Фашистке, дай да препиша! Закъде пътува корабът в родината на ледовете
Те се срещат, когато тя е на 26, а той - на 30. Срещат се инцидентно на една женитба. Той едвам ѝ е споделил "приятно ми е, Александър ", а незабавно се чува и втората му имитация - че тя ще е бъдещата му жена. Полина реагира с отвращение: какво си фантазира този?
Не е ясно с какво Александър въпреки всичко я печели на онази непозната женитба, само че те не престават да се срещат.
Може би поради невероятното изобретение, че имат една и съща орис от най-ранно детство. И двамата са потомствени немци от Съюз на съветските социалистически републики. И двамата - депортирани от руските управляващи в регион, от който не би трябвало да има оживели. И двамата - цялостен живот наричани фашисти в страната, която считат за своя.
Те цялостен живот са наричани фашисти в страната, която считат за своя
Днес живеят все по този начин в Русия, имат две дъщери, четирима внуци, оскъдни пенсии и къща с двор в региона на Красноярск.
В този дълъг живот, почнал измежду убити и умрели от апетит деца и възрастни, те не са съумели да се оправят единствено с едно: да научат историята на своите родители и своите баби и дядовци.
Среща с откривател
Красноярск, в който Полина и Александър отглеждат зеленчуци на двора, е първото място, в което те живеят, и в което може да се разчита на специалист по руска история - подобен, който да борави с архиви.
Един ден Полина просто потропва на вратата на "Мемориал " - неправителствената организация, която възвръща историите на репресираните от сталинския интервал. В края на 2021 година организацията.
В години наред са били сигурни, че от местата, за които им споделя Полина, няма оживели, споделя пред Радио Свобода Алексей Бабий , локалният ръководител на организацията. "Не беше елементарно да се повярва на нейния роман ", прибавя той.
Полина Бауер се появява в офиса му със следната история.
През 1941 година тя е на 3 години и фамилията ѝ живее в Поволжието - територия с сдържан климат към междинното и долното течение на река Волга. Един ден фамилията е откарано на 3000 километра на изток - до сибирския град Красноярск. На място излиза наяве, че това не е крайната цел на пътуването, а единствено разпределителен пункт. Бащата на Полина е обособен от фамилията си и изпратен "да сече дърва ".
Останалата част от фамилията е качена на параход, поел на север по река Енисей. Стоварват ги в едно обитаемо място, където остават за година и нещо, само че след това още веднъж ги качват на параход. И той отново пътува на север.
Полина в никакъв случай повече не вижда татко си.
Бащата на Полина е обособен от фамилията
Алексей Бабий пита Полина къде в последна сметка са изпратили с оня параход нея и майка ѝ, а тя дава отговор: "В Агапитово ". Не може да бъде - възкликва откривателят - оттова няма оживели!
Агапитово
За Агапитово няма страница в Уикипедия и колкото да се открива на една-две от подробните карти на региона. Това е име на ловджийска барака, скована от човек с фамилното име Агапитов, споделят от "Мемориал ". Не е обитаемо място.
Намира се на полуостров Таймир, най-северната континентална точка на Азия. Температурите през зимата от време на време падат до минус 62 градуса. На полуострова и до през днешния ден няма обитаеми места, въпреки че хората постоянно приписват два по-южни града на част от Таймир.
В "Мемориал " са научили за съществуването на Агапитово все от разкази на оживели, които са били депортирани много по на юг, без самите те да знаят дали предават мълва или обстоятелства.
Лежаха хора, обледенели ведно с постелките и камънитеИз дневника на Рута Янкович
В един дневник, писан от депортираната латвийка Рута Янкович, написа това: "Трима финландци ни описаха ужасяваща история: "по десния бряг на Енисей видяхме палатков лагер, в който лежаха хора, обледенели ведно с постелките и камъните, най-вече дами и деца, по-малко старци. [Наоколо] нямаше печки, нито дърва, единствено трупове. Все отново открихме един жив скелет, който ни сподели, че в Агапитово, тъкмо преди ледоразбивача, един параход е доставил по Енисей към 500 души, главно немци от Поволжието и Прибалтика. Дали са им единствено палатки ".
