Новото "ние". Destructive Creation и един наръчник срещу нашата безпомощност
Текстът е препечатан от " Свободна Европа ". Диана Иванова е публицист, откривател, куратор. Съавтор и основател на редица планове в региона на самостоятелната памет за близкото минало като " Аз живях социализма ", интернационалния фестивал на спомените GOATMILK в Бела Речка. Изследва психическите последствия от живота в тоталитарна среда и филмовите архиви на тайните служби. През последните години работи като колективен терапевт в Германия.
Чувствата на изтощение и беззащитност, че нищо не може да се направи за смяна на българската реалност, тъй като " българското дъно няма дъно " и тъй като " няма такава страна ", са положения, познати на всеки. Но тъкмо противоположното споделят анонимните основатели на артистичната група Destructive Creation: " България е супер яка! "
Възможно ли е да са прави?
През тази седмица групата провежда снабдяване на вода за Перник, а преди месец стана ясно, че тя – в дословния смисъл на думата – провежда отопление за роми във " Факултета ".
Мотото на групата звучи като типично заяждане – " да го беше направил ти ". Посланието е ясно – престани да мърмориш, че можеше да е по-добре, ами действай, допустимо е. Другото значимо, с което групата печели благосклонности, е неналичието на морализаторство. Те вършат неща, които им харесват, постоянно с възприятие за комизъм и постоянно с малко подигравка към самите тях.
Това са и първите способи за излизане от безпомощността – да действаш, без да се вземаш прекомерно съществено и без да се тупаш в гърдите с резултатите.
С една действителна, бърза, занимателна и ефикасна акция към водната рецесия в Перник групата демонстрира, че методите против безпомощността са доста.
Ето няколко други образеца.
Един неочакван паралел
От близо 20 години интернационалното будистко придвижване Zen Peacemakers провежда обществени акции по света, наречени просто " Да бъдеш очевидец ". Най-впечатляващата от тях е годишното посещаване на хора от целия свят в концентрационния лагер Аушвиц/Освиенцим.
Три са правилата за участниците във всяка акция, развити от основателя на придвижването Берни Гласман: Не-знание (да оставиш настрани предварителните си закрепени хрумвания и показа за себе си, за другите и за света като цяло), да бъдеш очевидец (на насладата и страданията в света, в това число да бъдеш очевидец на личните си усеща и оценки), да предприемеш деяние (спонтанно родено, евентуално ненадейно, след предходните два принципa).
Сред акциите, подхванати от членовете на придвижването по света, има всевъзможни начинания – от визити при бездомните в центъра на Бон, през хилядите нови гробища в Босна след войната, до гробищата в Сицилия, където са заровени удавените през последните години в морето бежанци
" Когато виждаме света като едно цяло, явно е, че сега, в който лекуваме себе си, лекуваме всеки, просто тъй като към този момент няма " други ", споделя Берни Гласман, съ-основател на Zen Peacemakers.
Общото сред Zen Peacemakers и Destructive Creation e превъзмогването на дистанцията сред " ние " и " другите ", основаването на ново възприятие за " ние ", което не е съществувало преди.
" Трябва да се търпи ". Наистина ли?
Безпомощността е разрушена връзка сред " нас " и " другите ". Тя се ражда, когато връзката сред нас и другите е непрекъснато разрушавана, когато нашето страдалчество не е забелязано и прието от другите. Дългата беззащитност е знак за мощно травматизирано общество, претърпяло редица групови болки, парализирано в възприятията си (за да се отбрани от тяхната сила), само че точно заради това и некомпетентно да съчувства на страданията на другите. Тогава " ние " става синоним на нещо малко и познато - приятелският кръг, гетото, фамилията, етническата група.
Това е порочният и абсурден кръг на безпомощността – тя е вик за помощ към другите, отвън нас, на които обаче не имаме вяра и които също по този начин не познаваме (тъй като сме се затворили в своите остарели прекарвания и представи).
