Гийом Лоран - измислил Амели Пулен, женен за Покахонтас
Тази сцена е от детството на Гийом Лоран и от началото на кино лентата „ Амели Пулен “. Това е вторият му сюжет и за него е номиниран с „ Оскар “ и „ Сезар “, около него среща някогашната си брачна половинка и майка на щерка си Адел – актрисата Сандрин Бонер. Гийом Лоран е занимателен, приветлив и красноречив човек. Добронамерен, с нюх към приказното в действителността. Той гостува у нас, с цел да журира фестивала „ Синелибри “.„ Aмели Пулен “ звучи като приказка, съгласява се той, и в това време там са преплетени доста персонални истории. „ Включил съм примерно по какъв начин моя другарка ме напусна посред улицата. Каза ми – край, сред нас всичко завърши!, и си отпътува, до момента в който аз се чудех по какъв начин да отвръщам и си мислех – в случай че бяхме в театъра, някой щеше да ми подаде вярната имитация. А Жан Пиер Жьоне (режисьорът на филма) вмъкна спомен от своето детство – за алената рибка, която постоянно изскачала от кръглия аквариум и я гонели из цялата къща, до момента в който не я пуснали на независимост в една река. “
Възможно ли е прочитането на една-единствена книга за това по какъв начин се написа сюжет да ви направи толкоз добър сценарист? Възможно е. Факт е, че аз боготворя да чета книги. Бях слаб възпитаник. Училището за мен беше наказване, от което бягах в собствен свят – на Джек Лондон, Жул Верн, Херман Хесе, „ Тримата мускетари “. Живеехме в провинцията. За да ме оставят да чета на мира, се качвах в короните на дърветата. Коя беше обичаната ви приказка като дете? Много обичах „ Малката кибритопродавачка “ от Ханс Кристиян Андерсен. Дори се разплаквах, когато мислех за нея. Загадка е по какъв начин Андерсен съумява да се допре до човешките страсти. Може би ние също го направихме с „ Амели Пулен “ и по тази причина триумфът, въпреки и непредвиден, беше планетарен (филмът доближава облага от 140 милиона $ и е гледан от 8 милиона души по цялостен свят), с доста номинации и награди. Каниха ме да експортирам лекции в университетите в доста страни. При това без да сте приключили университет. Завършил съм колеж (средно образование). И внезапно – такава популярност! Но бих я заменил против едно необикновено самопризнание, което получих. Седем години след появяването на кино лентата, през 2008 година на Салона на книгата в Тур, Централна Франция, раздавах подписи за романа ми Happy Hand, който послужи за основа на анимацията J’ai perdu mon corps. Една дама взе подпис. Попита: „ Разбрах, че вие сте писали „ Амели Пулен “. Трябва да ви призная нещо – в срядата, в която беше премиерата на кино лентата, научих, че имам рак, лекарят сподели, че не са го разкрили в точния момент и прогнозата не е добра “. Трябвало да го заяви на мъжа си и на децата си. Не знаела по какъв начин. И с цел да завоюва време, се разходила из града, предходна около едно кино, видяла опашката от хора за кино лентата. Наредила се, влезнала, гледала. И ми призна – когато излязох, знаех сигурно, че съм се излекувала. Много ме развълнува. Знаех, че филмите развличат, само че да лекуват… Вярвам, че в действителността има освен това от нас, някаква тайнственост. Мисля, че има и нещо, което ни свързва и което е положително и прави положително. Възможно ли е написаното да се материализира? В изявление разказвате по какъв начин сте срещнали Сандин Бонер на същите награди, на които „ Амели Пулен “ е разгласен за сантименталния филм на годината, а тя – за най-хубава сантиментална актриса. Все едно сюжетът ви е извикал любовта и във вашия живот. Това беше първият фестивал, на който поканиха кино лентата. И там срещнах майката на щерка ми. Не знам дали думите се материализират. Вярвам по-скоро в искреността, която свързва разказвача и читателя, фена и че когато човек има вяра в това, което написа, то допира другите. Според мен приказките са измежду първите неща, които са свързвали хората. Предполагам, че доста обратно, в палеолита, когато индивидите живеели в пещери, пристигал някой от по-далеч, доближавал се до