Немци от Поволжието
"Немци от Поволжието " към този момент е израз, който разказва единствено исторически феномен, тъй като в региона на днешната котловина на Волга няма останали немци.
През 1762 Екатерина Втора приканва немците да се заселят по поречието на реката, като бъдат освободени от налози и запазят религията, езика и обичаите си. В подмяна от тях се желае да вкарат уменията си за поддържане на модерно селско стопанство.
Така в Русия навлизат плугът, косата, дървената веялка, картофите, ленът, конопът, тютюнът и над 30 000 души, вербувани от комисари в Германия. Тогава ги назовават "колонизатори " и думата се употребява на съветски в позитивен смисъл.
В Русия навлизат плугът, косата, дървената веялка, картофите, ленът, конопът, тютюнът
Октомврийският прелом от 1917 година дава на немците даже право на самостоятелна област в границите на Съветска Русия. Но им лишава земята, сечивата, реколтата, религията и всякакво право на самодейност.
В края на 20-те години на 20-и век доста от хората съумяват да емигрират, само че множеството остават. В началото на 30-те част от останалите умират от апетит. Във втората половина на 30-те оживелите немци също са подложени на Големия гнет на Сталин, както и цялата останала част от Русия.
След като нацистка Германия атакува Съюз на съветските социалистически републики, Сталин взима решение за депортиране на немците от Поволжието.
Това решение е друго от нормалните Сталинови репресии над цели етнически групи, преселвани вкупом навътре в Съюз на съветските социалистически републики. За него има документи и то е обяснявано като превантивна мярка. Населението се счита за евентуален съдружник на нацистите.
Ето тогава 3-годишната Полина се озовава на парахода, тръгнал на север по Енисей - отделена от татко си и премръзнала като стотици други като нея, на които руските управляващи са споделили да не взимат нищо от у дома, тъй като отпътуват "за малко ".
Замръзналото брашно
По данни на "Мемориал " тогава са депортирани над 3 млн. немци. 77 хиляди от тях се озовават в Сибир. Около 500 имат най-лошия шанс - изпращат ги в най-северната част на Азия.
Сред тях има двама, които ще станат семейство - Полина и Александър, който е депортиран на 7-годишна възраст. Заради тази дребна разлика във възрастта Александър помни повече от Полина за тези дни. Помни по какъв начин са им споделили да не взимат нищо, по какъв начин са пътували в товарен вагон, по какъв начин са се озовали на претъпкания параход и по какъв начин параходът е спирал понякога по пътя си на север, с цел да "разтовари " по няколко групи. Тези групи ще бъдат от по-щастливите, тъй като си озовават в обитаеми места.
Александър помни и името на парахода - "Йосиф Сталин ".
Първият им дом е траншея, прокопана в леда
Помни по какъв начин в един безоблачен ден са го свалили от кораба дружно с доста други деца и възрастни, по какъв начин всички са ахнали, когато са разбрали, че остават на това ледено безлюдно място единствено с една барака и "нещо като склад ", в който е имало останки от храна. Как от кораба са им хвърлили чували със зърно и брашно, а след това Енисей е придошъл и е намокрил тези чували. Как са палили огън, с цел да разтопят леда и да могат лека-полека да прокопаят траншея, дълга стотина метра. И там заживели.
"Варихме каша от замръзналото брашно, събирахме корени и плодове ", споделя Александър пред Радио Свобода, откакто го питат по какъв начин са оживели. "Но хората започнаха да умират съвсем незабавно - първо от скорбут, след това от апетит ", продължава той и прибавя, че към 1945 година от цялото му 10-членно семейство са останали живи единствено той и майка му.
