Отвратителна версия за смъртта на Сашо Сладура: Убит ли е или наистина е изчезнал?
Историята на Сашо Сладура, разказана в третия том на " Запомнете Пловдив “ от Евгени Тодоров.
ЕДНА ОТВРАТИТЕЛНА ВЕРСИЯ ЗА ЖИВОТА НА САШО СЛАДУРА
Над Амфитеатъра туристите зяпат фигурата на Сашо Сладура, издигната по концепция и с парите на Георги Лазаров, бежанец в Съединени американски щати, на който изискуем и наличието на Мильо на Главната и на композицята в памет на убитите католически свещеници.
Тошо Африката ме помоли да снимаме откриването на паметника по-подробно и да запазим материала. Скоро го гледах, доста народ от присъстващите към този момент ги няма.
Ако не беше лекар Лазаров, сигурен съм, пловдивският общински съвет в никакъв случай нямаше да се сети за този безгрижник и страдалец.
Всички знаят, че Александър Николов, прочут като Сашо Сладура, е задържан през 1961 година, изпратен в лагера в Ловеч и там единствено след 11 дни е грубо погубен.
Той е освен виртуозен цигулар, само че и прочут безгрижник, който употребявал всеки случай, с цел да се надсмее над властта, въпреки да е бил в някаква степен непосредствен до най-големите на деня.
Една от най-популярните истории е от един прием, когато той свири на Вълко Червенков и неговите партийни приятели. В края на вечерта тогавашния водач, става, доближава се до музикантите и споделя: " Е, ние считаме да тръгваме ".
Сашо Сладура се усмихва и споделя: " Ако знаете, от кой момент ви чакаме да си ходите… "
Освен сякаш към този момент потвърденото ликвидиране в лагера, има и друга версия, която поех риска да разпространя в интернет, някои хора я нарекоха " отвратителна “. И въпреки всичко.
През лятото на 2011 година в студиото на Пловдивската телевизия пристигна Мария Паликарова – родственик на Сашо Сладура, с цел да изрази възмущението си от обява за него в жълт вестник.
Оставаме на съвестта на сътрудниците отговорността за написаното.
В хода на описа Мария Паликарова загатна, че е доста допустимо Сашо Сладура да не е бил погубен в лагера в Ловеч. И след дълго съмнение описа следното:
Един ден през 1961 година околните му получават ковчеже с облеклата му и писмо, в което се споделя, че " Александър Николов е умрял от " сърдечен удар ".
Роднините му потеглят да вадят смъртен акт, само че се оказва, че никой не желае да го издаде.
През 1974 година те получават документ, в който се споделя, че лицето е " безследно изчезнало ".
Убит ли е Сашо или е в действителност е липсващ.
Мария Паликарова подрежда логичен няколко странни обстоятелството.
Един ден в къщата идва чужд поляк. Не е ясно за какво търси майката на Сашо – споделя единствено, че се интересува от известния музикант. Представя се като Казимир.
След това посещаване полякът стартира да написа на майката и на роднините.
В тези писма разказва, че му се постанова да пътува по света и дружно с писмата постоянно изпраща кутии с шоколадови бонбони.
Странно държание – когато Сашо е идвал от София в Пловдив при майка си, наложително й е носил шоколадови бонбони – тогава в провинцията мъчно са се намирали положителни бонбониери.
Странното съвпадане кара роднините да се вгледат в писмата на поляка – дали в действителност техен създател не е " мъртвият " Сашо?
Един букви наподобяват на почерка му, други – не.
Откриват още нещо необичайно – полякът вместо да изписва името си KaZimir бърка и написа Kacnimir – с CH вместо със Z.
Дали СН не значи, че създателят е Сашо Николов?
Един ден фамилията отива да търси истината при Ванга.
Още като ги вижда, пророчицата се провиква: " Аз за живи не виждам! ". След което им казва, че Сашо е жив, живее надалеч, неотдавна е аварирал, само че няма заплаха за живота му.
След две седмици идва писмо от " Поляка ", който се извинява, че много време не им е писал.
