Българската култура е твърде добре пазена тайна
Теодор Ушев е патрон на арт фестивала " Един уикенд на изток " (Un Week-end à l'Est)в Париж. Вече пета година събитието показва актуалната културна сцена на столици от Централна и Източна Европа. Тази година фокусът е София. Фестивалът бе откритна 24 ноември с кино лентата на Мила Милева и Весела Казакова " Жените в действителност плачат ". До 29 ноември, в към 20 разнообразни галерии, кина, книжарници и театри в артистичния Латински квартал на френската столица, ще се проведат 30 събития, които щe опишат за българското изкуство и актьори. По този мотив " L'Obs ", с чиято поддръжка се провежда арт събитието, разгласява особено написания текст за събитието от световноизвестния аниматор.
Стоян Миxайловски, български публицист прочут със своите басни въодушевени от Ла Фонтен, е написал историята за охлюв и орел. Както можете да си визиите, историята приключва зле за дребното черупчесто създание. Въпреки това, до момента в който диалогът им се организира в планината, изуменият орел пита охлюва по какъв начин въобще се е качил толкоз високо. " С пълзене ", възкликва охлювът.
Българската просвета от време на време наподобява на охлюв. Да кажем, че под черупката си пази добре защитавана загадка. Понякога съпоставям българското изкуство със скритите досиета на старите секрети служби.
Българските художници крият доста добре изкуството си. Не са доста положителни, когато става дума за проявление. Те доста постоянно остават вкъщи, ситуирани сред четирите граници. Положителен или не, това основава нещо характерно за тяхната просвета и е доста забавно.
Изкуството живее малко изолирано, не следва никаква мода. Като работата на някой, който ще живее с пенсия в планината и който всеки ден, лека-полека, ще гради работата си, до момента в който чака някой да пристигна и да го открие.
Интересни моменти са и възприемането на артистите от страна на публиката, рецензията, както и политическата класа, и съвсем маниакалната опозиция против триумфа им отвън страната.
Има един виц от епохата на комунизма: късометражен български анимационен филм, наименуван " Брак ", печели Златната палма. Властите стачкуват: " Критериите в Кан не са тези на българската кинематография ". И да инициализирам кино лентата: " без художествена стойност ".
Тази история се повтаря непрестанно, от десетилетия наред. За последно това се случи с кино лентата “Февруари” на Камен Калев (официална селекция в Кан през 2020 г.) и “Жените плачат” (друга селекция от Кан) на тандема Минева/Казакова.
Дотук се стига, откакто някои консервативни политици считат за " демонични " или " бездарни " създателите, които са имали " нещастието " да бъдат приети на Запад.
Атаките, които засягат и някои от гостите на фестивала, доста постоянно са проведени от избрани кръгове, като се стартира от обществените мрежи, само че и от публични медии, до момента в който не бъдат препредадени в средата на парламентарния конгрес. Всичко е разрешено. И постоянно приключва с едно и също изречение: Ето го.
Медийните унижения и " огнени преследвания " подхранват токсичния климат, който умъртви доста гении, изключително измежду дамите. Налице е освен атмосфера на последна мизогиния (ненавист към дамите - бел.ред.), само че и на расизъм и хомофобия.
Например, в цялото модерно изкуство е невероятно да се намерят следи на член на ромската общественост. Ромите са положителни единствено в правенето на сватбена музика...
Едва ли има ЛГБТК + реализатор. Междукултурният продан е необичаен. Няма външно въздействие. Всичко, което има значение, е " формалната национална просвета ", която постоянно е подражателна и самоповтаряща се.
Този климат постоянно дава на българските актьори чувството, че са имигранти в личната си страна. Така че или остават в черупката си, като охлюв, в ежедневна, съвсем партизанска борба, или емигрират.
В пейзаж, в който се разклонява дървото на предразсъдъците, българското изкуство непрестанно се разделя сред желанието си да бъде европейско и своето минало, белязано от ориенталските си корени и абсолютния традиционализъм.
Оставя ли ви скептични концепцията да откриете тази просвета? Ще сгрешите, в случай че пропуснете опцията. Въпреки неподходящия климат, има български художници, които се изправят пред действителността с огромна храброст, по коренен, лиричен метод, съвсем прочувствен.
Мога да сравня българското изкуство с дребни перли, дребни бижута скрити в гората. Това ще открият парижани. Изкуството на Балканския полуостров - с неговата меланхолична дълбочина, типична за българина, който знае по какъв начин да приказва на всеки.
Това събитие ще бъде като моментна фотография на най-интересното, което се случва сега.
Надявам се, че този път никаква пандемия или други сходни, няма да попречат на фестивала да се случи.
В тази връзка не ми се стори маловажно, че единственото отсрочено издание беше отдаденото на София. Изданието е отсрочено поради ковид. Има нещо неуместно в това. А парадоксът е присъща линия на българското творчество.
Въпреки че българската просвета може да наподобява като охлюв, българските художници са повече като орела. Те мечтаят самоуверено и по същия метод работят самоуверено. Да вземем случая с Кристо. В дейностите им не се открива фамилиарност измежду българите. Няма ограничавания.
