От затворените врати до Венецианското биенале. Красимира, Джулиан и Лилия, които се борят със забравата
Те се срещат преди 10 години. Събира ги ползата им към паметта и контузиите, нанесени от комунистическите репресии и лагерите на гибелта. Те са Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова и тази година ще показват България на Венецианското биенале с инсталацията си " Съседите ".
Спалня, кухня, всекидневна. Стари мебели, а върху тях - книги, вестници и грамофонни плочи от социалистическия режим.
Това не е елементарен апартамент, застинал във времето преди 1989 година Ако човек се заслуша, ще чуе спомените на хора, оживели от политическото принуждение на комунистическата страна. Ако след това отново се огледа, ще забележи други забавни предмети - камъни, клони, пясък. Взети не от кое място да е, а от лагерите за политически пандизчии в Белене и Ловеч .
Тази мултимедийна апаратура се назовава „ Съседите “ и ще показа България на тазгодишното Венецианско биенале - един от най-престижните международни конгреси за изкуство, който ще се организира от 20 април до 24 ноември . Проектът съдържа десетки изявленията с хора, оживели от лагерите, и пресъздава техните домове наред с аудио и видео записи от локациите на двата лагера.
Автори на плана са Красимира Буцева , Джулиан Шехирян и Лилия Топузова , а куратор е Васил Владимиров . Тримата създатели се срещат преди 10 години, като всеки от тях се занимава с тематиките за контузията и паметта през научни проучвания и изкуство. Събира ги желанието им да опишат сложната история за политическото принуждение в България по човешки метод.
Колективен взор
Красимира Буцева е изследователка и образна артистка. Половината си време прекарва в София , а останалата половина - в Лондон . Тя е родена след края на социализма - през 1994 година, само че се вълнува от паметта за този интервал, откогато преди 8 години стартира магистратурата си по снимка.
„ Тогава информацията беше доста малко. Като човек на образните изкуства трябваше да се науча да съм откривател, историк и социолог. Няма по какъв начин да върша портрети и да фотографирам пространства, без да познавам хората, чиито истории описвам “, споделя Красимира.
Същите въпроси занимават и мултимедийния актьор Джулиан Шехирян, който се интересува от връзката сред документалното и художественото. Сега той е докторант по история на науките, свързани с душeвността, в университета в Принстън, Съединени американски щати.
„ Вълнуваше ме предизвикването да се направи образно ревю на едно вътрешно прекарване като психологичната контузия от насилието “, споделя той за присъединяване си в плана „ Съседите “.
„ Ние към този момент имаме един групов взор върху това минало “, споделя и Лилия Топузова, документалистка, писателка и професор по история в университета в Торонто , Канада.
За себе си тя споделя, че е част от поколението на „ последните пионерчета “ и от първата миграционна вълна на Запад след 1989 година Това са хората от „ двата свята “, които живеят сред Северна Америка (или Западна Европа) и България.
„ От 2003 година се занимавам с историята на лагерите. Бях измежду първите откриватели, които влязоха в архива - още когато той беше засекретен “, споделя още Лилия. „ Оттогава работя с оживелите и репресираните и желая да опиша тяхната история. “
В продължение на няколко десетилетия сред Втората международна война и 1989 година комунизмът е държавната идеология в България. Икономиката се управлява от страната, има цензура, репресивната конструкция на Държавна сигурност (ДС) има голяма власт. Хиляди несъгласни с този политически режим са изпратени в лагери като тези в Белене и в Ловеч. Много хора са убити без съд и присъда.
Какво ни споделят " Съседите "
Проектът „ Съседите “ споделя тази история по един човешки метод, през персоналното прекарване. На му могат да се намерят университетски проучвания на всеки от създателите - знание, което им е нужно, с цел да работят по тематиката. Но с цел да създадат по този начин, че тя да стигне до необятна аудитория, тримата подхващат метод „ оттатък политиката “.
„ Опитваме се да избягаме от идеологията на историята. Инсталацията ни не пита какъв брой бараки е имало на Белене и какъв брой тъкмо хора са били изпратени там “, споделя Красимира.
В „ Съседите “ артистите се занимават „ с едни доста тихи, персонални истории на хора, които всеки може да разбере, защото не изискват историческо знание “.
Това са истории за метода, по който контузията съществува в душeвността и тялото на хората. Как тя продължава да участва в живота им след напускането на лагера.
Красимира дава за образец едно от интервютата по плана - с Надежда Касабова , която е оживяла политическа затворничка. Когато се прибира у дома и се поглежда в огледалото, тя не може да се познае. Чуди се за какво всички към нея плачат и кой я гледа насреща.
„ Това е дребна, човешка история. Слушала съм я най-малко 200 пъти и постоянно ме удря на същото място “, споделя Красимира.
