.Разрушаването на една къща е като убийство. Нараняваш живите хора

...
</TD
>.Разрушаването на една къща е като убийство. Нараняваш живите хора
Коментари Харесай

Спомени от Пловдив: Заради Тримона загинаха толкова много къщи и хора

.Разрушаването на една къща е като ликвидиране. Нараняваш живите хора и убиваш спомените. Убиваш едно кътче от града с лека ръка.

А поради Тримона си починаха толкоз къщи и толкоз хора.

Познавам пловдивчани, които си отидоха броени дни, откакто им бутнаха къщите. Още по страшното бе, когато мястото на бутнатата къща оставаше празно – очевидно някакъв проект се бе трансформирал. Или просто е изработен паркинг. Или нещо излишно.

Истината бе,че Дом " Кудоглу " бодеше очите и беше знак на една друга България, на едни други хора и един различен морал.

От делото на този популярен българин остана единствено един веществен спомен – складовете на " Иван Вазов ". И тук би трябвало да ми се регистрира, че в някаква степен имам пророческа заложба – правейки филм за Кудоглу преди 6-7 години, предсказах, че откакто разрушихме съвсем всичко, обвързвано с този човек, ще пристигна времето на складовете на " Иван Вазов ". И то се случи. Изгоряха за няколко часа. Осъдиха един клошар на четири години затвор за подпалвачество. И да заплати 12 милиона…

Сега една история, разказана от Незабравка – за тази жена ще стане дума и по-късно. Тя си спомня къщите против Тримонциум.

Та в тези времена пред Тримонциум имаше една живописна тиха уличка с огромни дървета. Уличката ставаше най-оживеното място в града към 24 май, когато се организираха абитуриентските балове. Събираха се хиляди родственици и познати, които шумно приветстваха преминаващите момчета и девойки.

И тогава имаше съревнование кой с каква кола ще пристигна, аз бях един от дребното, който пристигна пешком и без родственици. Промуших се сред хората и не чух ни едно ръкопляскане. Бях горделив, тъй като мислех, че съм изпреварил времето – времето на еснафските ритуали, само че се оказа, че нещо съм сбъркал.

Та и тази уличка, по която бяха минавали капитан Райчо, Иван Вазов, Ангел Букурещлиев и още толкоз известни хора, си отиде – разшириха паркинга.

Незабравка се спомня за една жена, която седи на стълбите на полуразрушената си къща и си приказва: " Не мога да пребивавам без моя дом. Тук прекарах най-хубавите си години. Тук беше първата ми брачна нощ. Тук родих и отгледах децата си. И в този момент желаят да ми лишават къщата, да ми лишават спомените, да ми лишават живота…Как ще пребивавам без моите мемоари? "

Пак се връщам към въпроса: кой е бил този или тези, които са лишили живота на тази жена? И на още доста хора от тази улица? И от прилежащата улица? И от прилежащия квартал? И каква присъда заслужават?

Знам, че един град не може да се развива, без да се бута част от остарялото. Един основен проектант на града съм го чувал да споделя: " Дайте късмет и на нас да създадем нещо за града ".

Е, в тази ситуация направиха паркинг – архитектурно знамение

Ясно е, че без паркинг не може да има подобен хотел. Така че още тези, които са решавали къде да сложат хотела, би трябвало да са се досетили, че обричат квартала на опустошение.И евентуално са си споделили: Много значимо, някакви къщурки.

Да, някакви пловдивски къщурки на фона на хотела, който ни придвижва в сталинска Москва. Макар експерти да споделят, че с изключение на наложителната за времето фасада, хотелът е същински архитектурен шедьовър.

Изписал съм много страници за Тримона, с часове сме говорили с връстници за тези времена на нашата младост, когато това беше знак на града.

Всъщност хотелът е издигнат не поради пловдивчани, а поради чужденците, които идват в града – изключително по време на Панаира. И към този момент е било неловко да ги настаняват в " Република ", примерно, и в всякакви остарели хотелчета, известни с дървениците си.

Хубаво е чужденците да са на едно място, тук да са ченгетата, проститутките, мошениците – всичко да е под око.

И настаняват този нов свят на една ръка разстояние от остарелия свят, който към момента си живее от другата страна на улицата. Буквално на няколко крачки.

Едно време улица " Капитан Райчо " стартира от площада.

На мястото, планувано за градеж, има склад, след това работилници. И най-малко две къщи. И бирарията на Клянчо – да не забравим,където сервират жълви.

Първата къща е на фамозния господар хаджи Калчо. Има двор с един огромен орех. От нея всеки ден излиза побеляла стара жена с достолепна походка, стопира се при децата, погалва ги, черпи ги с бонбони. Но не обича да приказва.

Това е дъщерята на капитан Райчо, известна като вуйна Саша. Внукът й Петьо Николаев работеше в ХЕИ, разказвал ми е мемоари през 1975-а, само че не се сетих да ги запиша.

За детския живот по улицата ми е разказвала Гергана Бонева /по татко Ванкова/, живяла в две къщи в махалата – първо до банята " Цар Симеон ", след това – против ДНА-то. Гергана Бонева е била патронажна здравна сестра и е запазила загатна за доста хора и събития.

Отначало животът на улицата е спокоен и традиционен. Всички се познават. На номер 1 живее зъболекарката Троева, след това брат й фармацевтът Николай Троев, първият шеф на Аптечно ръководство, следва барачката на чичо Тошо Спортиста и щерка му Маргарита, която се състезава с мотоциклет…

Гергана, която е живяла на номер 3, си спомня, че във всяка стая на къщата е имало кахлена печка, облицована с плочки в друг цвят. В нейната стая печката е била в бежово, на съседите Кушлеви – в резеда, а печката в " моминската стая " на горния етаж е и била чисто бяла с дантелени орнаменти.