"Гледах по какъв начин [хората] подпухваха от апетит ", споделя. Гледал е и по какъв начин ги "погребват " - в ями с клони от горната страна. И по какъв начин животните след това са разнасяли елементи от телата им.
"Мен ме избави това, че локалният ловджия Агапитов ме хареса (...) и взе да ме учи да ловя зайци и яребици. (...) После се научихме да варим елхови клончета, с цел да се спасим от скорбута ".
Малката Полина е доставена с майка си и брат си в Агапитово едвам откакто първите депортирани към този момент са прокопали траншеята, в която всички живеят, а Александър към този момент ловува с Агапитов.
За 3 години Полина нито един път не излиза от землянката
Двете деца по този начин и не се срещат на това място. В продължение на три години Полина нито един път не излиза от "землянката " - по този начин я назовава. Брат ѝ умира. Майка ѝ и дядо ѝ оцеляват.
Майката на Александър остава да живее в "землянката " чак до 1956 година, когато на вълната на Размразяването, стартирано от Хрушчов, са оправдани всички немци от Поволжието.
На учебно заведение. "Фашисти " вечно
Проверки на "Мемориал " демонстрират, че към края на войната руските секрети служби просто са "забравили " за последната партида немци, разтоварена до ловджийската барака. След няколко години част от оживелите деца са изведени оттова и настанени в интернати в най-близките обитаеми места.
Други, като Полина, имат шанса да пробват сами да стигнат до обитаемо място, където се хранят с обелки от картофи - същият този зарзават, който Русия открива с помощта на прародителите на фамилията.
Александър пък се озовава в пансион в град Игарка и един път на месец би трябвало да се подписва в районното ръководство на милицията. "Всеки път ни посрещаха с думите: "Ооо, фашистите са пристигнали ", спомня си Александър.
"Всеки път ни посрещаха с думите: "Ооо, фашистите са пристигнали "!Александър Бауер
А Полина, която учи в различен северен град, помни по какъв начин не смее да се оплаче на учителката, когато я тормозят децата. Мисли, че учителката няма да я отбрани.
Помни, по какъв начин изкарва положителни оценки, а съучениците ѝ я бодат с писалка в гърба и повтарят: "фашистке, дай да препиша! "
Тя помни, че съветските деца са плюели в канчето, в което околните са ѝ давали каша, а тя е трябвало да я изяде, тъй като не е имала друго за ястие. Помни, че немците са към този момент оправдани, а отношението и обръщението "фашистка " си остават.
"Заминавай си в Германия "
"Като пораснах, единствено едно си повтарях: в никакъв случай да не се оженя за руснак ", споделя Полина. Тя изяснява, че доста немци от Поволжието са били уплашени от отношението към тях, само че са се стремили да се оженят за руснаци, с цел да си сменят фамилното име и да не могат да бъдат разпознавани като "фашисти ".
Сватбата, на която Полина и Александър се срещат, се чества в Игарка - той е останал там след интерната и към този момент е дърводелец. А тя е докарана тук дружно с всички, оживели от Агапитово. Вече е счетоводителка.
Днес, десетилетия по-късно, двамата са открили, че отношението към тях е същото, каквото е било в миналото. И че то е същото където и да отидат в Русия. Например в Красноярск, до зеленчуковата градина, където двамата са пенсионери. Веднъж Полина се спречкала по някакъв въпрос със съседката, а тя ѝ споделила: "Като не ти харесва, заминавай си в Германия ".
Законът не им е разрешил да се върнат в родните си домове
Всъщност, двамата са желали да се върнат не в Германия, а в родните си домове, от които са били изпъдени през 1941. Но се оказва, че законът не им дава това право. След реабилитацията от 1956 година са могли да живеят на всички места в Русия, само че не и в мястото, в което са се родили.