И баснята може да приключи по този начин: охлювът, преди да се озове в клюна, моли орела да му даде право на последно предпочитание - да лети. Малката обиколка в небето е направена, орелът изяжда охлюва и е удовлетворен изцяло.
Затова ви поисквам по време на това издание на " Един уикенд на Изток ", отдадено на София, гастрономическо прекарване, като това на орела.
*Текстът е написан за
Стоян Миxайловски, български публицист прочут със своите басни въодушевени от Ла Фонтен, е написал историята за охлюв и орел. Както можете да си визиите, историята приключва зле за дребното черупчесто създание. Въпреки това, до момента в който диалогът им се организира в планината, изуменият орел пита охлюва по какъв начин въобще се е качил толкоз високо. " С пълзене ", възкликва охлювът.
Българската просвета от време на време наподобява на охлюв. Да кажем, че под черупката си пази добре защитавана загадка. Понякога съпоставям българското изкуство със скритите досиета на старите секрети служби.
Българските художници крият доста добре изкуството си. Не са доста положителни, когато става дума за проявление. Те доста постоянно остават вкъщи, ситуирани сред четирите граници. Положителен или не, това основава нещо характерно за тяхната просвета и е доста забавно.
Изкуството живее малко изолирано, не следва никаква мода. Като работата на някой, който ще живее с пенсия в планината и който всеки ден, лека-полека, ще гради работата си, до момента в който чака някой да пристигна и да го открие.
Интересни моменти са и възприемането на артистите от страна на публиката, рецензията, както и политическата класа, и съвсем маниакалната опозиция против триумфа им отвън страната.
Има един виц от епохата на комунизма: късометражен български анимационен филм, наименуван " Брак ", печели Златната палма. Властите стачкуват: " Критериите в Кан не са тези на българската кинематография ". И да инициализирам кино лентата: " без художествена стойност ".
Тази история се повтаря непрестанно, от десетилетия наред. За последно това се случи с кино лентата “Февруари” на Камен Калев (официална селекция в Кан през 2020 г.) и “Жените плачат” (друга селекция от Кан) на тандема Минева/Казакова.
Дотук се стига, откакто някои консервативни политици считат за " демонични " или " бездарни " създателите, които са имали " нещастието " да бъдат приети на Запад.
Атаките, които засягат и някои от гостите на фестивала, доста постоянно са проведени от избрани кръгове, като се стартира от обществените мрежи, само че и от публични медии, до момента в който не бъдат препредадени в средата на парламентарния конгрес. Всичко е разрешено. И постоянно приключва с едно и също изречение: Ето го.
Медийните унижения и " огнени преследвания " подхранват токсичния климат, който умъртви доста гении, изключително измежду дамите. Налице е освен атмосфера на последна мизогиния (ненавист към дамите - бел.ред.), само че и на расизъм и хомофобия.
Например, в цялото модерно изкуство е невероятно да се намерят следи на член на ромската общественост. Ромите са положителни единствено в правенето на сватбена музика...
Едва ли има ЛГБТК + реализатор. Междукултурният продан е необичаен. Няма външно въздействие. Всичко, което има значение, е " формалната национална просвета ", която постоянно е подражателна и самоповтаряща се.
Този климат постоянно дава на българските актьори чувството, че са имигранти в личната си страна. Така че или остават в черупката си, като охлюв, в ежедневна, съвсем партизанска борба, или емигрират.
В пейзаж, в който се разклонява дървото на предразсъдъците, българското изкуство непрестанно се разделя сред желанието си да бъде европейско и своето минало, белязано от ориенталските си корени и абсолютния традиционализъм.
Оставя ли ви скептични концепцията да откриете тази просвета? Ще сгрешите, в случай че пропуснете опцията. Въпреки неподходящия климат, има български художници, които се изправят пред действителността с огромна храброст, по коренен, лиричен метод, съвсем прочувствен.
Мога да сравня българското изкуство с дребни перли, дребни бижута скрити в гората. Това ще открият парижани. Изкуството на Балканския полуостров - с неговата меланхолична дълбочина, типична за българина, който знае по какъв начин да приказва на всеки.
Това събитие ще бъде като моментна фотография на най-интересното, което се случва сега.
Надявам се, че този път никаква пандемия или други сходни, няма да попречат на фестивала да се случи.
В тази връзка не ми се стори маловажно, че единственото отсрочено издание беше отдаденото на София. Изданието е отсрочено поради ковид. Има нещо неуместно в това. А парадоксът е присъща линия на българското творчество.
Въпреки че българската просвета може да наподобява като охлюв, българските художници са повече като орела. Те мечтаят самоуверено и по същия метод работят самоуверено. Да вземем случая с Кристо. В дейностите им не се открива фамилиарност измежду българите. Няма ограничавания.
И баснята може да приключи по този начин: охлювът, преди да се озове в клюна, моли орела да му даде право на последно предпочитание - да лети. Малката обиколка в небето е направена, орелът изяжда охлюва и е удовлетворен изцяло.
Затова ви поисквам по време на това издание на " Един уикенд на Изток ", отдадено на София, гастрономическо прекарване, като това на орела.
*Текстът е написан за
Източник: mediapool.bg
КОМЕНТАРИ