- Темата за демонтажа на паметника на Съветската армия в

- Темата за демонтажа на паметника на Съветската войска в Пловдив, се задейства регулярно и най-много като реакция на политическия развой на национално равнище.
След саморазправата с ПСА в София и на връх коледните празници, тематиката бе подета с ново озлобление, на какво се дължи това съгласно вас?

- Искра Баева: Атаката против всички монументи, останали от епохата на социализма, стартира още при започване на прехода, тоест през 1990 година Резултатът беше унищожаване, пренасяне или заличаване на доста монументи, а доста други бяха оставени без поддържане, което докара до тяхното пренебрегване и в последна сметка заличаване – най-ярък образец за това стана паметникът „ 1300 години България “ в София. Случаят с пловдивския монумент, именуван разговорно „ Альоша “, се вписва в тази наклонност. Искам да напомня, че по времето на кмета Спас Гърневски се появява предлагането паметникът да се отстрани или трансформира – да вземем за пример в бутилка „ Кока-Кола “, в Христос или да се пакетира по образеца на Кристо.

Сегашната активизация на локалната организация на ДСБ се вписва напълно в странната политическа обстановка в България, в която ръководещата странна коалиция от някогашни гневни съперници предприе поредната „ война с монументи “. Но до момента в който през 90-те години сходна „ борба със знаци “ изглеждаше естествена, тъй като новите политици имаха потребност да се разпознават като борци с „ комунизма “, тъй като нямаха задоволително безапелационно дисидентско минало, в този момент това наподобява много необичайно и наподобява повече на „ битка с призраци “. Само не мога да кажа дали се борят със личните си призраци или с нещо, за което българския народ е измислил поговорката „ На умряло куче, нож вади “.

- Прави усещане варварският метод към монументалното изкуство и културните достижения от времето на социалистическа България - противозаконния ремонт на ПСА в София, беше осъществен по показно нечовечен метод. Изключително притеснително е, че в последните няколко седмици инженери и скулптори приказват за декапитиране, разпарчатосване и взривяване, на какво се дължи този издирван резултат на обществена екзекуция?

- ИБ: Да, по този начин е, а за мен още по-притеснително е, че това са хора, които през последните повече от три десетилетия не са построили никакви високохудожествени паметници-символи, само че драговолно протягат ръка на такива от предишното. Страхувам се, че сега те ни показват правилото: щом властта е в нас, можем да вършим каквото си желаеме. Или пък желаят „ да се запишат в историята “ – щом не могат с друго, то най-малко
с разрушение. Всичко това поражда тежки настройки в българското общество, дава образец за безчинство, за владичество на грубата мощ и несъобразяване с разнообразни отзиви. Така си изяснявам отхвърли да се организира допитване до популацията на София или страната за Паметника на руската войска. Същото се отнася и до „ Альоша “ –
за какво не попитат пловдивчани какво мислят, а се пробват да наложат политическата си воля?

- Как да тълкуваме тези дейности и в по-широкия подтекст на войната и отношението към паметниците свързани с българската еднаквост, определена от комплицираната ни връзка с Русия и съветския народ?

- ИБ: Като опит за подмяна на тази еднаквост с новата, наречена евроатлантическа. И тези опити засягат освен паметниците, а и други наименувания – на улици, паркове, обитаеми места. Днешните действителности в действителност са разнообразни – ние сме част от Северноатлантическия съюз и от Европейския съюз, само че това не значи, че би трябвало да се откажем от историята си. Нашата еднаквост е резултат от дългата ни и комплицирана история, тя се опира на нея и новото ни геополитическо място не може да промени
това. Народите в Европейския съюз имат друга история, постоянно обвързвана с спорове и войни посред им, което не им пречи в този момент да са обединени, само че на основата на превъзмогването на конфликтното си минало, а не посредством неговото заличаване и давност. Нищо положително не е произлязло от подправянето на историята, тъй като нейната съществена обществена функционалност е да бъде учителка на народите. Уроците на
историята, колкото и да се горчиви, носят мъдрост и единствено посредством тях можем да градим осъзнато и устойчиво бъдеще.

Каквито и да се днешните ни връзки с Русия, няма по какъв начин да забравим предишното, в което има и доста хубаво, само че и проблематични моменти. И не виждам никакъв смисъл да заменяме хубавото с неприятното и да променяме историческите обстоятелства, тъй че неприятните неща, които са ни предизвикали сегашните ни съдружници да се не помнят и бъдат сменени
от тяхната прослава – тъй като това, което сме претърпели, би трябвало да ни предизвестява за това, което можем да чакаме и в бъдеще.

- Ако би трябвало да погледнем в исторически проект и символното значение на монумента: Виждате ли паралели сред процеса на фашизиране в предвоенна Украйна, в това число разрушаването на антифашистки монументи и героизирането на фашистки фигури и протичащото се сега у нас?