Днес доста немци от Поволжието, оживели от национализацията, чистките и депортирането, към този момент са отпътували за Германия. Полина и Александър не са измежду тези хора. Казват, че тяхната страна е Русия. И че на децата ще им е по-лесно, тъй като към този момент са си сменили фамилните имена с съветски.
Не е ясно с какво Александър въпреки всичко я печели на онази непозната женитба, само че те не престават да се срещат.
Може би поради невероятното изобретение, че имат една и съща орис от най-ранно детство. И двамата са потомствени немци от Съюз на съветските социалистически републики. И двамата - депортирани от руските управляващи в регион, от който не би трябвало да има оживели. И двамата - цялостен живот наричани фашисти в страната, която считат за своя.
Те цялостен живот са наричани фашисти в страната, която считат за своя
Днес живеят все по този начин в Русия, имат две дъщери, четирима внуци, оскъдни пенсии и къща с двор в региона на Красноярск.
В този дълъг живот, почнал измежду убити и умрели от апетит деца и възрастни, те не са съумели да се оправят единствено с едно: да научат историята на своите родители и своите баби и дядовци.
Среща с откривател
Красноярск, в който Полина и Александър отглеждат зеленчуци на двора, е първото място, в което те живеят, и в което може да се разчита на специалист по руска история - подобен, който да борави с архиви.
Един ден Полина просто потропва на вратата на "Мемориал " - неправителствената организация, която възвръща историите на репресираните от сталинския интервал. В края на 2021 година организацията.
В години наред са били сигурни, че от местата, за които им споделя Полина, няма оживели, споделя пред Радио Свобода Алексей Бабий , локалният ръководител на организацията. "Не беше елементарно да се повярва на нейния роман ", прибавя той.
Полина Бауер се появява в офиса му със следната история.
През 1941 година тя е на 3 години и фамилията ѝ живее в Поволжието - територия с сдържан климат към междинното и долното течение на река Волга. Един ден фамилията е откарано на 3000 километра на изток - до сибирския град Красноярск. На място излиза наяве, че това не е крайната цел на пътуването, а единствено разпределителен пункт. Бащата на Полина е обособен от фамилията си и изпратен "да сече дърва ".
Останалата част от фамилията е качена на параход, поел на север по река Енисей. Стоварват ги в едно обитаемо място, където остават за година и нещо, само че след това още веднъж ги качват на параход. И той отново пътува на север.
Полина в никакъв случай повече не вижда татко си.
Бащата на Полина е обособен от фамилията
Алексей Бабий пита Полина къде в последна сметка са изпратили с оня параход нея и майка ѝ, а тя дава отговор: "В Агапитово ". Не може да бъде - възкликва откривателят - оттова няма оживели!
Агапитово
За Агапитово няма страница в Уикипедия и колкото да се открива на една-две от подробните карти на региона. Това е име на ловджийска барака, скована от човек с фамилното име Агапитов, споделят от "Мемориал ". Не е обитаемо място.
Намира се на полуостров Таймир, най-северната континентална точка на Азия. Температурите през зимата от време на време падат до минус 62 градуса. На полуострова и до през днешния ден няма обитаеми места, въпреки че хората постоянно приписват два по-южни града на част от Таймир.
В "Мемориал " са научили за съществуването на Агапитово все от разкази на оживели, които са били депортирани много по на юг, без самите те да знаят дали предават мълва или обстоятелства.
Лежаха хора, обледенели ведно с постелките и камънитеИз дневника на Рута Янкович
В един дневник, писан от депортираната латвийка Рута Янкович, написа това: "Трима финландци ни описаха ужасяваща история: "по десния бряг на Енисей видяхме палатков лагер, в който лежаха хора, обледенели ведно с постелките и камъните, най-вече дами и деца, по-малко старци. [Наоколо] нямаше печки, нито дърва, единствено трупове. Все отново открихме един жив скелет, който ни сподели, че в Агапитово, тъкмо преди ледоразбивача, един параход е доставил по Енисей към 500 души, главно немци от Поволжието и Прибалтика. Дали са им единствено палатки ".