Спомените са от началото на 50-те години, когато имаше единствено един тип плочки – безлично бели. Кахлените печки и камините бяха знак на буржоазното минало. Разбира се, една такава къща не е имала бъдеще.

Децата играят на всички места – влизат насреща в склада, катерят се по камионите, когато мястото се трансформира в гараж.

Обикалят по дворовете, необикновен забавен е дворът в къщата на композитора Ангел Букурещлиев – в него има дори дребен фонтан. Тих, сантиментален и леко занемарен двор, тъй като дълго време тук не живее никой. От време в точния момент идва да наглежда къщата вдовицата на огромния композитор.

Един ден децата я виждат по какъв начин се полюшва на един шезлонг – посред запуснатия двор, край пресъхналия фонтан. Една бабичка, облечена цялата в бяло…Пренесла се в света на спомените си, в който звучи сигурно красива музика…

Къщата стана издателство, не след дълго бе изравнена със земята.

А барелефа на Ангел Букурещлиев просто го откраднаха.

Някой път като прекосявам този паркинг, се спирам и се вслушвам – имам възприятието, че отдолу под асфалта някой крещи и желае да го чуем, желае да ни опише нещо. Друг път слушам единствено музика. Траурна…

Началото на градежа на новия хотел изначало носи единствено завършения и дава мотив за злословия. През деня е шумно, не вечер уличката още веднъж притихва.

Децата сядат върху количката на бай Давид Валаджи, с която той продава кинкалерия и пасмантерия, и той им споделя приказките от 1001 нощ…

От градежа – като от лампата на Аладин, стартират да изскачат други приказки. Появяват се антични улици, скелети със непокътнати красиви пръстени, делви с незнайно наличие. И една заран потегля слухът, че една от делвите е била цялостна с жълтици. Дали са от римско време или са от имането на хаджи Калчо? Дали са ги прибрали археолозите? Или са пристигнали от милицията? Дали служащите от градежа не са си разделили откритото? Или просто бай Давид е доизмислил приказката за " Сезам, отвори се "?

Легендата за съкровището е жива и през днешния ден. Поразпитах – оказа се, че в инвентарните книги на Археологическия музей няма записана такава находка.

Най-после хотелът е открит, стартират работа сладкарницата и ресторантът, бай Кунчо стартира да прави своя фамозен бумбар.

Идват западни коли, само че те са още малко и уличката съумява да ги събере.

Една вечер пред хотела стопира огромна бяла кола, вътре са мъж и жена, а след колата препуска на кон щерка им.

Настаняват и коня в хотела. В него е имало и стая за кучета.

Та на едната страна улицата си живеят както досега, а насреща се настанява един различен свят.

И тук е забавното – двата свята, колкото и да са разнообразни, живеят в някаква странна естетика.

Около хотела обикалят непрекъснато двама полицаи. Когато им застудява, пресичат улицата и отиват да пият по един топъл чай в някоя от къщите. Не вървят в нощния бар – там им е скъпо или може би им е било неразрешено да влизат с униформи.

Пред хотела непрекъснато стоят две черни служебни волги. Ако някой от махалата има потребност от спешна помощ, от хотела незабавно пускат волгите. Тайно и човешки.

1956-а или 57-а стартира епохата на абитуриентските балове. Може би първият е на набор 39. На улицата се стича хилядно голям брой, само че с посетители се изпълват и старите къщички – има мераклии да гледат огромното събитие от балконите.

Сеирджии се събират и когато в града гостуват известни персони. Под балконите на къщите минават президенти, шахиншаси, космонавти, артисти, артисти. Друг подобаващ хотел в града просто няма.

Гергана Бонева си спомня, че са имали остарял прозорец, който е имал 56 обособени стъкла. И когато е имало някакво височайше посещаване в Тримона, десетките наематели на къщата са се устремявали към остарелия прозорец. Всеки си е избирал по едно стъкълце, залепвал е око на него и е гледал жадно оня различен свят – толкоз непосредствен и толкоз далечен…

Вечер постоянно двата свята са се събирали. На пейките към несъществуващия от дълго време розов шадраван. Сядали са паралелно посетители на хотела и комшиите от другата страна. Повечето гостенки са били рускини. Една вечер дами от махалата седнали на една скамейка с една рускиня и една немкиня. Намерила се е и преводачка.

Рускинята и немкинята разказвали на своите пловдивски връстнички за войната, която са претърпели. И че тогава разбрали, че всичко материално е преходно и не си заслужава да изживееш поради него живота си. И по тази причина тръгнали по света – да обикалят, да видят, да научат. Вместо да събират пари за диван и тв приемник.

И пловдивската скамейка пред Тримона събира като ориста тези две дами, чиито съпрузи несъмнено са воювали един против различен, само че в последна сметка стигнали до една философия, която единствено преживелия войната може да разбере.

Ако можеше целият свят да седне на тази скамейка и да си поговори… Сигурно хората щяха да стана по-добри.

По това време отново си имаше някаква война, въпреки и студена. Улицата на моменти е нещо като фронтова линия. От едната страна са москвичите и вартбурзите, от другата – шевролети и мерцедеси.

От едната страна вечер гледат по единствената българска телевизия " Лебедово езеро " и " На всеки километър ", а от джубокса насреща ехти " Моята молитва " на Пол Анка и " Дилайла " на Том Джоунс. И никой не се сърди за мощния тон...

ДВА СВЯТА НА ЕДНА УЛИЦА - фрагмент от том 4 от поредицата на Евгений Тодоров " Запомнете Пловдив "
Източник: plovdiv24.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА


Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР