Те са пешеходци на дълги разстояния. 14 хиляди километра стъпка

Те са пешеходци на дълги дистанции. 14 хиляди километра малко по малко през Африка са напълно по силите им. Наричат себе си актьори, които търсят хубост. Лъв не ги хваща и горещина не ги плаши. Говорят бързо и доста. Луди ли са? Не, единствено французи. Абсолютно очарователни. Соня и Александър Пусен.Пътешественическият и фамилен тандем Соня и Александър Пусен са в София за представянето на последната им книга, издадена на български от „ Вакон “ – „ Да обиколиш Мадагаскар “, първа и втора част. Александър е роден в Белгия, детството му минава в Квебек. В Канада се ражда любовта му към природата. Летата си прекарва в скаутски лагери, опъва палатки, лови риба, през зимата прави преходи в планината. На 17 прекосява Франция с велосипед, по пътя се храни с консерви и спи под намерено небе. Правнук е на художника Никола Пусен и даже като дребен постоянно са го наричали Никола (Юнг е бил прав за груповото несъзнавано, смее се Александър, когато и аз на няколко пъти го назовавам Никола).Соня е родена в Париж. Тя е половин словачка, майка ѝ напълно млада бяга от социализма в Чехословакия. На 8 години пуска щерка си да пресече Желязната завеса, с цел да отиде при баба си. Соня е учила и съветски. С опита си на странник се ориентира в езиците, разпознава и думи от българския.Любовта им пламва на улицата. Поне от страна на Александър, когато инцидентно среща красивата руса Соня. Минават девет месеца, преди да я целуне. После той би трябвало да замине на странствуване в Хималаите. Соня му споделя, че ще го чака тъкмо 365 дни и нито минута повече. На 365-ия ден той е назад при нея.  Премиерното им взаимно премеждие е в Африка сред 2001 и 2004 година Те са първите пътешественици, минали на личен ход 14 000 километра от нос Добра вяра до Тивериадското езеро, вървейки по стъпките на първите хора. Не ги изяждат лъвове, оцеляват след жегата, жаждата, след полуготовите китайски супи с нудли и споделената храна от африканското гърне, след набези с камъни в Етиопия. Подпомагани са по пътя от инцидентни хора, които постоянно разделят с тях оскъдната си софра. В края на това необикновено странствуване Соня схваща, че е бременна, приключва последните 1000 км през Светите земи, носейки в утробата си щерка им. Пишат „ Да прекосиш Африка “, два тома, издадени на български от „ Вакон “ през 2006 г. Замислят обиколка на Япония с каручка, която щял да бута самият Александър, само че се случва нещастието със земетресението и нуклеарната повреда във Фукушима. Ориентират се към различен остров, Мадагаскар. Да обиколите Мадагаскар – забравете, невероятно е, споделят им всички. Тъкмо работа за нас, споделят си Соня и Александър. При обиколката на Мадагаскар, която стартира през 2015 година, близо 10 година след Великото африканско премеждие, с тях са към този момент децата им, тогава 9-годишната Филае и 6-годишният Юлис. Александър сковава живописна каручка, теглят я две зебута, концепцията е децата да се возят в нея. Не става тъкмо по този начин, само че зебутата се оказват обект на мощен интерес, в това число от разбойнически банди. Соня и Александър сега живеят в каменна къща в картинно селце край Париж. Да се каже, че са пуснали котва там, е прекомерно за хора от зодия Пътешественик. 

Болна по Африка. Такава бях, откакто прочетох книгата ви „ Да прекосиш Африка “. Предполагам, че съм била една от хилядите читатели по света, които сте заразили. Сега сте в София с книгата си „ Да обиколиш Мадагаскар “. Хората си броят крачките с концепцията да изминават най-малко по 10 хиляди дневно. По какъв брой изминавате вие при пътешествията си? В Африка бяхме единствено с раниците на гърба и – напред. Изминавали сме по 40 км дневно приблизително. В Мадагаскар – 15 км. В някои дни и единствено 6. В Мадагаскар бяхме с каручка, а тя е тежка, мудна. Така че за 4 години извървяхме едвам 5 хиляди километра. Но доста сложни и скъпи. Там няма пътища, мостове. Не можехме да се движим напряко, трябваше да заобикаляме.  Може би повода за по-бавното напредване е също, че сте били с децата си.  Децата бяха неуморими. Взехме каручката поради тях, с цел да си почиват по пътя. Мислехме, че ще се изморяват, само че не. Тичаха по през целия ден. Изобщо не желаеха да се качват в каручката. Вечер ние бяхме доста изтощени и лягахме, а те продължаваха да се катерят по дърветата. За 4 години нито един път не споделиха стоп, омръзна ни, по кое време ще се прибираме. Бяха щастливи. Това премеждие беше направено за тях. Ако питате дали не сме се тормозили къде ще спят, какво ще ядат, по какъв начин ще учат, какво вършим със здравеопазването… Майка ми да вземем за пример сподели: нямате право да им причинявате това, по какъв начин по този начин няма да вървят на учебно заведение.  А по какъв начин учеха?
Соня: Училището бях аз. Имах един огромен бич. (Смее се.)  Ту за зебутата, ту за децата.  С.: В началото бях доста сериозна, опасявах се, че им губим времето. Правехме първата отмора в 10 ч., защото тръгвахме доста рано и по това време към този момент бяхме изтощени. Вадех тетрадките и започвахме диктовки. После стопирах да го върша, тъй като се обучавахме, до момента в който вървяхме. Умножение, спрежение на глаголите. Александър: Учеха лирика. Наблюдавахме нещата към нас. Облаците. Защо вали дъжд. Преподавахме им геология. Ботаника. Фауната и флората на Мадагаскар. Ние не бяхме там, с цел да се разхождаме, специалността ни е да вършим документални филми и децата участваха в това. Подготвяха се, записваха си фразите в тетрадка и след това пред камера бяха като артисти, които споделят текст. Много неща научиха в крачка, а не теоретично. Направихме филми за лемури, за хамелеони. Децата ви към този момент са пораснали, пътуват ли сами?  Дъщеря ни не сме я виждали от 3 години, непрекъснато пътува. Тя учи изкуство. Синът ни не е подобен бродяга, само че обича да пътешества. Това лято беше 2 месеца в Южна Африка. Смятат, че професионалният им път е в чужбина. За тях няма граници. Обичат Франция, усещат се французи, само че не се опасяват от останалия свят.