Тенорът Петър Райчев (1887-1960) е не само най-прочутият наш артист

Тенорът Петър Райчев (1887-1960) е освен най-прочутият наш актьор от " Зората на българската опера " - първите десетилетия на ХХ век, само че и първият българин, който завладя международните оперни подиуми. От 1914 до 1940 година, времето на дейната му кариера като реализатор, той е измежду ранглистата на международните артисти. Пее в най-реномираните театри и концертни зали на три континента, цяла Европа, в Азия и Америка - от Лондон и Мадрид, през Берлин и Москва до Владивосток и Токио, от Стокхолм до Ла Валета. Именно посредством неговото име светът чува и се убеждава, че в дребна и наскоро освободена България се раждат невероятни гении и се основава просвета на международно ниво. Защото равнището на неговото изкуство съгласно тогавашната рецензия е съизмеримо с това на фамозните му сътрудници - Шаляпин, Тоти Дал Монте, Тита Руфо, Карло Галефи, с които пее на огромните подиуми като Болшой, Ла Скала, Сан Карло, Гран опера, Щатсопер, Виена... Талантът му е високо оценен от велики музиканти от епохата като Тосканини, Прокофиев, Умберто Джордано, Пиетро Маскани, Бруно Валтер. На водещите оперни подиуми се състезава с първите тенори в света - Карузо, Пертиле, Тито Скипа, Феручо Талиавини и Бениамино Джили.

Роден в черноморската ни столица Варна преди 125 години, приключил с цялостно отличие и златен орден единствено за три години осемгодишния курс на Московската консерватория, класа на италианеца Мадзети, по-късно той специализира при фамозния тенор и възпитател Фернандо Де Лучия в Неапол, след което стартира неговата бърза и блестяща певческа кариера. От 1914 до 1920 година пее най-вече в Русия, като непрекъснат посетител - солист на всички огромни театри - от Санкт Петербург и Рига до Лвов, Киев и Одеса. Руската оперна школа и изключително съветският трагичен спектакъл оказват мощно въздействие върху образуването му като артист и актьор. Може да се каже, че изкуството му е необичаен и доста сполучлив синтез сред италианското белканто и реалистичния съветски спектакъл на великия режисьор - модернизатор Константин Станиславски, неговия идол. Всъщност актьорът и артистът при Петър Райчев се сливат в неразривно цяло.
" Когато бях на негов театър или концерт, постоянно оставах обуздан и удивен от властното въздействие на неговата ненадмината, рядко прочувствена игра ", написа в една от книгите си журналистът Петко Тихолов. Наистина за неговите фенове и слушатели е било прекомерно мъчно да отделят, която и да е от многото му функции и да я оценят като върхова. Защото Петър Райчев е еднообразно безапелационен и в комичната, и в лиричната, и в трагичната опера. Еднакво ослепителен, безапелационен, несравним и като Алмамива, и като Марио Каварадоси, и като Рудолф и Алфред, и като Калаф или Дон Хозе или Вертер. Артист на превъплъщението, освен това тенор, нещо рядко в жанра, той постоянно влиза в кожата на своя воин, с цел да се превъплъти изцяло и публиката да не помни, че това е Петър Райчев като Алмавива или Дон Хозе, а да види пред себе си само Алмавива или Дон Хозе!
Във всяка от своите близо 80 централни функции от класическия съветски, италиански, френски и немски репертоар, Петър Райчев се стреми да реализира художествено и техническо съвършенство, да издигне публиката до себе си, да покаже силата на своето неизмеримо майсторство. Защото той е измежду първомайсторите у нас в този сложен род, за който по неговото време не сме имали нито обичаи, нито велики мостри. Самият Райчев основава традиция, оставя диря в българската опера, която неотдавна означи стогодишнината си (докато жанрът, знаем, е на повече от 400 години).
Своите забележителни театрални и вокални качества той разпростира и на родна сцена допълнително от 40 функции от българския и международния репертоар, изпълнени допълнително от 600 представления. Пее на доста езици, само че постоянно и на български, извършва функции от новонаписани български опери, а също по този начин и художествени песни от наши създатели. Да, той гостува доста по света, само че в никакъв случай не не помни Софийската опера, концертира постоянно и из страната. Чувства за собствен дълг да разпространява това високо изкуство измежду необятната аудитория. Обича да цитира една мисъл на обичания му Чехов: " Не Гогол би трябвало да слиза до народа, а народът да се издига до Гогол ". (Докато у нас в този момент става противоположното!).
През време на дългата си и плодотворна кариера Петър Райчев развива до същинско съвършенство многообразието на изключителната си гласова заложба. Като вокалист остава в спомените (и за благополучие и в записите си, въпреки и малко) като неоспорим занаятчия на меката изразителна италианска кантилена, изхождаща от един естествено хубав, със ярък и топъл тембър лирико-драматичен тенор. Както могат да ни убедят в този момент записите му от Златния фонд на БНР, неговата фраза е пределно темпераментна, градираща, с ярки, вълнуващи трагични акценти. А дикцията му е напряко превъзходна. Той първият български оперен актьор, който пее на доста езици и поддържа един огромен, хетерогенен, сложен репертоар.

Като артист и възпитател оставя след себе си школа, доста възпитаници, създали огромна кариера и значително почитатели, станали вокални педагози. След него в българската опера от 50-те години заблестяват имената на редица български тенори на международно равнище - Никола Николов, Николай Здравков, Тодор Костов, Любомир Бодуров, Илия Йосифов, Тодор Бонев, само че националният актьор професор Петър Райчев си остава първият, неповторимият, първопроходецът!

И тук, бих загатнал още нещо: когато завършва с певческата си кариера, темпераментният актьор става доста добър режисьор и основава операта в своя роден град Варна през 1947 година, като слага там прелестната опера на Сметана " Продадена булка " (диригент- постановчик е неговият наследник, младият тогава Руслан Райчев), работи безрезервно и за укрепването на новосъздадените след 1944 година държавни опери на Русе, Стара Загора и Пловдив. Режисира повече от 20 постановки, раздава се обилно, без излишък до гибелта си, през август 1960 година.

Неговият наследник, Руслан Райчев (1919-2006), също остана в историята на българската музикална просвета като един от най-големите оперни и симфонични диригенти - градители, работил, сходно на татко си за България и за възхвала на българската музикална просвета по света.