След комунистическата бъркотия: Разочарование
Текстът е препечатан от " Дойче веле ".
Трийсет години по-късно революциите от 1989 будят на първо място отчаяние. Въпреки че не бе пролята и капка кръв, макар че през днешния ден покупателната дарба е доста по-висока - с към 40% в България и с цели 300% в Полша.
На какво се дължи огорчението
За левите преходът отиде прекомерно надалеч, тъй като унищожи освен диктатурата, само че и равенството, та даже самата държавност. За десните, назад, преходът не стигна до средата, тъй като наместо да в профил комунистите от публичната сцена, той им разреши да трансформират политическата си власт в икономическа. И точно всеобщото отчаяние разреши на чудновати популисти да овладеят съвсем всички постсоциалистически страни. Позволи им да отхвърлят европейските полезности и демократичната народна власт, да мафиотизират ръководството, да флиртуват с религиозния фундаментализъм. Което пък на собствен ред разочарова западноевропейците - и до през днешния ден те горчиво съжаляват за славното източно уголемение на Съюза.
Посочват се най-различни аргументи за този непонятен негативизъм във връзка с едно събитие, което преди време смятахме за исторически триумф. За едни той идва от повишаването на неравенствата, които обаче (за жалост) нормално съпътстват всеки стопански напредък. Или да го кажем другояче: негативизмът идва от това, че неравенствата, които преди бяха скрити зад привилегии, внезапно станаха забележими и измерими. Други пък взеха да се усещат несигурни след внезапното отваряне на страните им към международната конкуренция, взеха да се боят, че великите им нации стартират да се разтварят в мъглявината на глобализацията. А анализатори стигнаха до извода, че мобилизациите против имиграцията в действителност крият различен боязън - този от емиграцията, станала допустима след свалянето на комунистическите огради и опразнила Източна Европа откъм най-активните ѝ жители (до 20% в страни като Латвия и България).
Тоталният безпорядък
Но има и друго пояснение. Разочарованието може да се дължи и на недоумение на самия комунистически режим, представян като система на безспорен надзор. Но в случай че се вгледате, ще видите, че диктаторските способи бяха просто отплата за тоталния безпорядък, който цареше под идеологическата повърхнина. Политическата тирания идваше точно с цел да поправи социо-икономическата безредица. И колкото повече безредица - толкоз по-голяма беше потребността от тирания. Ако сте не запомнили какъв брой неефикасна беше онази система, гледайте сериала " Чернобил " - посред най-страшната нуклеарна повреда няма кой да поеме отговорност и да предприеме дейности. И това не е психическа специфичност на обособените хора, а иманентен недостатък на системата. Защото ликвидирането на частната благосъстоятелност и на законните форми за лъчение на властови структури последователно прави обществото неуправляемо. Помислете - една сякаш съвременна стопанска система имаше потребност да праща в лагери " саботьори ", да принуждава студентите да берат домати, да разчита на саможертви при поправянето на електроцентрала.
Може да прозвучи парадоксално, само че комунистическите общества бяха по-свободни от техните западни аналози. Работникът беше свободен да краде от завода, сътрудника - да си отмъсти на някого, като пусне донос за него, локалният сайбия - да построи цех край родното си село. Как се оцеляваше ли? Ами хората противопоставяха на огромния безпорядък своите дребни самостоятелни хаосчета. " Аз се върша, че работя, той се прави, че ми заплаща. "
От една такава позиция кадифените революции стартират да наподобяват двусмислени. Движени от желанието за независимост, те в действителност се оказаха път към един по-добър надзор на съответните общества. Парадокс, който Хегел би нарекъл " хитростта на Разума ". Но елементарният човек не е Разумът, нали по този начин? Представете си някой да беше споделил на разбунтувалите се тъкмо преди 40 години служащи в Гданск, че след успеха заводът им ще бъде приватизиран, а 90% от тях ще бъдат уволнени. Допускам, че през днешния ден тези хора живеят по-добре, само че даже да го знаеха, революционният жар надали щеше да е изключително мощен.
След комунистическата неразбория
Ред и резултатност нормално се постановат от властнически държавни управления като в Сингапур, от време на време даже от военни хунти като в Чили. Никак не ми харесват, само че по този начин се случва в историята - едната прекаленост (хаосът) ражда противоположната (терора). В България може би си спомнят един текст на президента Желев, където той твърдеше, че ролята на военната тирания, която ще обезпечи мирния преход към пазарна народна власт и ще подреди обществото ни, щял да изиграе не различен, а Европейският съюз. Не знам какъв брой съществено би трябвало да одобряваме тази концепция, само че тя добре илюстрира двойствената роля на Съюза във въображението на хората - той обещаваше независимост, а взе да постанова правила. Нали сте чували да ругаят " ония комунисти в Брюскел "?
Такава е логиката на човешките страсти. Освобождението се мисли като незабавен и необратим скок от действителното в мечтаното. Само че нормализацията след комунистическата неразбория е развой мъчителен и муден. И по тази причина разочароващ.
