Смели женски сълзи
Текстът е препубликуван от
" Сега разбирам за какво са криви плочките на " Графа ", прошепва в ухото ми приятелката на седалката до мен. Денят е работен, часът - следобеден, киносалонът - полупразен, както може да се чака за това време на денонощието. Освен нас двете, феновете са най-вече възрастни дами. Има и две по-млади, пристигнали дружно. И цялостен един мъж, който е с една от по-възрастните зрителки. " Мъжете не желаят да гледат плачещи дами ", установи приятелката ми, анализирайки публиката. Защото сме на прожекция на кино лентата на Весела Казакова и Мина Милева " Жените в действителност плачат ".
Докато виждам кино лентата, премислям дали е по-добре да споделя усещанията си, или да ги премълча. Дали да кажа какъв брой е самоуверен той, рискувайки да допринеса за следващ популистки скандал и ненавист, която да се излее върху авторките и екипа? Прожекция на надалеч по-безобидния " Черупки " на Слава Дойчева преди няколко месеца стана мотив за хомофобска акция. Или да се надявам на повече " беззъби " рецензии, които да привлекат по-голямо количество фенове? Дошли най-много да видят Мария Бакалова в кинотворба, селектирана за фестивала в Кан, най-малко някои от тези фенове биха разрешили на посланието на кино лентата да ги допре.
Чудя се и дали, до момента в който са го снимали, авторките на " Жените в действителност плачат " са очаквали всеобщи прожекции в кината в България и реклами в софийското метро, каквито видях, вместо единични представяния в границите на някой и различен тукашен фестивал. И дали повърхностно-радушният банкет на тази българо-френска продукция не е посредством най-много на Саша Барън Коен, разкрил гения на Мария Бакалова за международната аудитория.
След прочут размисъл вземам решение, че е по-добре да приказвам за " Жените в действителност плачат ", в сравнение с да си търпя. Защото самият филм показва какъв брой е значимо да се приказва, а не да се премълчава. Ако и авторките, и актьорите в него са смели, за какво пък аз да се опасявам поради тях?
" Жените в действителност плачат " запечатва времето на разгара на митингите против Истанбулската спогодба и разкопаната улица " Граф Игнатиев ". Разкрива ни живота на пет дами - две по-млади сестри, изиграни от Мария Бакалова и Ралица Стоянова, и три по-зрели сестри (най-голямата от тях е майка на упоменатите две по-млади), чиито облици са показани от трите същински сестри Весела, Биляна и Екатерина Казакови.
Филмът е за това какво е да си жена в България и какъв е смисълът от Истанбулската спогодба. Т ова е феминистки роман, в който мъжете участват най-вече със своето неявяване. Така и не виждаме брачна половинка, който непрестанно пита по какъв начин е бебето (впрочем също момиче), само че не се интересува от жена си, която е родила и гледа това бебе. Но ѝ държи сметка за всяка изхарчена стотинка. Не виждаме женения мъж, заразил Соня (героинята на Мария Бакалова) с ХИВ.
Виждаме обаче мъже, които слагат себе си априори в привилегирована позиция. Възрастен мъж, който оправдава себе си, че е биел починалата си жена, тъй като е бил претрупан с тежката задача да обезпечава издръжка на фамилията. Гинеколог, който не може да преодолее личния си предразсъдъчен боязън и по тази причина упреква своя пациентка, че е развратна. Мъж, който упреква млада колежка, че поради нея са криви плочките на " Граф Игнатиев ". Защото, работейки на своята част от строителния обект, е била прекомерно заета с персоналните си проблеми. Един тип, дамите имат персонални проблеми, на мъжете единствено дамите са им проблем.
Единственото значимо мъжко наличие е това на бащата на трите зрели сестри - доста мощна роля на Йосиф Сърчаджиев. С развиването на облика му излиза наяве, че филмът не е мъжемразки, даже на моменти да наподобява подобен. И мъжете могат да стигнат до катарзис, както и дамите, в случай че имат късмет " да влязат в обувките " на индивида против себе си.
Впрочем и дамите във кино лентата са трансформирали в част от себе си обвинителната настройка към своя пол. Те се укоряват една друга, винят и самите себе си. Защото харесват или не харесват секса, тъй като не са майки или тъй като са майки, тъй като работят или тъй като не работят, тъй като са суеверни или тъй като са рационални Но съумяват да намерят път една към друга, както и да се сдобрят със себе си. Единствената полова сцена във кино лентата прочее е сред дами.
" Жените в действителност плачат " разкрива и тъмната страна на идеализираните от обществото джендър стандарти. Да вземем да вземем за пример стандарта, че всяка жена има майчински инстинкт и желае да бъде майка. От екрана виждаме какъв брой мъчително може да е майчинството, в случай че няма схващане и поддръжка, а на дамата се гледа единствено като на инструмент. Как центрирането към живота на детето може да дехуманизира, в случай че майчинството е единствената вероятност за биографично реализиране.