Пътят до Венеция
Кураторът на плана Васил Владимиров предизвиква създателите на „ Съседите “ да аплайват за присъединяване от името на България в най-стария конгрес за изкуство в света - Венецианското биенале .
Докато приготвят кандидатурата си, те въобще не чакат да бъдат определени. Притесняват се, че планът им е прекомерно политически.
Когато журито избира да изпрати „ Съседите “ във Венеция, Красимира, Джулиан и Лилия са доста сюрпризирани.
„ Още ми е мъчно да допускам - не че ще участваме в биеналето, а че страната взе отношение към плана “, споделя Лилия. Тя си спомня по какъв начин през 2003 година, когато е почнала да се рови в тематиката, всички са ѝ казвали, че няма да откри хора, които желаят да приказват. Защото ги е боязън и е по-добре да мълчат.
„ За да стигнем от тези първи срещи, когато хората споделят „ не “ и всички порти се затварят, до това да сме във Венецианското биенале - за мен това е огромната стъпка напред “, споделя Лилия.
В същото време Красимира не е очаквала, че тази стъпка ще е дело на един самостоятелен план, вместо на самата страна.
„ Водим битка против забравата от толкоз години и аз не съм си мечтала, че първото огромно нещо, което ще се случи, ще бъде наш план. Вместо успеха да стартира от страната, която да направи музей или мемориал на жертвите “, споделя Красимира.
Тя си пожелава подобен музей да стане факт, с цел да се откри непрекъснат дом за историята. Защото „ с цел да има групова памет, е нужна работата на повече от шепа актьори или историци “, прибавя Лилия.
Мълчание, болежка и диалог
Венеция е стъпка в вярната посока и продължение на напъните на Красимира, Джулиан и Лилия да разпространяват мисленето за контузията даже измежду хора, които не подозират, че тя съществува.
Когато изложбата „ Съседите “ се организира в София през ноември 2022 година , тримата създатели провеждат просветителни турове за възпитаници. Те демонстрират плана и на задгранични публики в Торонто и Принстън - с изявленията, преведени на британски.
„ Много е значимо, че в този момент имаме опция да приказваме за това “, споделя Лилия. „ Някой път хората просто не приказват. Някой път просто има доста, доста болежка. “
Мотото на тазгодишното биенале във Венеция е „ Чужденци на всички места “ . Хората, претърпели репресиите на социалистическия режим, съгласно създателите са чужденци вътре в България - и преди 1989 година, и след нея.
Със „ Съседите “ те стават малко по-близки, малко по-познати. Напускат личното си безмълвие. Защото, споделят създателите на плана, тяхната болежка е част от българската история.
Спалня, кухня, всекидневна. Стари мебели, а върху тях - книги, вестници и грамофонни плочи от социалистическия режим.
Това не е елементарен апартамент, застинал във времето преди 1989 година Ако човек се заслуша, ще чуе спомените на хора, оживели от политическото принуждение на комунистическата страна. Ако след това отново се огледа, ще забележи други забавни предмети - камъни, клони, пясък. Взети не от кое място да е, а от лагерите за политически пандизчии в Белене и Ловеч .
Тази мултимедийна апаратура се назовава „ Съседите “ и ще показа България на тазгодишното Венецианско биенале - един от най-престижните международни конгреси за изкуство, който ще се организира от 20 април до 24 ноември . Проектът съдържа десетки изявленията с хора, оживели от лагерите, и пресъздава техните домове наред с аудио и видео записи от локациите на двата лагера.
Автори на плана са Красимира Буцева , Джулиан Шехирян и Лилия Топузова , а куратор е Васил Владимиров . Тримата създатели се срещат преди 10 години, като всеки от тях се занимава с тематиките за контузията и паметта през научни проучвания и изкуство. Събира ги желанието им да опишат сложната история за политическото принуждение в България по човешки метод.
Колективен взор
Красимира Буцева е изследователка и образна артистка. Половината си време прекарва в София , а останалата половина - в Лондон . Тя е родена след края на социализма - през 1994 година, само че се вълнува от паметта за този интервал, откогато преди 8 години стартира магистратурата си по снимка.
„ Тогава информацията беше доста малко. Като човек на образните изкуства трябваше да се науча да съм откривател, историк и социолог. Няма по какъв начин да върша портрети и да фотографирам пространства, без да познавам хората, чиито истории описвам “, споделя Красимира.
Същите въпроси занимават и мултимедийния актьор Джулиан Шехирян, който се интересува от връзката сред документалното и художественото. Сега той е докторант по история на науките, свързани с душeвността, в университета в Принстън, Съединени американски щати.
„ Вълнуваше ме предизвикването да се направи образно ревю на едно вътрешно прекарване като психологичната контузия от насилието “, споделя той за присъединяване си в плана „ Съседите “.