Ще дам един образец - преди България да влезе в Европейски Съюз, дами от Северозападна България, работещи като баданте (домашни болногледачки на възрастни хора) в Италия, се усещаха изцяло безпомощни да пазят правата си като работнички. Не знаеха по какъв начин да изискват почивен ден за себе си, по какъв начин да се защитят от похищения и по този начин нататък. Те бяха привикнали с обичайното: че " би трябвало да се търпи ".
Промяната пристигна от наблюдението върху дами от други източноевропейски страни – Русия, Молдова, Полша, които проведоха свои синдикати с настоявания за съблюдаване на правата им. Тоест, смяната пристигна не от свиването в познатото и обичайно " ние ", а в разширението на това " ние " към другите, към не-българките. Това " ние " в никакъв случай не го беше имало до момента, думата " права " беше непозната, познато беше единствено мотото че " би трябвало да се търпи ".
Новото " ние "
Безпомощността, въпреки да е толкоз познато българско положение, е в действителност обикновено човешко положение и признак за световното положение на света през днешния ден. Дали оказвам помощ на планетата с отхвърли от потребление на пластмасови торбички, откакто най-малко една трета от милион и половината сирийски бежанци в Ливан гори пластмасови отпадъци, с цел да може да се отоплява в палатките си през зимата и да оцелява? Този въпрос ще ни засяда на гърлото и ще ни припомня, че светът през днешния ден е комплицирано място на доста болежка.
Но търсенето и основаването на ново " ние " е допустимо, когато се случва тук и в този момент. То може да е всичко, което ме въодушевява и което умея. Може да е просто ария. Немският социолог Хартмут Роза да вземем за пример твърди, че да пееш, значи да имаш сполучлива връзка със света: нещата към теб престават да бъдат безгласни, ти започваш да чуваш гласа на света и той да резонира в теб. Списъкът може да бъде удължен.
И да не забравяме - от безпомощността не можеш да излезеш самичък. Някой би трябвало да те види и чуе. Или казано с думите на Хана Арендт: " Реалността на другите, които виждат това, което ние виждаме и чуват това, което ние чуваме, ни дава убеденост в действителността на света и на нас самите ".
Чувствата на изтощение и беззащитност, че нищо не може да се направи за смяна на българската реалност, тъй като " българското дъно няма дъно " и тъй като " няма такава страна ", са положения, познати на всеки. Но тъкмо противоположното споделят анонимните основатели на артистичната група Destructive Creation: " България е супер яка! "
Възможно ли е да са прави?
През тази седмица групата провежда снабдяване на вода за Перник, а преди месец стана ясно, че тя – в дословния смисъл на думата – провежда отопление за роми във " Факултета ".
Мотото на групата звучи като типично заяждане – " да го беше направил ти ". Посланието е ясно – престани да мърмориш, че можеше да е по-добре, ами действай, допустимо е. Другото значимо, с което групата печели благосклонности, е неналичието на морализаторство. Те вършат неща, които им харесват, постоянно с възприятие за комизъм и постоянно с малко подигравка към самите тях.
Това са и първите способи за излизане от безпомощността – да действаш, без да се вземаш прекомерно съществено и без да се тупаш в гърдите с резултатите.
С една действителна, бърза, занимателна и ефикасна акция към водната рецесия в Перник групата демонстрира, че методите против безпомощността са доста.
Ето няколко други образеца.
Един неочакван паралел
От близо 20 години интернационалното будистко придвижване Zen Peacemakers провежда обществени акции по света, наречени просто " Да бъдеш очевидец ". Най-впечатляващата от тях е годишното посещаване на хора от целия свят в концентрационния лагер Аушвиц/Освиенцим.
