Теодора Дякова е една лавина от емоции, които се разгърна

Теодора Дякова е една лавина от страсти, които се разпростра във " Фермата " до невиждани висоти. Граници, които сигурно са изненадали и самата нея на моменти. В живота си 35-годишната брюнетка обаче, е много по-балансирана в страстите си, тъй като доста рано й се е наложило да порасне.

От години Теди и фамилията й живее и работи в Чикаго. А около присъединяване във " Фермата " тя често бе представяна като " футболната брачна половинка " - тъй като мъжът й е Танко Дяков - един от най-сърцатите футболисти от близкото минало, играли по родните терени.

В Чикаго тя развива бижутерски бизнес с камъни, само че най-голямото украшение в живота й сигурно е дъщеричката й Ема. Онова, което споделя за присъединяване си в най-българското предаване у нас, сигурно ще ви раздруса. Тя даде изявление пред Блиц. Разговорът с Теодора е мъчително прям и дава обещание да допре всяко българско сърце със силата на страстта си.

- Теди, съумя ли да излезеш същински от " Фермата ", тъй като доста участници споделят, че след шоуто им би трябвало известно време, до момента в който още веднъж се приспособяват към познатата действителност?

- Според мен на всеки му би трябвало друг интервал от време, с цел да се откъсне от " Фермата ". Така открих, когато излязох и се чух с някои от участниците, които към този момент бяха на открито. Оказа се, че на мен и на още няколко участника ни е малко по-трудно да се отпуснем незабавно във външния живот. Емоцията от " Фермата ", като че ли, още живее в нас. За мен особено е доста изключително чувство, тъй като съм човек, който години наред е привикнал да живее отвън България и да си идва единствено по празници. Затова усещам изживяването много по-силно и привързващо. Мога да кажа, че то продължава да живее в мен, несъмнено не съм излязла още напълно от " Фермата ".

- Кой миг във " Фермата "  беше най-щастлив за теб и надлежно по кое време се разочарова най-вече?

- Най-щастливият беше, когато отидох на първия си двубой с Деси, само че освен поради успеха, а поради самото стъпване на Арената и впускането в борбите, които шест години поред преди този момент съм гледала по малкия екран, крещяла съм и съм се вълнувала за развоя им. Казах си: На Арената си, момиче, към този момент си там! Усещането е просто превъзходно! Победих освен в играта, само че победих и подозренията си.

А най-тъжно и разочароващо за мен бе момента, в който осъзнах, че всичко, което се случва във " Фермата ", в действителност е моя си живот, а в това време ми липсваха околните ми. Исках някак си да има по какъв начин да пренеса живота си извън – вътре, само че това няма по какъв начин да се случи.

- Сега, когато си към този момент на открито, вероятно си проследила какви са били реакциите и настроенията към теб в играта. Нещо съумя ли да те шокира или в противен случай?

- О, несъмнено! Още с излизането си незабавно седнах и изгледах от до присъединяване си във " Фермата ", тъй като ми беше забавна моята лична реакция в избрани моменти. Беше ми любопитно да видя и реакциите на другите в играта. Разбрах и как съм показана като облик за феновете. Аз и в живота съм ужасно прочувствен човек, единствено че не всичко свършва с плач (смее се). Мога да се дръзвам, мога и да рева, мога да подрипвам с децата, само че да повеждам и съществени диалози със зрели хора, тъй че от това подстрекателство ми стана малко мъчително. Повечето хора, които не ме познават, са възприели по доста друг метод присъединяване ми, съдейки от мненията. Всички доста се учудваме, когато излезем на открито и прочетем какво се е писало за нас от самото начало. Зрителите не са разбрали каква в действителност съм аз като човек.

- Каква си като човек? Какво остана прикрито от теб?

- На съвсем 36 години съм схванала едно – че човек, колкото и да се пробва да поставя маски, рано или късно, тя пада, даже и доста да се пробва да играе роля. Ролята в един миг изморява и същността на индивида избива на напред във времето. Във " Фермата "  не усетих от никого подозрение към себе си, като към човек. Когато съм пособия на някого, съм пособия същински. Когато съм плакала, съм плакала с същински сълзи. Много е елементарно да съдим в профил и да вършим изводи за хората. Добре е да бъдем концепция по-смирени и да одобряваме хората със странностите им, даже и да не ги разбираме. Не е нужно да ги разбираме или харесваме, а просто да ги одобряваме, каквито са.

