Приказка за неделя: Лисицата без златните обувки
Тази история почнала доста от дълго време. Както е знайно, ловците преследват лисиците, с цел да ги убият и да им продадат кожата скъпо-прескъпо. През зимата коя ли дама не би поискала да увие към врата си сребърна опашка и да се кипри пред приятелките си с скъпата яка, която й е подарък от... Няма значение кой, значимото е, че поради женска суетност ловците гонели лисиците, прострелвали ги и деряли кожите на животинките, без да мислят, че някъде из гората остават осиротелите им дечица, които няма кой да изхрани и да научи по какъв начин да оцелеят в огромния свят.
Та когато един човек погнал лисица сред вековните дървета, тя хукнала като луда, щурала се сред храстите, завирала се из хралупи и камънаци, заплитала си краката, с цел да обърка следите. Накрая си плюла в пазвата и рекла на лапичките си, че в случай че тичат още по-бързо, ще им купи златни обувки, на ушенцата – в случай че слушат по-бдително къде е врагът й, ще ги украси с брилянти, а на дългата си опашка – че сама ще си я отреже, в случай че не замита добре следите пред ловеца. Така да се каже, мобилизирала се до дъно, избягала на индивида с пушката. После си изпълнила обещанието. Другите животни с изненада и дори със боязън я гледали по какъв начин към този момент шета из родния лес с скъпи обици на ушите и със златни чехлички. Що се отнася до опашката, тя ставала от ден дневно по-хубава, като че ли занаятчия бижутер бил изковал от чисто сребро всяко ново косъмче.
Обикаляла лисицата из гората като стопанка, но сърцето й не било доста радостно. Където я видели птичките, на ята хвръквали в небето и минавало много време, до момента в който се престрашат да се върнат отново по обичаните си места. Кълвачът, като чуел потракването на златните токчета, млъквал и се криел в по-големите дупки на дънерите, несъмнено се боял от конкуренция. Но лисицата усещала: това не е хубаво, без неговия изострен клюн всякакви буболечки вредят на дърветата и едно по едно прелестната гора се трансформира в затишие. Затова се мъчела по-малко да чука с токчетата, а и да не поклаща доста обиците с брилянти, които като прожекторчета заслепявали и катерички, и зайчета, дори престарелите костенурки с очила се стряскали и се спъвали от бързане.
Един ден, както се разхождала, лисицата намерила плачеща сврака и първо помислила да я оскубе до перце, а след това да си подготви вкусна закуска. Птицата по този начин щедро ронела сълзи, че на лисицата й замязяла на недоизцедено пране и предпочела да я попита за какво е толкоз нажалена. Свраката й разказала по какъв начин хлапета развалили гнездото й и едвам не изтрошили яйцата, които сега най-грижовно топлела. А по какъв начин и къде в този момент да измъти дечицата си, къде да ги отхрани и научи да летят?
Лисицата не обичала свраки, само че пък си спомнила по какъв начин те постоянно й оказват помощ, крещейки от високите клони, че се задават ловци или други феномени, рискови за горските жители. И с естествено коварство откъснала 5-6 сребърни косъмчета от опашката си, та ги подарила на птицата с благопожелание да не губи време в скептицизъм, ами да прави ново гнездо и да бърза да мъти яйцата, които без друго можело да останат на запъртък от мощния стрес. Свраката не вярвала на очите си, само че послушала съвета, скоро цялата гора схванала, че лисицата със златните обувки има и златно сърце. Когато се излюпили дребните, майката първо ги научила да се обръщат уважително към благодетелката си и да я почитат като кръстница. Лисицата също останала удовлетворена от стореното, то не й коствало нищо – сребърните косъмчета през пролетта щели да се умножат в опашката, а добитият престиж бил скъп.
Не се минало дълго, случила се неволя с мечката. Счупила си два крайници и нямало по какъв начин да гледа рожбите си, а те имали потребност от храна, грижи, образование. Вярно, мечката имала родственици и пратила депеша за помощ – до братовчедка на Северния полюс, две панди в Китай, гризли и дори еноти неизвестно къде. Както е видно, това били далечни родственици – до момента в който дойдат, до момента в който се ориентират в ситуацията, мечетата можело и да се поболеят от апетит, боязън и самотност. Вълкът бил подготвен да ги храни дружно със своите деца, но мечетата не понасяли неговата домашна кухня. И заекът желал да услужи, само че неговата челяд била толкоз огромна, че морковите в околните градини нямало да стигнат за всички и трябвало да се купуват плодове и зеленчуци от града. Така от дума на дума животните решили да съберат помощи между тях, с цел да подсигуряват изхранването на мечетата, до момента в който майка им оздравее, а и на нея да доставят лекарства и проходилка, с цел да тръгне отново сама.