„ Ние към този момент имаме един групов взор върху това минало “, споделя и Лилия Топузова, документалистка, писателка и професор по история в университета в Торонто , Канада.
За себе си тя споделя, че е част от поколението на „ последните пионерчета “ и от първата миграционна вълна на Запад след 1989 година Това са хората от „ двата свята “, които живеят сред Северна Америка (или Западна Европа) и България.
„ От 2003 година се занимавам с историята на лагерите. Бях измежду първите откриватели, които влязоха в архива - още когато той беше засекретен “, споделя още Лилия. „ Оттогава работя с оживелите и репресираните и желая да опиша тяхната история. “
В продължение на няколко десетилетия сред Втората международна война и 1989 година комунизмът е държавната идеология в България. Икономиката се управлява от страната, има цензура, репресивната конструкция на Държавна сигурност (ДС) има голяма власт. Хиляди несъгласни с този политически режим са изпратени в лагери като тези в Белене и в Ловеч. Много хора са убити без съд и присъда.
Какво ни споделят " Съседите "
Проектът „ Съседите “ споделя тази история по един човешки метод, през персоналното прекарване. На му могат да се намерят университетски проучвания на всеки от създателите - знание, което им е нужно, с цел да работят по тематиката. Но с цел да създадат по този начин, че тя да стигне до необятна аудитория, тримата подхващат метод „ оттатък политиката “.
„ Опитваме се да избягаме от идеологията на историята. Инсталацията ни не пита какъв брой бараки е имало на Белене и какъв брой тъкмо хора са били изпратени там “, споделя Красимира.
В „ Съседите “ артистите се занимават „ с едни доста тихи, персонални истории на хора, които всеки може да разбере, защото не изискват историческо знание “.
Това са истории за метода, по който контузията съществува в душeвността и тялото на хората. Как тя продължава да участва в живота им след напускането на лагера.
Красимира дава за образец едно от интервютата по плана - с Надежда Касабова , която е оживяла политическа затворничка. Когато се прибира у дома и се поглежда в огледалото, тя не може да се познае. Чуди се за какво всички към нея плачат и кой я гледа насреща.
„ Това е дребна, човешка история. Слушала съм я най-малко 200 пъти и постоянно ме удря на същото място “, споделя Красимира.
Пътят до Венеция Кураторът на плана Васил Владимиров предизвиква създателите на „ Съседите “ да аплайват за присъединяване от името на България в най-стария конгрес за изкуство в света - Венецианското биенале .
Докато приготвят кандидатурата си, те въобще не чакат да бъдат определени. Притесняват се, че планът им е прекомерно политически.
Когато журито избира да изпрати „ Съседите “ във Венеция, Красимира, Джулиан и Лилия са доста сюрпризирани.
„ Още ми е мъчно да допускам - не че ще участваме в биеналето, а че страната взе отношение към плана “, споделя Лилия. Тя си спомня по какъв начин през 2003 година, когато е почнала да се рови в тематиката, всички са ѝ казвали, че няма да откри хора, които желаят да приказват. Защото ги е боязън и е по-добре да мълчат.
„ За да стигнем от тези първи срещи, когато хората споделят „ не “ и всички порти се затварят, до това да сме във Венецианското биенале - за мен това е огромната стъпка напред “, споделя Лилия.
В същото време Красимира не е очаквала, че тази стъпка ще е дело на един самостоятелен план, вместо на самата страна.
„ Водим битка против забравата от толкоз години и аз не съм си мечтала, че първото огромно нещо, което ще се случи, ще бъде наш план. Вместо успеха да стартира от страната, която да направи музей или мемориал на жертвите “, споделя Красимира.
Тя си пожелава подобен музей да стане факт, с цел да се откри непрекъснат дом за историята. Защото „ с цел да има групова памет, е нужна работата на повече от шепа актьори или историци “, прибавя Лилия.
Мълчание, болежка и диалог
Венеция е стъпка в вярната посока и продължение на напъните на Красимира, Джулиан и Лилия да разпространяват мисленето за контузията даже измежду хора, които не подозират, че тя съществува.
Когато изложбата „ Съседите “ се организира в София през ноември 2022 година , тримата създатели провеждат просветителни турове за възпитаници. Те демонстрират плана и на задгранични публики в Торонто и Принстън - с изявленията, преведени на британски.
„ Много е значимо, че в този момент имаме опция да приказваме за това “, споделя Лилия. „ Някой път хората просто не приказват. Някой път просто има доста, доста болежка. “
Мотото на тазгодишното биенале във Венеция е „ Чужденци на всички места “ . Хората, претърпели репресиите на социалистическия режим, съгласно създателите са чужденци вътре в България - и преди 1989 година, и след нея.
Със „ Съседите “ те стават малко по-близки, малко по-познати. Напускат личното си безмълвие. Защото, споделят създателите на плана, тяхната болежка е част от българската история.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