огъня и разказвал на племето за далечни места на фона на танцуващите по лицата им пламъци. Обожавам приказките точно тъй като са семпли истории, а отключват универсални страсти. Как се запознахте с Жан Жьоне? Дълга история. И в нея има чудо. Напуснах гимназията сега, в който ми беше допустимо и съм работил какво ли не – събирах картофи, зеленчуци. След това бях общ служащ на градеж, нощен надзирател. После отпътувах за Париж и бях снабдител и сервитьор. Живеех в споделена стая чартърен с общи на етажа тоалетна и баня. И тъй като на всички места се разбирах доста добре с хората, взех решение, че е по този начин, тъй като може би съм супер добър артист. Нямах пари за театрално учебно заведение в Париж и се записах на курс за дилетанти в квартала. Никой от нас не беше артист, само че доста се забавлявахме. Успяхме да се нанесем в един дребен спектакъл. Започнах да протоколирам импровизациите ни по спомен. После добавях и свои реплики, свързах ги, трансфорах ги в пиеса. Изиграхме я пред аудитория, без наличието на преса, тъй като не бяхме в средите и не познавахме никого. Но театърът се изпълни. И някой описа на Жан Жьоне, по този начин ли? Не. Написах книга. Показах я на един търговец на вино, за който правех доставки. Той ми сподели, че имам гений, и ми подари книга „ Как се написа сюжет “. Прочетох я, написах един за късометражен филм на пишеща машина. Докато се чудех на кого да го дам, гледах „ Деликатесен “ на Жан Пиер Жьоне. Допадна ми методът му на описване. Сценарист беше и Марк Каро, само че когато потърсих адресите им в указателя в пощенския клон под нас, се оказа, че в Париж има двама души, които се споделят Марк Каро, и единствено един Жан Пиер Жьоне. Написах му писмо, прибавих моя сюжет и пуснах плика в пощенска кутия. След две седмици той беше оставил известие на телефонния секретар: „ Добър ден. Аз съм Жан Пиер Жьоне. Прочетох сюжета. Интересен е. Дали можем да поговорим? “. Отидох, изясни ми, че не може да снима късометражен филм, тъй като към този момент е направил пъл-
нометражен. И че с помощта на „ Деликатесен “ може да се върне към работата си за „ Градът на изгубените деца “, за който му трябвала помощ с разговора. А разговорът в моя сюжет бил ослепителен. И аз написах разговора за „ Градът на изгубените деца “. Вторият ми сюжет, който излезе на екран, беше „ Амели Пулен “. И това в случай че не е приказка… Каква е тайната на положителния разговор? Диалозите са ми пристрастеност. Напомнят ми текстовете на песни. В къс размер би трябвало да концентрираш доста – и това, което се споделя, и това, което не се споделя. Най-видимата неточност, която се позволява, е всички герои да приказват по един и същи метод. Затова звучат монотонно. В действителността такива хора няма. Всеки приказва с разнообразни думи, друг темп, друга мелодия. Речта в „ Амели Пулен “ е въодушевена от Жак Превер. Има разговори, които звучат малко старомодно и това е търсено преднамерено. Това е жанр. Името на родния ви град припомня на името на щатския затвор - Сан Куентин. И в това време е в региона Пикардия. Не беше ли оттова Портос – един от тримата мускетари? Да! Браво! Портос е от Пикардия. Неговият палат се намира на 5–6 км от мястото, където съм роден. А за пандиза имам една доста смешна история. При първото ми пътешестване в Лос Анджелис минавам границата и внезапно служителят на реда, който ми ревизира паспорта, замръзва! Нещо стартира да ми приказва. Не го разбирам, тъй като не знаех дума британски. Вика собствен сътрудник. Не ги разбирах. Накрая се оказа, че са решили, че съм роден във федералния затвор, а аз съумях да им обясня, че във Франция има град със същото име. По какъв брой часа дневно пишете? За Кафка знам, че не е пишел в продължение на шест месеца, до момента в който му се натрупа напрежение. Ставал като напрегнат и тогава, като седнел да написа, го правел четири дни и нощи, без да спи и да яде. Моята философия е по-различна. Аз от дребен имам огромен проблем с дисциплината и учебното заведение. Не претърпявам престижи. Това ме