Защото бил КАТАСТРОФИРАЛ.
След години писмата секват. Тайната обаче остава.
Дали Сашо – индивидът с невероятна артистичност и говорещ 5 езика, не е направил замяна за живота си? Да замине на Запад с непозната идентичност като разузнавач и подписвайки декларация, чу няма да се опита по никакъв метод да търси връзка с роднините си.
Възможно е да е съумял да избяга, само че този версия наподобява малко вeроятна.
Впрочем няколко дни преди да бъде задържан той води при майка си доста красива жена и я показва като своя избраница.
По-късно роднините разкриват коя е тази жена – офицер от милицията.
Дали тя го е предала като безвъзвратен зложелател на народа или е почнала вербовката?
Догадките на Мария Паликарова лишават мъченическия ореол на огромния музикант, само че в случай че това е истина, би трябвало да подходим с схващане – въпреки всичко промяната на идентичността надали е станала непринудено. А дали в последна сметка Сашо Сладура въпреки всичко не е бил погубен, въпреки и години след " същинската “ си гибел – поради нарушение на разпоредбите на разузнаването?
В поддръжка на версията за " втория живот “ желая да опиша една сходна история.
В началото на 90-те години в България се завърна " именитият партизански пълководец " Запрян Фазлов – Леваневски – откакто е бил считан за разстрелян от властта преди повече от 40 години и откакто беше оправдан по-късно в една нашумяла книга на Давид Овадия..
Два пъти се срещах с Леваневски, който бързо бе разгласен з а шарлатанин и умря като " Лъжелеваневски ". С него имаше още двама мъже, които слушаха разказите, явно вярвайки в тях.
Човекът доста ясно описа по какъв начин в нощта преди разстрела е бил отведен някъде, показан на някакви руснаци в кожени тужурки и конвоиран от тях в Москва.
Там го показват на Берия, в кабинета за малко дори се появява самият Сталин, след което му бива сложена някаква задача.
И тук Леваневски млъкваше и прескачаше десетина години от живота си. Не можех да измъкна нищо за този интервал. Както да получа пояснение за какво откакто към този момент е бил свободен човек, не се е обадил на роднините си.
Повечето от роднините му не го припознаха, само че съгласно Леваневски повода е била да не изиска своята част от парцелите на семейството, които в този миг страната връщаше.
В същото време имаше документи, че е военачалник от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и че има право на генералска униформа.
Според мен тук също е имало замяна – живот против предана работа. Леваневски, несъмнено, беше една примитивна персона в съпоставяне със Сашо Сладура, само че дали на тогавашната система не са били нужни и такива хора – като палачи в лагерите в Сибир, примерно.
И историята с Леваневски остана незавършена, без явен край.
Преди няколко дни безусловно ме спря човек на улицата, по-точно на паркинга сред едни военни блокове, обитаеми с офицери от запаса, и напомни, че той е бил индивидът до Леваневски при нашите срещи. Искал да каже истината. А тя била – това е бил същинския Леваневски. Който в действителност не бил разстрелян, както всички мислели толкоз години.
Та като си намерения човек – дали на кадровата пейка на нашите разследващи органи е имало доста хора с качествата на Сашо Сладура – артистични, общителни, способни на превъплъщения, владеещи 5 езика, с родови корени в Чехия и Норвегия…
Какъвто и да е бил краят на Александър Николов, той си е заслужил мястото на Джамбаз тепе
ДОПЪЛНЕНИЕ ДНЕС:
Всичко разказано го чух персонално. Няма по какъв начин да е небивалица. Въпрос на пояснение. В същото време съперниците на тази версия незабавно привеждат разкази, на хора, които са били очевидци по какъв начин някой очевидец на гибелта на Сашо Сладура разказал на някой друг… Или видели тялото " в чувал “..
Та отново стигаме до казуса с героизацията или митологизацията в нашата история. Искаме всички наши герои да са се държали като оня Антон от " Балада на комуниста “ на Веселин Андреев. Ама не е по този начин. Да не се отклоняваме с други имена.