- ИБ: Откровено казано реабилитацията на Бандера и неговите последователи в Украйна не бих нарекла тъкмо фашизация, а опит за одобряване на нова извънредно националистическа и антируска еднаквост в една страна, която самата е надълбоко разграничена и неединна. Правя това конкретизиране, тъй като в последно време прекомерно елементарно
използваме съществени научни термини, като по този метод ги изпразваме от историческо наличие. Според мен, по-скоро бихме могли да приказваме за някои трендове в Украйна като възобновление на детайли на абстрактен неофашизъм. Това не е тъкмо фашизъм, тъй като при него има ясно построена фашистка партия, която е унищожила всички останали и е погълнала страната, а в Украйна не е по този начин. Тя е по-скоро надълбоко корумпирана страна, в която ръководи не една всеобща фашистка партия, а разнообразни организации, представящи ползите на олигарсите. И в случай че не беше спорът с Русия, евентуално западните сили щяха да осъдят тези трендове в Украйна. Но не за пръв път геополитиката се оказва по-важна от правилата. Само ще
напомня думите на тогавашната представителка на Съединени американски щати в Съвета за сигурност на Организация на обединените нации Джейн Къркпатрик: „ Може да е деспот, само че е наш деспот “. Такъв е казусът с Украйна.

Това, което в действителност ме тревожи е, че тези украински трендове се родеят с опитите у нас да се оправдава онази България, която е била съюзничка на Третия райх, в която режимът е бил безпартиен (сиреч няма демокрацията), която е репресирала своите евреи и е била подготвена да ги изпрати в лагерите на гибелта (но обществото ги е спасило)
и която е водила същинска война с жителите си с леви убеждения. Видяхме ясно тези трендове в политиката от през последните години, а те ясно могат да се проследят и в образователните стратегии, където бяха наложени позитивните оценки за развиване на България до 1944 година, а понятието тероризъм се свързва единствено с комунистите. Тази наклонност също не бих нарекла фашизация, а злополучен опит да се развиваме посредством идеализация на минало, извънредно неуместно за модерна Европа. При това то мъчно се приема и схваща от демократичните европейски сили – единствено като образец ще посоча недоумението им от опитите в Европейския парламент да се възвеличават и дефинират като жертви персони като Дянко Марков и Илия Минев, които преди 1944
година са изповядвали пронацистки хрумвания.

Разрушаването на паметниците на българските антифашисти и на Червената войска единствено удостоверяват тази наклонност, която ни противопостява на тези европейски страни, които са били част от европейската опозиция срещу фашизма и националсоциализма. Затова не трябва да се чудим за какво толкоз постоянно в Европейски Съюз мъчно
схващат нашата позиция.

- Сред пловдивчани се надигат подозрения, че по образеца на ПСА, Альоша се употребява за политическа димка, която цели да отклони вниманието от действителните проблеми пред града – поголовното разпродаваното на общинска благосъстоятелност, приватизацията на публични услуги, мръсния въздух, неналичието на обществена политика и прочие. Какво е вашето мнение?

- ИБ: Със сигурност това е едно от обясненията за предлагането за разрушение на паметника. Трагичното е, че същинска жертва на тази димна завеса стават монументи с висока художествена и историческа полезност. При това без да бъдат сменени от каквото и да било стойностно. Така стана с Мавзолея, който беше позорно опустошен
през 1999 година, когато към този момент от години беше престанал да е знак на комунистическия водач Георги Димитров (погребан още през лятото на 1990 г.). А впечатляващата постройка на някогашния пантеон, като се изключи че беше неповторима за Европа, можеше да приюти разнообразни музеи и изложения, а и да се трансформира във значим туристически обект. А в този момент какво е – още един паркинг в центъра на столицата!

Страхувам се, че такава може да бъде ориста и на градинката към Паметника на руската войска. Докато за пловдивския „ Альоша “ можем единствено да се надяваме, че жителите на Пловдив няма да разрешат на шепа политици да посегнат на един от символите на града.

- Сондажи демонстрират, че над 70% от пловдивчани поддържат запазването на Альоша, като знак на града и знак на антифашистката опозиция. Гласът на болшинството, постоянно бива заглушаван от малобройна, само че медийно добре показана група дясномислещи, какви са оръжията за опозиция, с които разполагаме през днешния ден?

- ИБ: Според мен, има разнообразни благоприятни условия да не се разреши на дребна група хора да постанова силово своите прищевки на останалите. Средствата могат да бъдат политически и публични. Политическите са свързани с обединяването на всички политически организации, които са срещу продължаващото рушене, които да се опълчват
на такова решение. Струва ми се, че те биха могли да предложат да се организира допитване до пловдивчани по въпроса за ориста на „ Альоша “. А публичните значи образуване на цивилен начинания, да се провеждат всеобщи демонстрации и митинги, отворени писма и подписки в отбрана на паметника. Това са демократичните благоприятни условия за реакция. Но, несъмнено, не трябва да се подценява и разясняването на това по какъв начин и за какво се е стигнало до построяването на паметника, какво символизира той и за какво би трябвало да помним нашето присъединяване във Втората международна война – както като съдружници на Третия райх, по този начин и като действителни участници в заключителния стадий на войната в състава на Трети украински фронт.
Надявам се разсъдъкът да спечелва и да запазим историческата си памет!

Интервюто е оповестено в уеб страницата cometa.bg