Виждаме и обществото ни в цялата му суеверност и съмнение към рационални причини. Майката, която, вместо да стимулира щерка си да отиде на доктор, я повежда към " свещени места " и полурелигиозни, полуезически ритуали. На заболяването не се гледа като на нещо, което се лекува, а като на стигма, която може да се отстрани единствено с божие излекуване. Филмът е сниман преди пандемията от COVID-19, през първата фаза на която беше затворено съвсем всичко с изключение на църквите, тъй като " който има вяра, не може да се болести ". Дори в случай че всички се причестяват с една и съща лъжичка.
Ако избрани моменти ми стояха неестествено във кино лентата, това бяха някои от сцените, в които се показваше по какъв начин героинята на Мария Бакалова преработва болката и обективира страховете си върху предмети и котки. Биха ми изглеждали по-органично в театрална режисура на Иван Добчев в " Сфумато " или във филм на Ларс декор Триер да вземем за пример. Тук обаче тези детайли от школата на Бакалова ми стояха като кръпка. Но нямам искания да запознат съм кино, може и да бъркам.
Забележката ми не значи, че въпросните подиуми не бяха въздействащи за мен. Напротив, те извършиха сполучливо функционалността си - аз като зрителка да усетя силата на болката и отчаянието на героинята съвсем по този начин, като че ли се случват на мен. А " Жените в действителност плачат " е тъкмо за това - какъв брой боли да си жена.
Когато прожекцията свършва и започваме да излизаме от салона, всички очи, които мога да уловя с взор, са насълзени. Моите също. Единственият мъж в киносалона излиза, без да мога да видя очите му. Докато си мисля, че филмът не допира, а удря като чук по главата, приятелката ми споделя: " Филмът реже като с нож. " Нейната прилика е в действителност по-точна - и тъй като болката е режещо остра, и поради размахваните ножове на екрана.
Решавайки да опиша за " Жените в действителност плачат ", си мислех и за Марин Бодаков - единствения мъж от познатите ми, който е бил в отпуск по бащинство. Той се опитваше да научи студентите си на нещо, в което и аз надълбоко имам вяра: че публицистиката не е просто обстоятелства, а е отговорност към човешкото. Че думите освен отразяват света, а и му влияят. В един диалог с него преди години бях цитирала думите на Стивън Хокинг, че би трябвало да продължаваме да приказваме.
Да, би трябвало да продължим да приказваме - и за Истанбулската спогодба, и за противоположната страна на стандартите, и за това какво значи да си жена, мъж, човешко създание в България. В този диалог " Жените в действителност плачат " влиза с един от най-силните феминистки гласове до момента. Ще ми се посланието му да се чуе от повече хора.
" Сега разбирам за какво са криви плочките на " Графа ", прошепва в ухото ми приятелката на седалката до мен. Денят е работен, часът - следобеден, киносалонът - полупразен, както може да се чака за това време на денонощието. Освен нас двете, феновете са най-вече възрастни дами. Има и две по-млади, пристигнали дружно. И цялостен един мъж, който е с една от по-възрастните зрителки. " Мъжете не желаят да гледат плачещи дами ", установи приятелката ми, анализирайки публиката. Защото сме на прожекция на кино лентата на Весела Казакова и Мина Милева " Жените в действителност плачат ".
Докато виждам кино лентата, премислям дали е по-добре да споделя усещанията си, или да ги премълча. Дали да кажа какъв брой е самоуверен той, рискувайки да допринеса за следващ популистки скандал и ненавист, която да се излее върху авторките и екипа? Прожекция на надалеч по-безобидния " Черупки " на Слава Дойчева преди няколко месеца стана мотив за хомофобска акция. Или да се надявам на повече " беззъби " рецензии, които да привлекат по-голямо количество фенове? Дошли най-много да видят Мария Бакалова в кинотворба, селектирана за фестивала в Кан, най-малко някои от тези фенове биха разрешили на посланието на кино лентата да ги допре.
Чудя се и дали, до момента в който са го снимали, авторките на " Жените в действителност плачат " са очаквали всеобщи прожекции в кината в България и реклами в софийското метро, каквито видях, вместо единични представяния в границите на някой и различен тукашен фестивал. И дали повърхностно-радушният банкет на тази българо-френска продукция не е посредством най-много на Саша Барън Коен, разкрил гения на Мария Бакалова за международната аудитория.
След прочут размисъл вземам решение, че е по-добре да приказвам за " Жените в действителност плачат ", в сравнение с да си търпя. Защото самият филм показва какъв брой е значимо да се приказва, а не да се премълчава. Ако и авторките, и актьорите в него са смели, за какво пък аз да се опасявам поради тях?
" Жените в действителност плачат " запечатва времето на разгара на митингите против Истанбулската спогодба и разкопаната улица " Граф Игнатиев ". Разкрива ни живота на пет дами - две по-млади сестри, изиграни от Мария Бакалова и Ралица Стоянова, и три по-зрели сестри (най-голямата от тях е майка на упоменатите две по-млади), чиито облици са показани от трите същински сестри Весела, Биляна и Екатерина Казакови.