Трийсет години по-късно революциите от 1989 будят на първо място отчаяние. Въпреки че не бе пролята и капка кръв, макар че през днешния ден покупателната дарба е доста по-висока - с към 40% в България и с цели 300% в Полша.
На какво се дължи огорчението
За левите преходът отиде прекомерно надалеч, тъй като унищожи освен диктатурата, само че и равенството, та даже самата държавност. За десните, назад, преходът не стигна до средата, тъй като наместо да в профил комунистите от публичната сцена, той им разреши да трансформират политическата си власт в икономическа. И точно всеобщото отчаяние разреши на чудновати популисти да овладеят съвсем всички постсоциалистически страни. Позволи им да отхвърлят европейските полезности и демократичната народна власт, да мафиотизират ръководството, да флиртуват с религиозния фундаментализъм. Което пък на собствен ред разочарова западноевропейците - и до през днешния ден те горчиво съжаляват за славното източно уголемение на Съюза.
Посочват се най-различни аргументи за този непонятен негативизъм във връзка с едно събитие, което преди време смятахме за исторически триумф. За едни той идва от повишаването на неравенствата, които обаче (за жалост) нормално съпътстват всеки стопански напредък. Или да го кажем другояче: негативизмът идва от това, че неравенствата, които преди бяха скрити зад привилегии, внезапно станаха забележими и измерими. Други пък взеха да се усещат несигурни след внезапното отваряне на страните им към международната конкуренция, взеха да се боят, че великите им нации стартират да се разтварят в мъглявината на глобализацията. А анализатори стигнаха до извода, че мобилизациите против имиграцията в действителност крият различен боязън - този от емиграцията, станала допустима след свалянето на комунистическите огради и опразнила Източна Европа откъм най-активните ѝ жители (до 20% в страни като Латвия и България).
Тоталният безпорядък
Но има и друго пояснение. Разочарованието може да се дължи и на недоумение на самия комунистически режим, представян като система на безспорен надзор. Но в случай че се вгледате, ще видите, че диктаторските способи бяха просто отплата за тоталния безпорядък, който цареше под идеологическата повърхнина. Политическата тирания идваше точно с цел да поправи социо-икономическата безредица. И колкото повече безредица - толкоз по-голяма беше потребността от тирания. Ако сте не запомнили какъв брой неефикасна беше онази система, гледайте сериала " Чернобил " - посред най-страшната нуклеарна повреда няма кой да поеме отговорност и да предприеме дейности. И това не е психическа специфичност на обособените хора, а иманентен недостатък на системата. Защото ликвидирането на частната благосъстоятелност и на законните форми за лъчение на властови структури последователно прави обществото неуправляемо. Помислете - една сякаш съвременна стопанска система имаше потребност да праща в лагери " саботьори ", да принуждава студентите да берат домати, да разчита на саможертви при поправянето на електроцентрала.
Може да прозвучи парадоксално, само че комунистическите общества бяха по-свободни от техните западни аналози. Работникът беше свободен да краде от завода, сътрудника - да си отмъсти на някого, като пусне донос за него, локалният сайбия - да построи цех край родното си село. Как се оцеляваше ли? Ами хората противопоставяха на огромния безпорядък своите дребни самостоятелни хаосчета. " Аз се върша, че работя, той се прави, че ми заплаща. "
От една такава позиция кадифените революции стартират да наподобяват двусмислени. Движени от желанието за независимост, те в действителност се оказаха път към един по-добър надзор на съответните общества. Парадокс, който Хегел би нарекъл " хитростта на Разума ". Но елементарният човек не е Разумът, нали по този начин? Представете си някой да беше споделил на разбунтувалите се тъкмо преди 40 години служащи в Гданск, че след успеха заводът им ще бъде приватизиран, а 90% от тях ще бъдат уволнени. Допускам, че през днешния ден тези хора живеят по-добре, само че даже да го знаеха, революционният жар надали щеше да е изключително мощен.
След комунистическата неразбория
Ред и резултатност нормално се постановат от властнически държавни управления като в Сингапур, от време на време даже от военни хунти като в Чили. Никак не ми харесват, само че по този начин се случва в историята - едната прекаленост (хаосът) ражда противоположната (терора). В България може би си спомнят един текст на президента Желев, където той твърдеше, че ролята на военната тирания, която ще обезпечи мирния преход към пазарна народна власт и ще подреди обществото ни, щял да изиграе не различен, а Европейският съюз. Не знам какъв брой съществено би трябвало да одобряваме тази концепция, само че тя добре илюстрира двойствената роля на Съюза във въображението на хората - той обещаваше независимост, а взе да постанова правила. Нали сте чували да ругаят " ония комунисти в Брюскел "?
Такава е логиката на човешките страсти. Освобождението се мисли като незабавен и необратим скок от действителното в мечтаното. Само че нормализацията след комунистическата неразбория е развой мъчителен и муден. И по тази причина разочароващ.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