Немци от Поволжието "Немци от Поволжието " към този момент е израз, който разказва единствено исторически феномен, тъй като в региона на днешната котловина на Волга няма останали немци.
През 1762 Екатерина Втора приканва немците да се заселят по поречието на реката, като бъдат освободени от налози и запазят религията, езика и обичаите си. В подмяна от тях се желае да вкарат уменията си за поддържане на модерно селско стопанство.
Така в Русия навлизат плугът, косата, дървената веялка, картофите, ленът, конопът, тютюнът и над 30 000 души, вербувани от комисари в Германия. Тогава ги назовават "колонизатори " и думата се употребява на съветски в позитивен смисъл.
В Русия навлизат плугът, косата, дървената веялка, картофите, ленът, конопът, тютюнът
Октомврийският прелом от 1917 година дава на немците даже право на самостоятелна област в границите на Съветска Русия. Но им лишава земята, сечивата, реколтата, религията и всякакво право на самодейност.
В края на 20-те години на 20-и век доста от хората съумяват да емигрират, само че множеството остават. В началото на 30-те част от останалите умират от апетит. Във втората половина на 30-те оживелите немци също са подложени на Големия гнет на Сталин, както и цялата останала част от Русия.
След като нацистка Германия атакува Съюз на съветските социалистически републики, Сталин взима решение за депортиране на немците от Поволжието.
Това решение е друго от нормалните Сталинови репресии над цели етнически групи, преселвани вкупом навътре в Съюз на съветските социалистически републики. За него има документи и то е обяснявано като превантивна мярка. Населението се счита за евентуален съдружник на нацистите.
Ето тогава 3-годишната Полина се озовава на парахода, тръгнал на север по Енисей - отделена от татко си и премръзнала като стотици други като нея, на които руските управляващи са споделили да не взимат нищо от у дома, тъй като отпътуват "за малко ".
Замръзналото брашно
По данни на "Мемориал " тогава са депортирани над 3 млн. немци. 77 хиляди от тях се озовават в Сибир. Около 500 имат най-лошия шанс - изпращат ги в най-северната част на Азия.
Сред тях има двама, които ще станат семейство - Полина и Александър, който е депортиран на 7-годишна възраст. Заради тази дребна разлика във възрастта Александър помни повече от Полина за тези дни. Помни по какъв начин са им споделили да не взимат нищо, по какъв начин са пътували в товарен вагон, по какъв начин са се озовали на претъпкания параход и по какъв начин параходът е спирал понякога по пътя си на север, с цел да "разтовари " по няколко групи. Тези групи ще бъдат от по-щастливите, тъй като си озовават в обитаеми места.
Александър помни и името на парахода - "Йосиф Сталин ".
Първият им дом е траншея, прокопана в леда
Помни по какъв начин в един безоблачен ден са го свалили от кораба дружно с доста други деца и възрастни, по какъв начин всички са ахнали, когато са разбрали, че остават на това ледено безлюдно място единствено с една барака и "нещо като склад ", в който е имало останки от храна. Как от кораба са им хвърлили чували със зърно и брашно, а след това Енисей е придошъл и е намокрил тези чували. Как са палили огън, с цел да разтопят леда и да могат лека-полека да прокопаят траншея, дълга стотина метра. И там заживели.
"Варихме каша от замръзналото брашно, събирахме корени и плодове ", споделя Александър пред Радио Свобода, откакто го питат по какъв начин са оживели. "Но хората започнаха да умират съвсем незабавно - първо от скорбут, след това от апетит ", продължава той и прибавя, че към 1945 година от цялото му 10-членно семейство са останали живи единствено той и майка му.
"Гледах по какъв начин [хората] подпухваха от апетит ", споделя. Гледал е и по какъв начин ги "погребват " - в ями с клони от горната страна. И по какъв начин животните след това са разнасяли елементи от телата им.