блокира. Знам, че е неверно. Имам потребност да работя, без това да ми е обвързване, без график. Когато не ми се работи, не го върша. Ако ми върви на кино, отивам. Ако ми се вижда с другари, това постоянно е с приоритет. Но има и моменти, в които, в случай че съм заречен да дам нещо и наближи моментът, в който това би трябвало да се случи, мога да работя до четири сутринта, без да спирам. И по-късно дремя до обяд. Но да стана рано и да се подложа на дисциплинираност, това е все едно да се вкарам в армията. А оттова единственият ми вероятен ход е да дезертирам. Май не е елементарно да се живее по този начин? Това си е голям разкош. Но когато човек работи по този метод, той прави връзка със своя вътрешен темп и резервира удоволствието си от работата. Дъщеря ви каква желае да стане – писателка или актриса? Макар че майка й е актриса и Адел израсна, наблюдавайки я по какъв начин върви по фестивали и гостува в излъчвания, би желала да живее допустимо най-анонимно и нормално с гаджето си. Тя е на 16 и към този момент има гадже. И са доста сладки, тъй като откриват живота, смеят се дружно. Това ли е значимото за любовта сред двама сътрудници? За всички е друго. Аз съм разведен със Сандрин и по-късно се ожених още веднъж. Вече пет години имам брачна половинка с специалност, напълно друга от моята. Казва се Татяна и е гледачка на карти. Сигурно звучи необичайно, само че ние по взаимно единодушие живеем в два разнообразни жилището в Монмартър, на 50 м един от различен и сме ту у единия, ту – у другия. Но пък сме свободни да живеем, както желаеме. Тя също има щерка от предходен брак. И бяхме доста щастливи, когато оповестиха локдауна, тъй като имахме позволение да се прибираме и в двата жилището. И можехме най-малко малко да се разхождаме. А по какъв начин се запознахте? Видях я за първи път преди 22 години. Беше се върнала от Камбоджа. Там е работила и живяла няколко години. Сервираше в дребния италиански ресторант на мой другар сценарист и продуцент, в който ходех непрестанно. Беше с черна коса с дълга конска опашка до дупето. Всички клиенти я гледаха. Всички мъже я сваляха, без мен, само че я харесвах. Наричахме я Покахонтас. Преди време я видях на улицата покрай нас, в Монмартър и си споделям: А! Това е Покахонтас. Засякох я два-три пъти, само че не ми беше комфортно да й кажа, че я помня от ресторанта. И по какъв начин да се обърна към нея? Да я нарека Покахонтас ли? Срещнахме се на терасата на един ресторант. Самата Покахонтас пристигна и ми сподели: „ Мисля, че се познаваме “. Отговорих й: „ Да, от Sole d’Italia “.
Възможно ли е прочитането на една-единствена книга за това по какъв начин се написа сюжет да ви направи толкоз добър сценарист? Възможно е. Факт е, че аз боготворя да чета книги. Бях слаб възпитаник. Училището за мен беше наказване, от което бягах в собствен свят – на Джек Лондон, Жул Верн, Херман Хесе, „ Тримата мускетари “. Живеехме в провинцията. За да ме оставят да чета на мира, се качвах в короните на дърветата. Коя беше обичаната ви приказка като дете? Много обичах „ Малката кибритопродавачка “ от Ханс Кристиян Андерсен. Дори се разплаквах, когато мислех за нея. Загадка е по какъв начин Андерсен съумява да се допре до човешките страсти. Може би ние също го направихме с „ Амели Пулен “ и по тази причина триумфът, въпреки и непредвиден, беше планетарен (филмът доближава облага от 140 милиона $ и е гледан от 8 милиона души по цялостен свят), с доста номинации и награди. Каниха ме да експортирам лекции в университетите в доста страни. При това без да сте приключили университет. Завършил съм колеж (средно образование). И внезапно – такава популярност! Но бих я заменил против едно необикновено самопризнание, което получих. Седем години след появяването на кино лентата, през 2008 година на Салона на книгата в Тур, Централна Франция, раздавах подписи за романа ми Happy Hand, който послужи за основа на анимацията J’ai perdu mon corps. Една дама взе подпис. Попита: „ Разбрах, че вие сте писали „ Амели Пулен “. Трябва да ви призная нещо – в срядата, в