Бюджетът за здравеопазване е малък и грешен
Текстът е препечатан от " Свободна Европа ". Надежда Цекулова дълги години работи като публицист с ползи в областта на опазването на здравето, обществената политика и човешките права. Основна част от професионалния ѝ път минава в стратегия " Хоризонт " на Българското национално радио. Има дейна активност за възстановяване достъпа до опазване на здравето на уязвими групи с фокус върху детското и майчиното здраве. В момента е шеф стратегия " Кампании и връзки " в Българския хелзинкски комитет.
Помните ли оня отчет от преди месец, в който Европейската комисия (ЕК) разказа положението на здравните системи на страните членки? Най-показателният извод в него беше, че България е страната с най-ниска междинна дълготрайност на живота измежду 28-те.
Положението е такова, откак започнахме да се съизмерваме с останалите в Европейския съюз (през 2007 г.), и въпреки цифрите да са с една концепция по-благосклонни към днешна дата, към момента сме на опашката по преживяемост от сърдечно-съдови и онкологични болести и в челото по детска смъртност.
Замислих се над тези данни през миналите седмици, до момента в който – както всеки декември – бушуваха обществените разправии към бюджета за опазване на здравето за идната година и изискванията за работа на здравната система, които ще бъдат записани в новия Национален рамков контракт.
Един и същи затворен кръг
Тези шумни разногласия се връщат като дежа вю всяка година преди Коледа, и по предписание приключват по един и същи метод, към този момент две десетилетия.
За този интервал обществените средства, които се отделят за опазване на здравето са се нараснали като безспорна сума, само че на практика не са помръднали осезаемо като % от брутния вътрешен артикул – движат се устойчиво сред 4% и 4,5%. Заедно с парите, които вадим непосредствено от джоба си за здраве, годишните разноски за опазване на здравето доближават 8,1% от Брутният вътрешен продукт през 2017 година – т.е. близо половината от разноските на българите при заболяване не се покриват от здравната им осигуровка, по който индикатор сме първенци в Европа. Другите значими проблеми на системата, маркирани в европейския отчет, са слабата доболнична помощ, големият брой хоспитализации, намаляващият брой и увеличаващата се възраст на експертите, дълбоките неравенства в достъпа до здравна помощ.
Както постоянно се случва у нас обаче, европейският изчерпателен документ ни споделя нещо, което от дълго време знаем.
Още през 2013 година, при правенето на Националната здравна тактика за интервала от 2014 година до 2020 година, Министерството на здравеопазването установи, че " Основните провокации са свързани с прогресивно влошаващите се индикатори за здравно-демографското положение на популацията, повишаването на здравните неравенства и невъзможността на националната здравна система да отговори по съответен метод на потребностите от налични и качествени здравни услуги ". Документът набелязва ограничения за справяне с тези провокации, измежду които и " преориентиране на здравната политика от справяне с последствията за здравето към повлияване на факторите, които ги предизвикват ".
За да е още по-ясно, тактиката подчертава на това, че финансирането е " несъответстващо ", тъй като благоприятства " интензивните лечебни услуги и високотехнологичната диагностика, за сметка на главната здравна помощ, профилактика на болесттите, поощряване на здравето, рехабилитация и обществени грижи ". Същият документ сериозно отбелязва, че в страната има ненужно доста болнични кревати за интензивно лекуване. И показва, че повода е в неприятния баланс на здравния бюджет. Проучване на Световната банка демонстрира, че към оня миг над 50% от всички обществени здравни разноски отиват за финансиране на лечебните заведения, което е с 20% повече, в сравнение с в други изследвани европейски страни.
Има ли излаз
Мога дълго да продължа по този начин. Почти всички тревожни констатации в оповестения преди месец отчет на Европейската комисия за положението на здравните системи в съюза (и в частност – българската) са добре известни на българските управляващи от най-малко шест години, аргументите за тях са открити, а ограниченията за превъзмогването им – набелязани.
Изискват се старания в доста направления, като се стартира от образованието и продължаващата подготовка на медицинските експерти, премине се през ограничения за възстановяване на достъпа на хората, изолирани от здравна помощ по обществени или географски аргументи, и се стигне до решаването на самостоятелните проблеми на всяка една характерна група експерти и пациенти. Анализът в тактиката обаче ясно сочи, че в случай че не се промени методът при планирането на здравния бюджет и не се вложат старания в реформиране на методите на финансиране на системата, всички останали нейни дефекти няма да бъдат преодолени.
На този декор, в края на 2019 година Народното събрание гласоподава бюджет за опазване на здравето за 2020 година в размер на 4,7 милиарда лв., разпределен по следния метод:
– 179,8 млн. за дентална помощ;
– 1,24 милиарда лева за медикаменти, медицински произведения и диетични храни, от които 466, 6 млн. лева са за артикули, които се ползват в болница, само че не влизат в цената на клиничните пътеки;
– 244 млн. лева за първична извънболнична помощ;
– 264,7 млн. лева за профилирана извънболнична помощ, в това число диспансерно наблюдаване на хронично болните;
– 94,3 млн. лева за медико-диагностични дейности;
– 2,247 милиарда лева за болнична помощ.
Грубата сметка демонстрира, че шест години откакто диагнозата " дребен и неверно уравновесен бюджет " е сложена на системата на опазването на здравето ни, салдото наподобява все същият: обществените средства за сякаш предпочитаното опазване на здравето са под 4,5% от Брутният вътрешен продукт, и над 57% от тях (повече от 2,7 млрд.) ще бъдат изхарчени от лечебните заведения.
