Теодора Духовникова е актриса, която носи в себе си магията

Теодора Духовникова е актриса, която носи в себе си магията на театъра, силата на киното и мистерията на женската душа. Родена със сияйно наличие и безгранична сензитивност, тя не просто играе функции – тя ги живее, вдъхвайки им живот и пристрастеност. Независимо дали е на сцената, пред камерата или отвън светлините на прожекторите, Теодора постоянно е успявала да остави незаличима диря в сърцата на публиката.

Изкуството на Теодора е същинско странствуване из човешките страсти. Тя не се опасява да бъде уязвима, да разкрива дълбините на своите героини, да минава през тъмнината и да открива светлина. Гледайки я, фенът не просто следи, а усеща – болката, насладата, подозрението, вярата. Теодора има рядката заложба да извайва характери с финес, изключителна акуратност и неподправена откровеност, които приказват непосредствено на душата.

Силно привързана към театъра, Теодора намира в него освен професионално задоволство, само че и духовна мощ. Тя е извънреден гений в българската драматургия, само че нейното наличие надвишава рамките на националната сцена. Тя има онази повсеместност, която й разрешава да се превъплъщава както в типичен, по този начин и в модерни функции, като всяка една от тях носи белега на нейния неповторим почерк.

Освен че е вдъхновяваща актриса, Теодора е и образец за същинска женственост – комбиниране от мощ, деликатност и разсъдък. В интервютата си тя постоянно споделя за компликациите и хубостта на специалността, за смисъла на фамилията и за любовта към изкуството. Тя не се бои да бъде откровена, което я прави още по-близка и обичана от хората.

Теодора Духовникова е доказателство, че изкуството може да бъде не просто специалност, а задача. Тя е актьор, който освен споделя истории, само че и въодушевява, трансформира, допира. Всяка нейна роля е покана за размисъл, за съпреживяване, за схващане на човешката природа. Тя е актрисата, която не играе – тя е.

Според мен човек се ражда с някаква обич към нещо. Бях още на 3-4 годинки, когато разбрах каква желая да бъда. В характерността ми в детската градина е пишело „ изявени артистични пристрастености “. Понеже рано се научих да чета, следобяд желаех аз да чета приказките, с цел да се приспиват децата.

Моят военачалник е моето сърце. Единствено на него разгадавам – на целия си вътрешен мир и на целия прочувствен и интелектуален багаж, който нося в себе си. И този военачалник печели най-важните ми борби, изключително борбите против самата себе си. Когато се изгубя и се усещам несигурна, уплашена, доста рядко диря помощ извън, дори смятам, че не би трябвало. Подкрепата е хубаво нещо, само че помощта и смяната би трябвало да стартира от вътрешната страна на открито.

Винаги съм се чувствала доста удобно в пола си. Аз съм влюбена в мъжкия пол, само че доста повече одобрявам моя пол. Много повече одобрявам дамите. Мисля, че те са по-сложните създания. Мисля, че те са по-голямата горделивост на Бога. Жената е музата, а пък там седи Творецът.

В момента има едно малко по-войнстващо крило на феминизма, което съгласно мен трансформира в жертва цялостен един пол – мъжкия пол. Едно е да кажеш, че ние имаме равни права, друго е да вменяваш на света, на себе си, на девойките, които порастват сега и са млади, че мъжът е нещо извънредно.

Аз обичам меланхолията. Обичам положението на вътрешна горест и смятам, че то е доста по-естествено, в сравнение с щастието. Не знам за какво всички истерично желаят да са щастливи. В живота има много повече тъжни неща, в сравнение с радостни, и тази нервност непрестанно да си благополучен е безплодна. Няма такава птица като постоянно благополучие. Въобще имам едно мислено към базово щастливите хора.

Много е мъчно човек да бъде постоянно откровен на 100 %, съзнавам това. Но лъжите, които целят да злепоставят и очернят някого, ме вбесяват и нямам никаква приемливост към тях.

На 20 си мислиш, че можеш да промениш света и дори ти отива. Трябва да си бунтовник. На 30 към този момент знаеш, че не можеш. Нито един 30-годишен не е съумял да промени света. Но това, което можеш да направиш, е да се погрижиш за своята къща, за себе си от вътрешната страна – тези борби да спечелиш. Да направиш себе си заслужен човек и децата си – почтени хора, във връзката ти с хората към теб да има някакво достолепие и някаква хубост. Достойнство и красота…

Ако мощно имаме вяра, че нещо ще се случи добре, то най-вероятно ще се случи добре. Ако си черноглед и непрестанно очакваш най-лошото, едно че е извънредно неприятно за близките и второ – по този начин в действителност предизвикваш да ти се случват единствено неприятни неща.

Аз не просто имам вяра в Бог, 1000% съм уверена, че Го има. Просто не знам за какво другите хора не могат да схванат, че това е по този начин. Нищо от това, което се случва няма да има смисъл, в случай че няма Бог. Аз не съм повярвала поради някаква фамилна традиция – в противен случай, пътят ми беше изцяло съзнателен. Винаги най-интересното нещо в този живот ми е било какво се случва в индивида и човешката душа. И поради книгите, които съм прочела, поради философите, които одобрявам и опита да си отговоря на техните „ проклети въпроси “ за битието, както ги назовават – в един миг усещаш, че няма по какъв начин да няма Господ.