"Мен ме избави това, че локалният ловджия Агапитов ме хареса (...) и взе да ме учи да ловя зайци и яребици. (...) После се научихме да варим елхови клончета, с цел да се спасим от скорбута ".
Малката Полина е доставена с майка си и брат си в Агапитово едвам откакто първите депортирани към този момент са прокопали траншеята, в която всички живеят, а Александър към този момент ловува с Агапитов.
За 3 години Полина нито един път не излиза от землянката
Двете деца по този начин и не се срещат на това място. В продължение на три години Полина нито един път не излиза от "землянката " - по този начин я назовава. Брат ѝ умира. Майка ѝ и дядо ѝ оцеляват.
Майката на Александър остава да живее в "землянката " чак до 1956 година, когато на вълната на Размразяването, стартирано от Хрушчов, са оправдани всички немци от Поволжието.
На учебно заведение. "Фашисти " вечно
Проверки на "Мемориал " демонстрират, че към края на войната руските секрети служби просто са "забравили " за последната партида немци, разтоварена до ловджийската барака. След няколко години част от оживелите деца са изведени оттова и настанени в интернати в най-близките обитаеми места.
Други, като Полина, имат шанса да пробват сами да стигнат до обитаемо място, където се хранят с обелки от картофи - същият този зарзават, който Русия открива с помощта на прародителите на фамилията.
Александър пък се озовава в пансион в град Игарка и един път на месец би трябвало да се подписва в районното ръководство на милицията. "Всеки път ни посрещаха с думите: "Ооо, фашистите са пристигнали ", спомня си Александър.
"Всеки път ни посрещаха с думите: "Ооо, фашистите са пристигнали "!Александър Бауер
А Полина, която учи в различен северен град, помни по какъв начин не смее да се оплаче на учителката, когато я тормозят децата. Мисли, че учителката няма да я отбрани.
Помни, по какъв начин изкарва положителни оценки, а съучениците ѝ я бодат с писалка в гърба и повтарят: "фашистке, дай да препиша! "
Тя помни, че съветските деца са плюели в канчето, в което околните са ѝ давали каша, а тя е трябвало да я изяде, тъй като не е имала друго за ястие. Помни, че немците са към този момент оправдани, а отношението и обръщението "фашистка " си остават.
"Заминавай си в Германия "
"Като пораснах, единствено едно си повтарях: в никакъв случай да не се оженя за руснак ", споделя Полина. Тя изяснява, че доста немци от Поволжието са били уплашени от отношението към тях, само че са се стремили да се оженят за руснаци, с цел да си сменят фамилното име и да не могат да бъдат разпознавани като "фашисти ".
Сватбата, на която Полина и Александър се срещат, се чества в Игарка - той е останал там след интерната и към този момент е дърводелец. А тя е докарана тук дружно с всички, оживели от Агапитово. Вече е счетоводителка.
Днес, десетилетия по-късно, двамата са открили, че отношението към тях е същото, каквото е било в миналото. И че то е същото където и да отидат в Русия. Например в Красноярск, до зеленчуковата градина, където двамата са пенсионери. Веднъж Полина се спречкала по някакъв въпрос със съседката, а тя ѝ споделила: "Като не ти харесва, заминавай си в Германия ".
Законът не им е разрешил да се върнат в родните си домове
Всъщност, двамата са желали да се върнат не в Германия, а в родните си домове, от които са били изпъдени през 1941. Но се оказва, че законът не им дава това право. След реабилитацията от 1956 година са могли да живеят на всички места в Русия, само че не и в мястото, в което са се родили.
Днес доста немци от Поволжието, оживели от национализацията, чистките и депортирането, към този момент са отпътували за Германия. Полина и Александър не са измежду тези хора. Казват, че тяхната страна е Русия. И че на децата ще им е по-лесно, тъй като към този момент са си сменили фамилните имена с съветски.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