Те са край нас - учители, работници, музиканти, вече са

Те са край нас - учители, служащи, музиканти, към този момент са в зенита на възрастта си, а постоянно ги сплотяват дребната пенсия и самотата, които вършат дните им непостижими тежки. Подобна е историята на баба Зюмбюла, която бе разказана в мрежата. Тя е на 86 години, а 40 от тях са минали в учителстване. Живее в село Мокрище, Пазарджишко.

Заснета е от незнаен жител свита до ъгъл на центъра на София. Пенсията й не стига, което е наложило да прибегне до просията, с цел да си обезпечи най-малко някой лев от горната страна. Затова идва в столицата с влака.

" Срам ме е, чадо, само че няма какво друго да върша ", споделя тя. Зюмбюла е сама - брачният партньор й е умрял, синът от дълго време е в чужбина. Той се прибирал рядко, а по този начин единственият приятел на старицата остава едно куче.

В своята тиха тъга дамата не е сама, като нея са стотици, а може би хиляди възрастни. Хора, които са работели цялостен живот, родители дали здравето, младостта и част от себе си на децата си... А тях през днешния ден ги няма или са там, само че са не запомнили за своя синовен дълг.

Призивът на дамата, споделила историята на Зюмбюла е мъчително настоящ. " Дайте добър образец на децата си, научете ги да почитат другите и да им оказват помощ ", гласи той. " Не е значимо, че бързате, помощта е помощ, когато е в верния, а не - в комфортния миг!... Лишете се от следващото кафе или дрешка в мола и купете на нуждаещите се храна - жестът ще е скъп! "

Вижте цялата история на баба Зюмбюла, споделена от Росина Митева, и апелът, който може да помогне на някой в потребност да заживее човешки:

Сгушена на един ъгъл на " жълтите павета ", потръпваща от поривите на студения есенен вятър, прикриваща лицето си с шалче, над което страхливо поглеждаха ясни сини очи - по този начин видях през днешния ден баба Зюмбюла, на 86 години, от с. Мокрище край Пазарджик. Учителка с 40 годишен стаж. С пенсия от 130 лева " Лекарствата ми костват 160 лева на месец, чадо. Пазарувам на вересия, няма по какъв начин другояче да си закупувам самун и кисело мляко. Всичко към този момент е доста скъпо. "...Призна с горест, че два пъти в седмицата взима влака и пътува до София, с цел да " събере някой и различен лев за храна и сметки. Срам ме е, чадо, само че няма какво друго да върша ". Живее сама, брачният партньор и умрял преди 20 години, а синът и от дълго време е в чужбина и се връща в България рядко - един път на няколко години...Телефон няма, употребява от време на време този на съседите, в случай че се наложи. " Никой към този момент си нямам, чадо, единствено едно куче и това е "... Хора, знам, че този пост ви натоварва и натъжава, че ще избра да го забравите, сърфирайки из обществените мрежи! Но ви апелирам да се замислите - това там, на този ъгъл в студения ден, можеше да са вашите баба или дядо, вашите родители или даже вие самите!

Не подминавайте тези тъжни души, отвръщайки взор и не се оправдавайте с думи като: " От мен нищо не зависи, такава ни е тъпата страна " и така нататък Напротив, зависи от вас! Един дребен жест на внимание и помощ за тези хора има голямо значение! Не е значимо, че бързате, помощта е помощ, когато е в верния, а не - в комфортния миг! Лишете се от следващото кафе или дрешка в мола и купете на нуждаещите се храна - жестът ще е скъп! Дайте добър образец на децата си, научете ги да почитат другите и да им оказват помощ. Така, когато днешните дечица ръководят като възрастни тази страна един ден, в страната ни най-сетне ще има напредък!!!