която беше премиерата на кино лентата, научих, че имам рак, лекарят сподели, че не са го разкрили в точния момент и прогнозата не е добра “. Трябвало да го заяви на мъжа си и на децата си. Не знаела по какъв начин. И с цел да завоюва време, се разходила из града, предходна около едно кино, видяла опашката от хора за кино лентата. Наредила се, влезнала, гледала. И ми призна – когато излязох, знаех сигурно, че съм се излекувала. Много ме развълнува. Знаех, че филмите развличат, само че да лекуват… Вярвам, че в действителността има освен това от нас, някаква тайнственост. Мисля, че има и нещо, което ни свързва и което е положително и прави положително. Възможно ли е написаното да се материализира? В изявление разказвате по какъв начин сте срещнали Сандин Бонер на същите награди, на които „ Амели Пулен “ е разгласен за сантименталния филм на годината, а тя – за най-хубава сантиментална актриса. Все едно сюжетът ви е извикал любовта и във вашия живот. Това беше първият фестивал, на който поканиха кино лентата. И там срещнах майката на щерка ми. Не знам дали думите се материализират. Вярвам по-скоро в искреността, която свързва разказвача и читателя, фена и че когато човек има вяра в това, което написа, то допира другите. Според мен приказките са измежду първите неща, които са свързвали хората. Предполагам, че доста обратно, в палеолита, когато индивидите живеели в пещери, пристигал някой от по-далеч, доближавал се до огъня и разказвал на племето за далечни места на фона на танцуващите по лицата им пламъци. Обожавам приказките точно тъй като са семпли истории, а отключват универсални страсти. Как се запознахте с Жан Жьоне? Дълга история. И в нея има чудо. Напуснах гимназията сега, в който ми беше допустимо и съм работил какво ли не – събирах картофи, зеленчуци. След това бях общ служащ на градеж, нощен надзирател. После отпътувах за Париж и бях снабдител и сервитьор. Живеех в споделена стая чартърен с общи на етажа тоалетна и баня. И тъй като на всички места се разбирах доста добре с хората, взех решение, че е по този начин, тъй като може би съм супер добър артист. Нямах пари за театрално учебно заведение в Париж и се записах на курс за дилетанти в квартала. Никой от нас не беше артист, само че доста се забавлявахме. Успяхме да се нанесем в един дребен спектакъл. Започнах да протоколирам импровизациите ни по спомен. После добавях и свои реплики, свързах ги, трансфорах ги в пиеса. Изиграхме я пред аудитория, без наличието на преса, тъй като не бяхме в средите и не познавахме никого. Но театърът се изпълни. И някой описа на Жан Жьоне, по този начин ли? Не. Написах книга. Показах я на един търговец на вино, за който правех доставки. Той ми сподели, че имам гений, и ми подари книга „ Как се написа сюжет “. Прочетох я, написах един за късометражен филм на пишеща машина. Докато се чудех на кого да го дам, гледах „ Деликатесен “ на Жан Пиер Жьоне. Допадна ми методът му на описване. Сценарист беше и Марк Каро, само че когато потърсих адресите им в указателя в пощенския клон под нас, се оказа, че в Париж има двама души, които се споделят Марк Каро, и единствено един Жан Пиер Жьоне. Написах му писмо, прибавих моя сюжет и пуснах плика в пощенска кутия. След две седмици той беше оставил известие на телефонния секретар: „ Добър ден. Аз съм Жан Пиер Жьоне. Прочетох сюжета. Интересен е. Дали можем да поговорим? “. Отидох, изясни ми, че не може да снима късометражен филм, тъй като към този момент е направил пъл-