Все си мисля, че има хора, които знаят освен това. Може би чуто от татковци и предци. Затова и припомняме…Дано да стигнем до истината.
ЕДНА ОТВРАТИТЕЛНА ВЕРСИЯ ЗА ЖИВОТА НА САШО СЛАДУРА
Над Амфитеатъра туристите зяпат фигурата на Сашо Сладура, издигната по концепция и с парите на Георги Лазаров, бежанец в Съединени американски щати, на който изискуем и наличието на Мильо на Главната и на композицята в памет на убитите католически свещеници.
Тошо Африката ме помоли да снимаме откриването на паметника по-подробно и да запазим материала. Скоро го гледах, доста народ от присъстващите към този момент ги няма.
Ако не беше лекар Лазаров, сигурен съм, пловдивският общински съвет в никакъв случай нямаше да се сети за този безгрижник и страдалец.
Всички знаят, че Александър Николов, прочут като Сашо Сладура, е задържан през 1961 година, изпратен в лагера в Ловеч и там единствено след 11 дни е грубо погубен.
Той е освен виртуозен цигулар, само че и прочут безгрижник, който употребявал всеки случай, с цел да се надсмее над властта, въпреки да е бил в някаква степен непосредствен до най-големите на деня.
Една от най-популярните истории е от един прием, когато той свири на Вълко Червенков и неговите партийни приятели. В края на вечерта тогавашния водач, става, доближава се до музикантите и споделя: " Е, ние считаме да тръгваме ".
Сашо Сладура се усмихва и споделя: " Ако знаете, от кой момент ви чакаме да си ходите… "
Освен сякаш към този момент потвърденото ликвидиране в лагера, има и друга версия, която поех риска да разпространя в интернет, някои хора я нарекоха " отвратителна “. И въпреки всичко.
През лятото на 2011 година в студиото на Пловдивската телевизия пристигна Мария Паликарова – родственик на Сашо Сладура, с цел да изрази възмущението си от обява за него в жълт вестник.
Оставаме на съвестта на сътрудниците отговорността за написаното.
В хода на описа Мария Паликарова загатна, че е доста допустимо Сашо Сладура да не е бил погубен в лагера в Ловеч. И след дълго съмнение описа следното:
Един ден през 1961 година околните му получават ковчеже с облеклата му и писмо, в което се споделя, че " Александър Николов е умрял от " сърдечен удар ".
Роднините му потеглят да вадят смъртен акт, само че се оказва, че никой не желае да го издаде.
През 1974 година те получават документ, в който се споделя, че лицето е " безследно изчезнало ".
Убит ли е Сашо или е в действителност е липсващ.
Мария Паликарова подрежда логичен няколко странни обстоятелството.
Един ден в къщата идва чужд поляк. Не е ясно за какво търси майката на Сашо – споделя единствено, че се интересува от известния музикант. Представя се като Казимир.
След това посещаване полякът стартира да написа на майката и на роднините.
В тези писма разказва, че му се постанова да пътува по света и дружно с писмата постоянно изпраща кутии с шоколадови бонбони.
Странно държание – когато Сашо е идвал от София в Пловдив при майка си, наложително й е носил шоколадови бонбони – тогава в провинцията мъчно са се намирали положителни бонбониери.
Странното съвпадане кара роднините да се вгледат в писмата на поляка – дали в действителност техен създател не е " мъртвият " Сашо?
Един букви наподобяват на почерка му, други – не.
Откриват още нещо необичайно – полякът вместо да изписва името си KaZimir бърка и написа Kacnimir – с CH вместо със Z.
Дали СН не значи, че създателят е Сашо Николов?
Един ден фамилията отива да търси истината при Ванга.
Още като ги вижда, пророчицата се провиква: " Аз за живи не виждам! ". След което им казва, че Сашо е жив, живее надалеч, неотдавна е аварирал, само че няма заплаха за живота му.
След две седмици идва писмо от " Поляка ", който се извинява, че много време не им е писал.
Защото бил КАТАСТРОФИРАЛ.
След години писмата секват. Тайната обаче остава.