Някои мои реакции във " Фермата "  изглеждат пресилени, най-малко от прочетеното на места, тъй като аз много-много не чета, просто познавам себе си. Не бих се доверила на хорското мнение дотолкоз, че да промени атмосферата в мен и да ме вкара в някакви размишления и пристрастености. Няма по какъв начин да се получи. Но несъмнено разбирам, че в някои от моментите е можело да отвръщам и по различен метод. Но страстта вътре наистина е доста мощна.

- Много мнения на открито провокираха и връзките ви с Пламен, онази записка, която той ти даде…

- На екран нещата постоянно наподобяват малко по-пресилено, а една такава обстановка може да бъде прегледана от доста и разнообразни ъгли. Може да се огледа откъм смешната страна, само че и да се изведе по-драматично, както стана в тази ситуация. Не единствено тази преживелица, само че и други, които видях вътре, са плод на емоционалност, която не е доста реалистична. Навън всички сме другари, а в играта не е имало нищо по-специално към никого – дотолкоз, че да дава отговор на определенията, които са му давани в писанията отвън " Фермата ". Винаги ми е било необичайно по какъв начин, когато нещо е излъчено по малкия екран, след това върви обяснявай какво се е случило (смее се). Изписаха се какви ли не неща, едва ли ще съумея да ги оборя. Просто ще отмине и това, както и случката с интригата сред Живка и Стефан.

- Как реагираха околните ти, когато излезе? Какво ти споделиха?

- Моите близки стоят компактно зад мен във всяко едно отношение и в действителност това е една от главните аргументи да вляза в предаване като " Фермата ". Те бяха подготвени за всичко. Стоят зад мен, каквото и да се е случило, както и да е показано или коментирано в общественото пространство. Когато излязох бяха толкоз щастливи, че не мога да опиша. Дъщеря ми ме е чакала с толкоз болежка и тъга, благата. Гледала ме е непрекъснато през тв приемника, без да може нито да ме гушне, нито да поговори с мен. Не сме си казали нищо несъмнено, просто се любувах на прегръдките на Ема.

- Самата ти си била още дете, когато ти се случват доста страшни обстановки, поради които евентуално и сега си толкоз уравновесена откъм преценки и емоции…

- Ами да, първо злополуката, през която минах, ми прекатурна тотално живота. След това майка ми отпътува надалеч от България, което също ме накара да порасна малко по-бързо. 13 години не я бяхме виждали с брат ми и беше доста огромен потрес за нас. Това беше и една от аргументите да желая да отпътува за Америка, с цел да стъпя по напълно законен метод на американска земя и да имам опцията да бъда близо до нея. Ние в началото отидохме на екскурзия, само че след това се оказа, че цялата тази липса в тези 13 години даде отражение, беше по-силна от нас и в последна сметка останахме.

- На каква възраст беше, когато майка ти емигрира?

- Аз бях на 15 години, а брат ми на 13. В началото бяхме при нея, в Мичиган, след това отидохме в Чикаго, където българската общественост е голяма и все едно си в България. Може би тъкмо това ни задържа там.

- Тази злополука, за която споменаваш, се случва преди емигрирането на майка ти, нали?

- Да, същата година стана. Катастрофата се случи в едно неприятно време. Бяхме на село с другари и тръгвайки от реката, на която бяхме на лов на риба, колата падна от един мост, от близо 3 метра. И това се трансформира в оня прелом в живота ми, който прекатурна в действителност всичко. Тогава осъзнахме, единствено на 15 години, че всичко може да свърши за момент. Осъзнаваш какъв брой е смислено да правиш значими крачки в живота си, да мислиш с главата си. На 15 години към този момент бях огромен и съзнателен човек, напълно надалеч от тийнейджърството и от детството.

- Със сигурност са се трансформирали и доста неща в теб, в душeвността и душевността ти…

- Така е. Най-интересното е, че когато си отворих очите в болничното заведение, след комата, видях какъв брой е зелено в действителност всичко. И това го споделям на всички места, където мога. Ако мога да стигна даже и до един човек с казването и разказването на тази история, за мен е скъпо. Много би трябвало да се вглеждаме в природата, първо в нея, тъй като от там идваме. И от нея подвластен.