нометражен. И че с помощта на „ Деликатесен “ може да се върне към работата си за „ Градът на изгубените деца “, за който му трябвала помощ с разговора. А разговорът в моя сюжет бил ослепителен. И аз написах разговора за „ Градът на изгубените деца “. Вторият ми сюжет, който излезе на екран, беше „ Амели Пулен “. И това в случай че не е приказка… Каква е тайната на положителния разговор? Диалозите са ми пристрастеност. Напомнят ми текстовете на песни. В къс размер би трябвало да концентрираш доста – и това, което се споделя, и това, което не се споделя. Най-видимата неточност, която се позволява, е всички герои да приказват по един и същи метод. Затова звучат монотонно. В действителността такива хора няма. Всеки приказва с разнообразни думи, друг темп, друга мелодия. Речта в „ Амели Пулен “ е въодушевена от Жак Превер. Има разговори, които звучат малко старомодно и това е търсено преднамерено. Това е жанр. Името на родния ви град припомня на името на щатския затвор - Сан Куентин. И в това време е в региона Пикардия. Не беше ли оттова Портос – един от тримата мускетари? Да! Браво! Портос е от Пикардия. Неговият палат се намира на 5–6 км от мястото, където съм роден. А за пандиза имам една доста смешна история. При първото ми пътешестване в Лос Анджелис минавам границата и внезапно служителят на реда, който ми ревизира паспорта, замръзва! Нещо стартира да ми приказва. Не го разбирам, тъй като не знаех дума британски. Вика собствен сътрудник. Не ги разбирах. Накрая се оказа, че са решили, че съм роден във федералния затвор, а аз съумях да им обясня, че във Франция има град със същото име. По какъв брой часа дневно пишете? За Кафка знам, че не е пишел в продължение на шест месеца, до момента в който му се натрупа напрежение. Ставал като напрегнат и тогава, като седнел да написа, го правел четири дни и нощи, без да спи и да яде. Моята философия е по-различна. Аз от дребен имам огромен проблем с дисциплината и учебното заведение. Не претърпявам престижи. Това ме блокира. Знам, че е неверно. Имам потребност да работя, без това да ми е обвързване, без график. Когато не ми се работи, не го върша. Ако ми върви на кино, отивам. Ако ми се вижда с другари, това постоянно е с приоритет. Но има и моменти, в които, в случай че съм заречен да дам нещо и наближи моментът, в който това би трябвало да се случи, мога да работя до четири сутринта, без да спирам. И по-късно дремя до обяд. Но да стана рано и да се подложа на дисциплинираност, това е все едно да се вкарам в армията. А оттова единственият ми вероятен ход е да дезертирам. Май не е елементарно да се живее по този начин? Това си е голям разкош. Но когато човек работи по този метод, той прави връзка със своя вътрешен темп и резервира удоволствието си от работата. Дъщеря ви каква желае да стане – писателка или актриса? Макар че майка й е актриса и Адел израсна, наблюдавайки я по какъв начин върви по фестивали и гостува в излъчвания, би желала да живее допустимо най-анонимно и нормално с гаджето си. Тя е на 16 и към този момент има гадже. И са доста сладки, тъй като откриват живота, смеят се дружно. Това ли е значимото за любовта сред двама сътрудници? За всички е друго. Аз съм разведен със Сандрин и по-късно се ожених още веднъж. Вече пет години имам брачна половинка с специалност, напълно друга от моята. Казва се Татяна и е гледачка на карти. Сигурно звучи необичайно, само че ние по взаимно единодушие живеем в два разнообразни жилището в Монмартър, на 50 м един от различен и сме ту у единия, ту – у другия. Но пък сме свободни да живеем, както желаеме. Тя също има щерка от предходен брак. И бяхме доста щастливи, когато оповестиха локдауна, тъй като имахме позволение да се прибираме и в двата жилището. И можехме най-малко малко да се разхождаме. А по какъв начин се запознахте? Видях я за първи път преди 22 години. Беше се върнала от Камбоджа. Там е работила и живяла няколко години. Сервираше в дребния италиански ресторант на мой другар сценарист и продуцент, в който ходех непрестанно. Беше с черна коса с дълга конска опашка до дупето. Всички клиенти я гледаха. Всички мъже я сваляха, без мен, само че я харесвах. Наричахме я Покахонтас. Преди време я видях на улицата покрай нас, в Монмартър и си споделям: А! Това е Покахонтас. Засякох я два-три пъти, само че не ми беше комфортно да й кажа, че я помня от ресторанта. И по какъв начин да се обърна към нея? Да я нарека Покахонтас ли? Срещнахме се на терасата на един ресторант. Самата Покахонтас пристигна и ми сподели: „ Мисля, че се познаваме “. Отговорих й: „ Да, от Sole d’Italia “.
Източник: eva.bg
КОМЕНТАРИ