Протестът – форма на изразяване и нищо повече
Те са знак са на това, че едно политическо малцинство не е предостатъчно от този или оня развой в страната
Това, че някой стачкува, не значи безусловно, че е прав, нито значи, че от този митинг би трябвало да има някакви директни политически последствия
Ако можем да перефразираме Маркс (ужас), един фантом броди из България – призракът на митингите. Понеже не съм склонен с Маркс, по тази причина и перефразата е преднамерено с неверен знак. Когато той приказва в „ Манифест на Комунистическата партия “ за призрака на комунизма, който броди из Европа, той го употребява като знак за това, че елитите се били обединили да остракират комунистите на Стария континент. Аз си мисля, че през днешния ден във връзка с митингите имаме същото нещо, само че на назад – самопровъзгласилият се хайлайф желае да употребява митинга като някаква нова форма на държавно ръководство.
За последните над 10 години и изключително в последните пет, митингите се трансфораха в някакъв мощен политически катализатор. Умело употребявани и направлявани, даже и постоянно да е имало обективен мотив за тяхното осъществяване, те се трансфораха в упражнение на задкулисието, което кукловоди целия политически развой на сцената. У нас след огромните митинги към рухването на комунистическия режим и след това при неуспеха на ръководството на Жан Виденов, като че ли други огромни митинги не сме имали до февруари 2013 година Тогава се отвори бутилката, духът на митингите като политически инструмент беше пуснат от нея и оттогава неизбежно се впряга о работа, колчем това стане нужно на избрани среди и кръгове.
Не ме разбирайте неправилно. Участвал съм и съм съорганизирал десетки митинги през живота си. Заключвал съм се в клетка пред Народно заседание, завързвал съм се с вериги пред Столична община, провел съм митинг с 10 хиляди души пред Народното събрание, провел съм стотици тежки камиони и техника да блокират София, изобщо бил съм интегрална част от голям брой митинги, провеждали се у нас в последните над 10 години. Точно от тази камбанария мога да кажа най-отговорно – митингът се трансформира от последна демонстрация на публично неодобрение до постоянно дирижиран развой, ръководен от сенките, с цел да трансформират протичащото се под светлините на прожекторите.
Когато съм взел участие в митинги и когато съм бил деятелен на този фронт митингите към момента бяха инструмент за изложение на публично неодобрение. В този смисъл те са част от свободата на изложение, обезпечена от конституцията. Затова митингите са значими – те демонстрират настройки в една част от обществото, знак са на това, че едно (по дефиниция) политическо малцинство не е предостатъчно от този или оня развой в страната. Протестът е метод безгласните да придобият мегафон. Единиците да имат мощ в многолюдността. Навсякъде в демократичния свят има митинги и постоянно е хубаво да се чуят причините на протестиращите, изключително когато са доста, даже и ръководството да не се съгласи с тези причини и да не ги прегърне.
Но! Протестите са единствено това – механизъм на безгласните да придобият глас. Ни повече, ни по-малко. Днес в България обаче митингите са се трансформирали в нещо друго. Гледам всевъзможни говорещи глави и главици се изричат прекомерно изрично за това какво щяло да се случи, в случай че „ хората излезели на митинг “. Даже няма значение защо да излизат на митинг, мотивът е ирелевантен. Просто у нас към този момент митингът се е трансформирал в някаква последна инстанция. В един тип надпарламентарна институция. В еманация на държавността. Току някой се е изохкал за нещо си на площада и всички медии, представители и политици ще си счупят краката да отговорят на всички претенции на протестиращите. Това е не просто нездравословно. Опасно е.
Някъде към 2020 година митингите дефинитивно получиха сакралността, с която се употребяват през днешния ден. Те започнаха да раждат политически планове, да образуват ръководства, да смъкват ръководства, да трансформират ръководства. Събираме 10 хиляди души на площада и хоп! Властта е наша. Десет хиляди души на площада могат да създадат у нас всичко. Да суспендират демокрацията, включае. По този мотив би трябвало да се кажат няколко неща.
Първо, митингът е форма на изложение. Той не е инструмент за промяна на властта, не може да анулира избори, не може да написа конституция или да кове закони. Протестът просто значи, че протестиращите – пет души, 10 души или хиляда – са недоволни от нещо. Може да имат причини, може и да нямат. Но едно е несъмнено – друго с изключение на груповото изложение на някаква теза на площада, те нямат. Нямат нито управническа легитимация, нито властови механизми, нито правото да анулират избора на тези, които са пуснали гласа си в урните. Това, в което се трансфораха митингите у нас, към този момент излиза от рамките на проведена форма на изложение на неодобрение, а се трансформира в булеварден диктат. В улична автокрация. В булевардна робия. Това подменя самия смисъл на митингите и ги трансформира от законен инструмент за присъединяване в обществената полемика в оръдие на проведени ползи, които могат да смъкват всяка демократична власт, употребявайки страха на тази власт от възможни митинги.