Дали Сашо – индивидът с невероятна артистичност и говорещ 5 езика, не е направил замяна за живота си? Да замине на Запад с непозната идентичност като разузнавач и подписвайки декларация, чу няма да се опита по никакъв метод да търси връзка с роднините си.
Възможно е да е съумял да избяга, само че този версия наподобява малко вeроятна.
Впрочем няколко дни преди да бъде задържан той води при майка си доста красива жена и я показва като своя избраница.
По-късно роднините разкриват коя е тази жена – офицер от милицията.
Дали тя го е предала като безвъзвратен зложелател на народа или е почнала вербовката?
Догадките на Мария Паликарова лишават мъченическия ореол на огромния музикант, само че в случай че това е истина, би трябвало да подходим с схващане – въпреки всичко промяната на идентичността надали е станала непринудено. А дали в последна сметка Сашо Сладура въпреки всичко не е бил погубен, въпреки и години след " същинската “ си гибел – поради нарушение на разпоредбите на разузнаването?
В поддръжка на версията за " втория живот “ желая да опиша една сходна история.
В началото на 90-те години в България се завърна " именитият партизански пълководец " Запрян Фазлов – Леваневски – откакто е бил считан за разстрелян от властта преди повече от 40 години и откакто беше оправдан по-късно в една нашумяла книга на Давид Овадия..
Два пъти се срещах с Леваневски, който бързо бе разгласен з а шарлатанин и умря като " Лъжелеваневски ". С него имаше още двама мъже, които слушаха разказите, явно вярвайки в тях.
Човекът доста ясно описа по какъв начин в нощта преди разстрела е бил отведен някъде, показан на някакви руснаци в кожени тужурки и конвоиран от тях в Москва.
Там го показват на Берия, в кабинета за малко дори се появява самият Сталин, след което му бива сложена някаква задача.
И тук Леваневски млъкваше и прескачаше десетина години от живота си. Не можех да измъкна нищо за този интервал. Както да получа пояснение за какво откакто към този момент е бил свободен човек, не се е обадил на роднините си.
Повечето от роднините му не го припознаха, само че съгласно Леваневски повода е била да не изиска своята част от парцелите на семейството, които в този миг страната връщаше.
В същото време имаше документи, че е военачалник от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) и че има право на генералска униформа.
Според мен тук също е имало замяна – живот против предана работа. Леваневски, несъмнено, беше една примитивна персона в съпоставяне със Сашо Сладура, само че дали на тогавашната система не са били нужни и такива хора – като палачи в лагерите в Сибир, примерно.
И историята с Леваневски остана незавършена, без явен край.
Преди няколко дни безусловно ме спря човек на улицата, по-точно на паркинга сред едни военни блокове, обитаеми с офицери от запаса, и напомни, че той е бил индивидът до Леваневски при нашите срещи. Искал да каже истината. А тя била – това е бил същинския Леваневски. Който в действителност не бил разстрелян, както всички мислели толкоз години.
Та като си намерения човек – дали на кадровата пейка на нашите разследващи органи е имало доста хора с качествата на Сашо Сладура – артистични, общителни, способни на превъплъщения, владеещи 5 езика, с родови корени в Чехия и Норвегия…
Какъвто и да е бил краят на Александър Николов, той си е заслужил мястото на Джамбаз тепе
ДОПЪЛНЕНИЕ ДНЕС:
Всичко разказано го чух персонално. Няма по какъв начин да е небивалица. Въпрос на пояснение. В същото време съперниците на тази версия незабавно привеждат разкази, на хора, които са били очевидци по какъв начин някой очевидец на гибелта на Сашо Сладура разказал на някой друг… Или видели тялото " в чувал “..
Та отново стигаме до казуса с героизацията или митологизацията в нашата история. Искаме всички наши герои да са се държали като оня Антон от " Балада на комуниста “ на Веселин Андреев. Ама не е по този начин. Да не се отклоняваме с други имена.
Все си мисля, че има хора, които знаят освен това. Може би чуто от татковци и предци. Затова и припомняме…Дано да стигнем до истината.
Източник: plovdiv24.bg
КОМЕНТАРИ