Запознайте се с българския баща, който гледа сам четирите си деца
Те са тук. Около нас. Виждате ги, само че не подозирате каква е историята на живота им. Или предпочитате да я подминете. Е, недейте. Защото те са хора тъкмо като вас. Живеят в България и се борят с по-тежката си орис почтено. Не молят за помощ, одобряват действителността самоуверено и заслужават нашето голямо почитание.
Запознайте се с един подобен човек – бащата, който самичък отглежда четирите си деца.
Цветелин Топалски, на 46 година, живее в Габрово и отглежда децата си самичък от ноември 2011 година Той е с инвалидна пенсия поради прогресивно наследствено заболяване на очите. В момента е с вградени лещи, които имат период на валидност (който изтича след няколко години). Местните лекари не дават гаранции за сполучлива интервенция, в случай че се опитат да ги сменят. Пари за интервенция в чужбина няма. Цветелин се е примирил с този факт, само че се бори да възпита четирите си деца, доколкото това му е допустимо. А те го почитат и разчитат на него. Децата са Велизар (15.04.1998), Тихомир (08.02.2002), Ивайло (08.01.2007) и Цветелина (11.12.2008).
Велизар е във втори курс на Строителния колеж в града. Баща му разчита там той да придобие някаква специалност, с която да се прехранва, когато порасне. От две години момчето тренира в локалната школа по бокс „ Янтра ” с треньор Николай Стойнов.
Тихомир е в шести клас, учи във 2-ро главно учебно заведение „ Неофит Рилски ” и дава отговор за Ивайло, който е първокласник в същото учебно заведение. Харесва да гледа кулинарни излъчвания и се пробва (успешно, съгласно татко му) да готви.
Един характерен ден за бащата (когато децата не са в почивка) протича по следния метод:
Сутрин води щерка си на детска градина, пазари, чисти, пере, готви, простира, след 16 часа я взема от градината и купува още нещо належащо, което е не запомнил сутринта. Ако му остане време, намира се с другари или работи почасово за някой лев като строител. Не пие, не краде и не среща поддръжка от институциите. Дори не върви да ги моли за нещо.
Не моли и нас. Ние го помолихме да отдели от времето си, да поговори с нас. Благодарим му, че го направи.
Да, те са тук. Около нас. А дали са невидими, решавате вие. Ние избираме да ги виждаме – както в този материал, по този начин и постоянно, когато имат потребност да бъдат видяни.