Второ, ръководещите, освен тези в този момент, само че и тези, които ще дойдат след края на този мандат (впрочем, хубаво би било да е цялостен мандат, с цел да се успокои страната) би трябвало да осъзнават ролята на институциите, които са определени да управляват. Институцията е заграден вал пред произволи и корист с права и власт. Институцията е онази защитна линия, която посредством правила и процедури не трябва да позволява нито робия на болшинството, нито тирания на малцинството. Тя е призвана да търси баланс и отбрана на правовия и парламентарен ред. В този смисъл всички, които се занимават с политика и желаят да ръководят страната би трябвало да си напомнят, че тяхната работа не е нито да се люлеят по волатилните настроения във Facebook, нито да се лашкат под напора на този или оня мегафон от площада. Тяхната работа е да бранят конституцията, да пазят правовия ред, да поддържат институциите и да пазят стабилността на страната.
Трето, обществените представители, медиите и дейните участници в публичния спор имаме значимата отговорност да не трансформираме мухата в слон. Това, че някой стачкува не значи безусловно, че е прав в митинга си, нито значи, че от този митинг би трябвало да има някакви директни политически последствия. Колкото изказаното от един авторитетен обществен представител в телевизионно студио има значение, толкоз и има значение гласът на улицата. Важно е да се чуе, може да има годни причини, само че в случай че няма – не трябва да му се обръща прекомерно огромно въздействие.
Всичко това го споделям, тъй като виждам по какъв начин едни родени на площада политици през днешния ден тръпнат в очакване да им се даде мотив отново да са на площада и да кажат „ ето, смъкваме и тая власт “. Не, драги. Не може с един митинг, какъвто и да е той, да се суспендира демокрацията. Ако не сме удовлетворени от едно или друго ръководство, имаме шанса на избори (веднъж на 4 години!) да гласуваме за друго. Това е демокрацията. Ама какво е написал някой във Facebook или каква рунтава попържня е изстрелял различен от площада, това е изцяло без значение. Фетишизирането на митингите ги трансформира в инструмент на кукловодите, чиито политически малцинства са неспособни да завоюват избори, само че считат, че властта им се следва по право. Това безсрамие, което групово допуснахме като общество, би трябвало да бъде прекъснато. Спешно, апелирам.
Това, че някой стачкува, не значи безусловно, че е прав, нито значи, че от този митинг би трябвало да има някакви директни политически последствия
Ако можем да перефразираме Маркс (ужас), един фантом броди из България – призракът на митингите. Понеже не съм склонен с Маркс, по тази причина и перефразата е преднамерено с неверен знак. Когато той приказва в „ Манифест на Комунистическата партия “ за призрака на комунизма, който броди из Европа, той го употребява като знак за това, че елитите се били обединили да остракират комунистите на Стария континент. Аз си мисля, че през днешния ден във връзка с митингите имаме същото нещо, само че на назад – самопровъзгласилият се хайлайф желае да употребява митинга като някаква нова форма на държавно ръководство.
За последните над 10 години и изключително в последните пет, митингите се трансфораха в някакъв мощен политически катализатор. Умело употребявани и направлявани, даже и постоянно да е имало обективен мотив за тяхното осъществяване, те се трансфораха в упражнение на задкулисието, което кукловоди целия политически развой на сцената. У нас след огромните митинги към рухването на комунистическия режим и след това при неуспеха на ръководството на Жан Виденов, като че ли други огромни митинги не сме имали до февруари 2013 година Тогава се отвори бутилката, духът на митингите като политически инструмент беше пуснат от нея и оттогава неизбежно се впряга о работа, колчем това стане нужно на избрани среди и кръгове.
Не ме разбирайте неправилно. Участвал съм и съм съорганизирал десетки митинги през живота си. Заключвал съм се в клетка пред Народно заседание, завързвал съм се с вериги пред Столична община, провел съм митинг с 10 хиляди души пред Народното събрание, провел съм стотици тежки камиони и техника да блокират София, изобщо бил съм интегрална част от голям брой митинги, провеждали се у нас в последните над 10 години. Точно от тази камбанария мога да кажа най-отговорно – митингът се трансформира от последна демонстрация на публично неодобрение до постоянно дирижиран развой, ръководен от сенките, с цел да трансформират протичащото се под светлините на прожекторите.