Филмът е за това какво е да си жена в България и какъв е смисълът от Истанбулската спогодба. Т ова е феминистки роман, в който мъжете участват най-вече със своето неявяване. Така и не виждаме брачна половинка, който непрестанно пита по какъв начин е бебето (впрочем също момиче), само че не се интересува от жена си, която е родила и гледа това бебе. Но ѝ държи сметка за всяка изхарчена стотинка. Не виждаме женения мъж, заразил Соня (героинята на Мария Бакалова) с ХИВ.
Виждаме обаче мъже, които слагат себе си априори в привилегирована позиция. Възрастен мъж, който оправдава себе си, че е биел починалата си жена, тъй като е бил претрупан с тежката задача да обезпечава издръжка на фамилията. Гинеколог, който не може да преодолее личния си предразсъдъчен боязън и по тази причина упреква своя пациентка, че е развратна. Мъж, който упреква млада колежка, че поради нея са криви плочките на " Граф Игнатиев ". Защото, работейки на своята част от строителния обект, е била прекомерно заета с персоналните си проблеми. Един тип, дамите имат персонални проблеми, на мъжете единствено дамите са им проблем.
Единственото значимо мъжко наличие е това на бащата на трите зрели сестри - доста мощна роля на Йосиф Сърчаджиев. С развиването на облика му излиза наяве, че филмът не е мъжемразки, даже на моменти да наподобява подобен. И мъжете могат да стигнат до катарзис, както и дамите, в случай че имат късмет " да влязат в обувките " на индивида против себе си.
Впрочем и дамите във кино лентата са трансформирали в част от себе си обвинителната настройка към своя пол. Те се укоряват една друга, винят и самите себе си. Защото харесват или не харесват секса, тъй като не са майки или тъй като са майки, тъй като работят или тъй като не работят, тъй като са суеверни или тъй като са рационални Но съумяват да намерят път една към друга, както и да се сдобрят със себе си. Единствената полова сцена във кино лентата прочее е сред дами.
" Жените в действителност плачат " разкрива и тъмната страна на идеализираните от обществото джендър стандарти. Да вземем да вземем за пример стандарта, че всяка жена има майчински инстинкт и желае да бъде майка. От екрана виждаме какъв брой мъчително може да е майчинството, в случай че няма схващане и поддръжка, а на дамата се гледа единствено като на инструмент. Как центрирането към живота на детето може да дехуманизира, в случай че майчинството е единствената вероятност за биографично реализиране.
Виждаме и обществото ни в цялата му суеверност и съмнение към рационални причини. Майката, която, вместо да стимулира щерка си да отиде на доктор, я повежда към " свещени места " и полурелигиозни, полуезически ритуали. На заболяването не се гледа като на нещо, което се лекува, а като на стигма, която може да се отстрани единствено с божие излекуване. Филмът е сниман преди пандемията от COVID-19, през първата фаза на която беше затворено съвсем всичко с изключение на църквите, тъй като " който има вяра, не може да се болести ". Дори в случай че всички се причестяват с една и съща лъжичка.
Ако избрани моменти ми стояха неестествено във кино лентата, това бяха някои от сцените, в които се показваше по какъв начин героинята на Мария Бакалова преработва болката и обективира страховете си върху предмети и котки. Биха ми изглеждали по-органично в театрална режисура на Иван Добчев в " Сфумато " или във филм на Ларс декор Триер да вземем за пример. Тук обаче тези детайли от школата на Бакалова ми стояха като кръпка. Но нямам искания да запознат съм кино, може и да бъркам.
Забележката ми не значи, че въпросните подиуми не бяха въздействащи за мен. Напротив, те извършиха сполучливо функционалността си - аз като зрителка да усетя силата на болката и отчаянието на героинята съвсем по този начин, като че ли се случват на мен. А " Жените в действителност плачат " е тъкмо за това - какъв брой боли да си жена.
Когато прожекцията свършва и започваме да излизаме от салона, всички очи, които мога да уловя с взор, са насълзени. Моите също. Единственият мъж в киносалона излиза, без да мога да видя очите му. Докато си мисля, че филмът не допира, а удря като чук по главата, приятелката ми споделя: " Филмът реже като с нож. " Нейната прилика е в действителност по-точна - и тъй като болката е режещо остра, и поради размахваните ножове на екрана.
Решавайки да опиша за " Жените в действителност плачат ", си мислех и за Марин Бодаков - единствения мъж от познатите ми, който е бил в отпуск по бащинство. Той се опитваше да научи студентите си на нещо, в което и аз надълбоко имам вяра: че публицистиката не е просто обстоятелства, а е отговорност към човешкото. Че думите освен отразяват света, а и му влияят. В един диалог с него преди години бях цитирала думите на Стивън Хокинг, че би трябвало да продължаваме да приказваме.
Да, би трябвало да продължим да приказваме - и за Истанбулската спогодба, и за противоположната страна на стандартите, и за това какво значи да си жена, мъж, човешко създание в България. В този диалог " Жените в действителност плачат " влиза с един от най-силните феминистки гласове до момента. Ще ми се посланието му да се чуе от повече хора.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