Междувременно разнообразни групи пациенти и работещи в системата от време на време стачкуват с гледище за решение на насъбраните и възходящи с годините проблеми в тяхната тясна сфера на интерес. Остава обаче отворен въпросът по какъв начин тъкмо се чака системата да се промени към положително за който и да било, до момента в който пътят на паричните потоци остава устойчиво неизменен.
Помните ли оня отчет от преди месец, в който Европейската комисия (ЕК) разказа положението на здравните системи на страните членки? Най-показателният извод в него беше, че България е страната с най-ниска междинна дълготрайност на живота измежду 28-те.
Положението е такова, откак започнахме да се съизмерваме с останалите в Европейския съюз (през 2007 г.), и въпреки цифрите да са с една концепция по-благосклонни към днешна дата, към момента сме на опашката по преживяемост от сърдечно-съдови и онкологични болести и в челото по детска смъртност.
Замислих се над тези данни през миналите седмици, до момента в който – както всеки декември – бушуваха обществените разправии към бюджета за опазване на здравето за идната година и изискванията за работа на здравната система, които ще бъдат записани в новия Национален рамков контракт.
Един и същи затворен кръг
Тези шумни разногласия се връщат като дежа вю всяка година преди Коледа, и по предписание приключват по един и същи метод, към този момент две десетилетия.
За този интервал обществените средства, които се отделят за опазване на здравето са се нараснали като безспорна сума, само че на практика не са помръднали осезаемо като % от брутния вътрешен артикул – движат се устойчиво сред 4% и 4,5%. Заедно с парите, които вадим непосредствено от джоба си за здраве, годишните разноски за опазване на здравето доближават 8,1% от Брутният вътрешен продукт през 2017 година – т.е. близо половината от разноските на българите при заболяване не се покриват от здравната им осигуровка, по който индикатор сме първенци в Европа. Другите значими проблеми на системата, маркирани в европейския отчет, са слабата доболнична помощ, големият брой хоспитализации, намаляващият брой и увеличаващата се възраст на експертите, дълбоките неравенства в достъпа до здравна помощ.
Както постоянно се случва у нас обаче, европейският изчерпателен документ ни споделя нещо, което от дълго време знаем.
Още през 2013 година, при правенето на Националната здравна тактика за интервала от 2014 година до 2020 година, Министерството на здравеопазването установи, че " Основните провокации са свързани с прогресивно влошаващите се индикатори за здравно-демографското положение на популацията, повишаването на здравните неравенства и невъзможността на националната здравна система да отговори по съответен метод на потребностите от налични и качествени здравни услуги ". Документът набелязва ограничения за справяне с тези провокации, измежду които и " преориентиране на здравната политика от справяне с последствията за здравето към повлияване на факторите, които ги предизвикват ".
За да е още по-ясно, тактиката подчертава на това, че финансирането е " несъответстващо ", тъй като благоприятства " интензивните лечебни услуги и високотехнологичната диагностика, за сметка на главната здравна помощ, профилактика на болесттите, поощряване на здравето, рехабилитация и обществени грижи ". Същият документ сериозно отбелязва, че в страната има ненужно доста болнични кревати за интензивно лекуване. И показва, че повода е в неприятния баланс на здравния бюджет. Проучване на Световната банка демонстрира, че към оня миг над 50% от всички обществени здравни разноски отиват за финансиране на лечебните заведения, което е с 20% повече, в сравнение с в други изследвани европейски страни.
Има ли излаз
Мога дълго да продължа по този начин. Почти всички тревожни констатации в оповестения преди месец отчет на Европейската комисия за положението на здравните системи в съюза (и в частност – българската) са добре известни на българските управляващи от най-малко шест години, аргументите за тях са открити, а ограниченията за превъзмогването им – набелязани.
Изискват се старания в доста направления, като се стартира от образованието и продължаващата подготовка на медицинските експерти, премине се през ограничения за възстановяване на достъпа на хората, изолирани от здравна помощ по обществени или географски аргументи, и се стигне до решаването на самостоятелните проблеми на всяка една характерна група експерти и пациенти. Анализът в тактиката обаче ясно сочи, че в случай че не се промени методът при планирането на здравния бюджет и не се вложат старания в реформиране на методите на финансиране на системата, всички останали нейни дефекти няма да бъдат преодолени.
На този декор, в края на 2019 година Народното събрание гласоподава бюджет за опазване на здравето за 2020 година в размер на 4,7 милиарда лв., разпределен по следния метод:
– 179,8 млн. за дентална помощ;
– 1,24 милиарда лева за медикаменти, медицински произведения и диетични храни, от които 466, 6 млн. лева са за артикули, които се ползват в болница, само че не влизат в цената на клиничните пътеки;
– 244 млн. лева за първична извънболнична помощ;
– 264,7 млн. лева за профилирана извънболнична помощ, в това число диспансерно наблюдаване на хронично болните;
– 94,3 млн. лева за медико-диагностични дейности;
– 2,247 милиарда лева за болнична помощ.
Грубата сметка демонстрира, че шест години откакто диагнозата " дребен и неверно уравновесен бюджет " е сложена на системата на опазването на здравето ни, салдото наподобява все същият: обществените средства за сякаш предпочитаното опазване на здравето са под 4,5% от Брутният вътрешен продукт, и над 57% от тях (повече от 2,7 млрд.) ще бъдат изхарчени от лечебните заведения.
Междувременно разнообразни групи пациенти и работещи в системата от време на време стачкуват с гледище за решение на насъбраните и възходящи с годините проблеми в тяхната тясна сфера на интерес. Остава обаче отворен въпросът по какъв начин тъкмо се чака системата да се промени към положително за който и да било, до момента в който пътят на паричните потоци остава устойчиво неизменен.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