Като си дадеш сметка от какви неща в действителност зависиш… не от телефона, не от компютъра и не от тв приемника или колата, започваш да осъзнаваш, че да, те са нужда, само че не са непременно. Като осъзнаеш кое в действителност е непременно, разбираш и тази последователност, за която става дума и във " Фермата ". Най-българското предаване! Аз шест години живях с него в Чикаго, а на седмата – в него (усмихва се). И доста ми се желае хората, които го гледат, да са ония българи, които да се замислят за дребните неща, за българските, за земята ни, за историята ни.

Америка съществува на картата като земя от доста дълго време, само че като страна – от доста малко. Ние пък, за сметка на това имаме толкова остаряла история, толкоз неща са се случвали, толкоз хора са допринасяли с живота си, с идеите си, с какво ли не… Нека първо да виждаме това, идеята, смисленото, а не интригата и пошлото.

- Звучиш по този начин, като че ли влизането ти във " Фермата "  е било повече потребност и възможност да се докоснеш още веднъж до българското, в сравнение с цел и тактика към голямата награда… Греша ли?

- Не, несъмнено това е изцяло правилно! Моята цел там беше в действителност да участвам в българското, ей там, на стана, където ни научиха да тъчем. Даже туршиите, които правихме, сладкото, толкоз доста ме върнаха към българското, там, при баба, на село, че не мога да ти опиша. Нито огромна премия, нито тактики, нито популярност… Дори и в борбите имах възприятието, че се връщам обратно към детството си – ей там, зад блока, където децата се катерят на катерушки, люлки и играят на топка. По този метод одобрявах игрите. А когато облякох носията… Боже, това беше най-силното преживяване за мен! Минахме през толкоз обичаи и традиции по магически метод.

- А не се ли зароди в подобен случай в теб някакво тайно желание да се върнеш още веднъж и да живееш в България?

- Имаше, да. Между другото, първото, което споделих на фамилията си, когато излязох, беше точно това – че доста благо и доста мощно влияят и българската земя, и метоха, и църквичката ни, всичко, което правехме там, в случай че щеш и миризмата на кравата, кокошките и козите. Всичко те връща в едно такова остаряло време, което си е твоето… доста желая да се върна. Даже сега работя по това камъните, гривните и всичко, с което се занимавам, да се насочи и към България, с цел да мога даже и да не е напълно живота ми тук, да си пристигам за по-дълго време в родината. А за какво не и да се върнем тотално тук… Опция е, несъмнено.

- А какво мислят по въпроса твоят брачен партньор, дъщеричката ти?

- Ема е доста щастлива, когато е в България. Това място си е и нейно, тъй като тя е родена тук. Две години от живота й са минали в България. Липсват й и приятелите, и българския език. И колкото и да е чудно, в Америка сме с доста българи, само че когато се съберем, и децата се скрият от родителите, отново си приказват на британски. Но когато ги хванем, незабавно им споделяме: " Говорете на български! "  Колкото и да се опитваме да си запазим българския, обичаите, когато не сме в България, сме на непознато. И като че ли и Ема усеща това. Мисля, че един ден, в случай че се върнем тук, тя ще е доста щастливо дете. Отворени сме към тази концепция, само че и да стане, ще е гладко, тъй като въпреки всичко и в Чикаго имаме своя живот, родственици и работа.

- Как ви се отрази пандемията, с която продължаваме да се борим настойчиво?

- Цялата тази история е доста плашеща и има доста ъгълчета, от които можеш да погледнеш обстановката и да схванеш за какво е ужасно. Страшно е най-много, тъй като се всява голяма суматоха и стрес. Страшно е, тъй като в действителност виждаме и какъв брой хора умират. И то не свършва… И още повече се страхуваш. Аз се обърнах към камъните – нещо, което мога да върша постоянно и от у дома, и от полянката на открито – и това ме избави чисто душевен. Колкото и да не сме имали контакт с хора – защото в Америка ситуацията беше доста изолирана – успяхме да се сплотим още повече, тъй като прекарвахме времето си дружно. Аз съм подобен човек, че умея да се изключвам от отрицателното, отбягвам от него, намирам с какво да го заместя, с цел да стане по-светло. По този метод преминахме досега през пандемията.

- За край да се върнем още веднъж към " Фермата "  – кой искаш да видиш на финала?

- Марти, Любо, Кико, това са хора, които държа да видя на финала. И един от тях да завоюва. Но има и хора, които изумяват със тактики и отношение – в случай че щеш и един Пламен, с който минахме през толкоз премеждия, даже и той заслужава. Който би трябвало да завоюва, ще стигне до финала и ще си извоюва първото място.