Когато съм взел участие в митинги и когато съм бил деятелен на този фронт митингите към момента бяха инструмент за изложение на публично неодобрение. В този смисъл те са част от свободата на изложение, обезпечена от конституцията. Затова митингите са значими – те демонстрират настройки в една част от обществото, знак са на това, че едно (по дефиниция) политическо малцинство не е предостатъчно от този или оня развой в страната. Протестът е метод безгласните да придобият мегафон. Единиците да имат мощ в многолюдността. Навсякъде в демократичния свят има митинги и постоянно е хубаво да се чуят причините на протестиращите, изключително когато са доста, даже и ръководството да не се съгласи с тези причини и да не ги прегърне.
Но! Протестите са единствено това – механизъм на безгласните да придобият глас. Ни повече, ни по-малко. Днес в България обаче митингите са се трансформирали в нещо друго. Гледам всевъзможни говорещи глави и главици се изричат прекомерно изрично за това какво щяло да се случи, в случай че „ хората излезели на митинг “. Даже няма значение защо да излизат на митинг, мотивът е ирелевантен. Просто у нас към този момент митингът се е трансформирал в някаква последна инстанция. В един тип надпарламентарна институция. В еманация на държавността. Току някой се е изохкал за нещо си на площада и всички медии, представители и политици ще си счупят краката да отговорят на всички претенции на протестиращите. Това е не просто нездравословно. Опасно е.
Някъде към 2020 година митингите дефинитивно получиха сакралността, с която се употребяват през днешния ден. Те започнаха да раждат политически планове, да образуват ръководства, да смъкват ръководства, да трансформират ръководства. Събираме 10 хиляди души на площада и хоп! Властта е наша. Десет хиляди души на площада могат да създадат у нас всичко. Да суспендират демокрацията, включае. По този мотив би трябвало да се кажат няколко неща.
Първо, митингът е форма на изложение. Той не е инструмент за промяна на властта, не може да анулира избори, не може да написа конституция или да кове закони. Протестът просто значи, че протестиращите – пет души, 10 души или хиляда – са недоволни от нещо. Може да имат причини, може и да нямат. Но едно е несъмнено – друго с изключение на груповото изложение на някаква теза на площада, те нямат. Нямат нито управническа легитимация, нито властови механизми, нито правото да анулират избора на тези, които са пуснали гласа си в урните. Това, в което се трансфораха митингите у нас, към този момент излиза от рамките на проведена форма на изложение на неодобрение, а се трансформира в булеварден диктат. В улична автокрация. В булевардна робия. Това подменя самия смисъл на митингите и ги трансформира от законен инструмент за присъединяване в обществената полемика в оръдие на проведени ползи, които могат да смъкват всяка демократична власт, употребявайки страха на тази власт от възможни митинги.
Второ, ръководещите, освен тези в този момент, само че и тези, които ще дойдат след края на този мандат (впрочем, хубаво би било да е цялостен мандат, с цел да се успокои страната) би трябвало да осъзнават ролята на институциите, които са определени да управляват. Институцията е заграден вал пред произволи и корист с права и власт. Институцията е онази защитна линия, която посредством правила и процедури не трябва да позволява нито робия на болшинството, нито тирания на малцинството. Тя е призвана да търси баланс и отбрана на правовия и парламентарен ред. В този смисъл всички, които се занимават с политика и желаят да ръководят страната би трябвало да си напомнят, че тяхната работа не е нито да се люлеят по волатилните настроения във Facebook, нито да се лашкат под напора на този или оня мегафон от площада. Тяхната работа е да бранят конституцията, да пазят правовия ред, да поддържат институциите и да пазят стабилността на страната.
Трето, обществените представители, медиите и дейните участници в публичния спор имаме значимата отговорност да не трансформираме мухата в слон. Това, че някой стачкува не значи безусловно, че е прав в митинга си, нито значи, че от този митинг би трябвало да има някакви директни политически последствия. Колкото изказаното от един авторитетен обществен представител в телевизионно студио има значение, толкоз и има значение гласът на улицата. Важно е да се чуе, може да има годни причини, само че в случай че няма – не трябва да му се обръща прекомерно огромно въздействие.
Всичко това го споделям, тъй като виждам по какъв начин едни родени на площада политици през днешния ден тръпнат в очакване да им се даде мотив отново да са на площада и да кажат „ ето, смъкваме и тая власт “. Не, драги. Не може с един митинг, какъвто и да е той, да се суспендира демокрацията. Ако не сме удовлетворени от едно или друго ръководство, имаме шанса на избори (веднъж на 4 години!) да гласуваме за друго. Това е демокрацията. Ама какво е написал някой във Facebook или каква рунтава попържня е изстрелял различен от площада, това е изцяло без значение. Фетишизирането на митингите ги трансформира в инструмент на кукловодите, чиито политически малцинства са неспособни да завоюват избори, само че считат, че властта им се следва по право. Това безсрамие, което групово допуснахме като общество, би трябвало да бъде прекъснато. Спешно, апелирам.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