Три са правилата за участниците във всяка акция, развити от основателя на придвижването Берни Гласман: Не-знание (да оставиш настрани предварителните си закрепени хрумвания и показа за себе си, за другите и за света като цяло), да бъдеш очевидец (на насладата и страданията в света, в това число да бъдеш очевидец на личните си усеща и оценки), да предприемеш деяние (спонтанно родено, евентуално ненадейно, след предходните два принципa).
Сред акциите, подхванати от членовете на придвижването по света, има всевъзможни начинания – от визити при бездомните в центъра на Бон, през хилядите нови гробища в Босна след войната, до гробищата в Сицилия, където са заровени удавените през последните години в морето бежанци
" Когато виждаме света като едно цяло, явно е, че сега, в който лекуваме себе си, лекуваме всеки, просто тъй като към този момент няма " други ", споделя Берни Гласман, съ-основател на Zen Peacemakers.
Общото сред Zen Peacemakers и Destructive Creation e превъзмогването на дистанцията сред " ние " и " другите ", основаването на ново възприятие за " ние ", което не е съществувало преди.
" Трябва да се търпи ". Наистина ли?
Безпомощността е разрушена връзка сред " нас " и " другите ". Тя се ражда, когато връзката сред нас и другите е непрекъснато разрушавана, когато нашето страдалчество не е забелязано и прието от другите. Дългата беззащитност е знак за мощно травматизирано общество, претърпяло редица групови болки, парализирано в възприятията си (за да се отбрани от тяхната сила), само че точно заради това и некомпетентно да съчувства на страданията на другите. Тогава " ние " става синоним на нещо малко и познато - приятелският кръг, гетото, фамилията, етническата група.
Това е порочният и абсурден кръг на безпомощността – тя е вик за помощ към другите, отвън нас, на които обаче не имаме вяра и които също по този начин не познаваме (тъй като сме се затворили в своите остарели прекарвания и представи).
Ще дам един образец - преди България да влезе в Европейски Съюз, дами от Северозападна България, работещи като баданте (домашни болногледачки на възрастни хора) в Италия, се усещаха изцяло безпомощни да пазят правата си като работнички. Не знаеха по какъв начин да изискват почивен ден за себе си, по какъв начин да се защитят от похищения и по този начин нататък. Те бяха привикнали с обичайното: че " би трябвало да се търпи ".
Промяната пристигна от наблюдението върху дами от други източноевропейски страни – Русия, Молдова, Полша, които проведоха свои синдикати с настоявания за съблюдаване на правата им. Тоест, смяната пристигна не от свиването в познатото и обичайно " ние ", а в разширението на това " ние " към другите, към не-българките. Това " ние " в никакъв случай не го беше имало до момента, думата " права " беше непозната, познато беше единствено мотото че " би трябвало да се търпи ".
Новото " ние "
Безпомощността, въпреки да е толкоз познато българско положение, е в действителност обикновено човешко положение и признак за световното положение на света през днешния ден. Дали оказвам помощ на планетата с отхвърли от потребление на пластмасови торбички, откакто най-малко една трета от милион и половината сирийски бежанци в Ливан гори пластмасови отпадъци, с цел да може да се отоплява в палатките си през зимата и да оцелява? Този въпрос ще ни засяда на гърлото и ще ни припомня, че светът през днешния ден е комплицирано място на доста болежка.
Но търсенето и основаването на ново " ние " е допустимо, когато се случва тук и в този момент. То може да е всичко, което ме въодушевява и което умея. Може да е просто ария. Немският социолог Хартмут Роза да вземем за пример твърди, че да пееш, значи да имаш сполучлива връзка със света: нещата към теб престават да бъдат безгласни, ти започваш да чуваш гласа на света и той да резонира в теб. Списъкът може да бъде удължен.
И да не забравяме - от безпомощността не можеш да излезеш самичък. Някой би трябвало да те види и чуе. Или казано с думите на Хана Арендт: " Реалността на другите, които виждат това, което ние виждаме и чуват това, което ние чуваме, ни дава убеденост в действителността на света и на нас самите ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