това, че посредством моя образец съм я въодушевила да поеме по този път, за мен е огромно самопризнание. Но също по този начин се разтревожих, тъй като знам какъв брой сложен може да бъде този път. Наясно съм, че в случай че стане доктор, я чакат доста учене, безсънни нощи и прочувствени провокации. Затова седнахме двете и организирахме дълъг диалог. Обясних й искрено какво значи да работиш в болница, че има доста прелестни моменти, само че има и тъжни, че ще вижда болежка и страдалчество, ще носи огромна отговорност и от време на време ще се усеща безсилна. Казах й, че в случай че в действителност желанието й е откровено, аз съм зад нея. Не желаех да я обезсърчавам, въпреки че част от мен би се радвала тя да има по-лек професионален живот. Все отново имам вяра, че човек би трябвало самичък да извърви своя път. Обещах, че ще й оказвам помощ с всичко – от подготовката за кандидатстване, през препоръки за ученето, до това един ден да практикува с мен, в случай че реши. Вътрешно се апелирам тя да бъде щастлива с избора си – било то в медицината или в случай че размишления за нещо друго. Но ще поддържа фантазиите й, каквито и да са те.

Вие сте образец за превъзмогване на компликации – какво бихте споделили на майките, които се двоумят дали могат да се оправят с учене и работа?

Бих им споделила на първо място: „ Вярвайте в себе си и не се отхвърляйте “. Знам какъв брой плашещо наподобява – имаш семейство, дете или деца, сметки за заплащане, и в това време искаш да учиш или да се развиваш. Често майките слагаме себе си на последно място, мислим си „ в този момент не му е времето, децата имат потребност от мен “. Но истината е, че в случай че една майка е щастлива и осъществена, тя дава още по-добър образец и на децата си. Аз самата имах моменти на съмнение – питах се дали не съм лакомец, че отстранявам време за учене, вместо напълно за децата. Но в този момент виждам, че те се гордеят с мен и се учат от моята непримиримост. Така че бих им споделила: „ Никога не е късно “. Няма значение дали сте на 30, 40 или повече, в случай че имате блян да учите или да промените посоката, допустимо е. Аз съм доказателство – на 36 започнах да изучавам нова специалност с двама младежи вкъщи, и се оправих. И когато се обърнете обратно, ще се гордеете със себе си. А децата ще знаят, че мама е войник, и това е най-ценното обръщение, което можем да им дадем.

Какво Ви разтоварва отвън работата?

Имам си предписание, когато ръцете са заети, мозъкът почива. Ако съм претрупана душевен, се понечвам с заниманието ми-изработвам дръвчета от естествени камъни. Иначе фамилните разходки на открито или просто спокоен ден с децата вкъщи.

Какво Ви усмихва и зарежда макар работата в най-тежкото поделение?

Въпреки че работя в едно от най-тежките отделения, всеки ден намирам мотиви да се усмихна и неща, които ме зареждат. На работа ме усмихват топлите връзки с сътрудниците, с огромна част от тях сме доста близки и отвън работа. Подобрението на пациентите, които превеждаме в другите отделения, след тежък престой при нас. И аз, както и всеки от екипа се радва на нова инсталация или подобренията, които непрекъснато се случват в ОАИЛ.

В персонален проект намирам същинското благополучие в дома, при фамилията, тъй че най-важните усмивки са там.