Лисицата дала за общото дело пари – предложила златните си обувки на благотворителен търг и би трябвало да се признае, осигурила съвсем половината от нужните средства. Мечетата разбрали за щедростта й и въпреки че след майка си най-вече обичали мед, подарили й едно гърненце от неприкосновения фамилен ресурс. Но лисица мед не кусва, та хитрушата им благодарила най-искрено и признала, че на нея мед й капе на сърцето, когато почтително й кажат кума.
Тя към този момент нямала златни чехлички, само че към момента се кипрела с брилянти на ушите, а всички локални кокони й завиждали. Е, имало си и неудобства – трябвало да внимава, с цел да не загуби обиците или да й ги откраднат, да си връзва забрадка на главата и зиме, и лете, с цел да не ги одраска на някой шубрак и т. н. Все отново живеела във вековна гора и накитите, едвам я красяли, създавали и редица паники за кокетката. До деня, в който над столетните дървета се извил заплашителен облак. Започнало да гърми, да трещи, а близката река придошла и като гневен водопад се стоварила над гнезда и леговища. Животните се хвърлили да избавят кой каквото има и може, от мълниите лумнал пожар, а от околните села тръгнали хора с брадви, коси и вили да гасят огъня. След седмица остарялата гора по нищо не приличала на себе си. Оцелелите й жители се чудели от кое място да подхванат работата, с цел да възстановят домовете и да изхранят поколението си. Хората също разчиствали най-упорито пожарищата и затлачените с тиня долове, само че се виждало – би трябвало да минат десетки години, с цел да излекуват раните от бедствието и птиците отново радостно да чуруликат.
Лисицата гледала тъжната картина и си мислела защо са й брилянтите, като ушите й не чуват врява, нормална за гората, а хората са хвърлили ловджийските пушки, с цел да оказват помощ на довчерашния си дивеч да оцелее. И решила – ще даде обиците в прилежащото горско стопанство, да купят с тях хранилки и храна за събратята й, да обезпечат фиданки за залесяване. Никой не можел да я командва за това-онова или да пожертва дори косъм за общо положително, само че тя го желала. И го направила не за популярност, а от любов. Даже не й споделили, че има златно сърце. Защото златото има цена, а сърцето няма, за горските жители тя била просто Кума Лиса.
Та когато един човек погнал лисица сред вековните дървета, тя хукнала като луда, щурала се сред храстите, завирала се из хралупи и камънаци, заплитала си краката, с цел да обърка следите. Накрая си плюла в пазвата и рекла на лапичките си, че в случай че тичат още по-бързо, ще им купи златни обувки, на ушенцата – в случай че слушат по-бдително къде е врагът й, ще ги украси с брилянти, а на дългата си опашка – че сама ще си я отреже, в случай че не замита добре следите пред ловеца. Така да се каже, мобилизирала се до дъно, избягала на индивида с пушката. После си изпълнила обещанието. Другите животни с изненада и дори със боязън я гледали по какъв начин към този момент шета из родния лес с скъпи обици на ушите и със златни чехлички. Що се отнася до опашката, тя ставала от ден дневно по-хубава, като че ли занаятчия бижутер бил изковал от чисто сребро всяко ново косъмче.
Обикаляла лисицата из гората като стопанка, но сърцето й не било доста радостно. Където я видели птичките, на ята хвръквали в небето и минавало много време, до момента в който се престрашат да се върнат отново по обичаните си места. Кълвачът, като чуел потракването на златните токчета, млъквал и се криел в по-големите дупки на дънерите, несъмнено се боял от конкуренция. Но лисицата усещала: това не е хубаво, без неговия изострен клюн всякакви буболечки вредят на дърветата и едно по едно прелестната гора се трансформира в затишие. Затова се мъчела по-малко да чука с токчетата, а и да не поклаща доста обиците с брилянти, които като прожекторчета заслепявали и катерички, и зайчета, дори престарелите костенурки с очила се стряскали и се спъвали от бързане.
Един ден, както се разхождала, лисицата намерила плачеща сврака и първо помислила да я оскубе до перце, а след това да си подготви вкусна закуска. Птицата по този начин щедро ронела сълзи, че на лисицата й замязяла на недоизцедено пране и предпочела да я попита за какво е толкоз нажалена. Свраката й разказала по какъв начин хлапета развалили гнездото й и едвам не изтрошили яйцата, които сега най-грижовно топлела. А по какъв начин и къде в този момент да измъти дечицата си, къде да ги отхрани и научи да летят?
Лисицата не обичала свраки, само че пък си спомнила по какъв начин те постоянно й оказват помощ, крещейки от високите клони, че се задават ловци или други феномени, рискови за горските жители. И с естествено коварство откъснала 5-6 сребърни косъмчета от опашката си, та ги подарила на птицата с благопожелание да не губи време в скептицизъм, ами да прави ново гнездо и да бърза да мъти яйцата, които без друго можело да останат на запъртък от мощния стрес. Свраката не вярвала на очите си, само че послушала съвета, скоро цялата гора схванала, че лисицата със златните обувки има и златно сърце. Когато се излюпили дребните, майката първо ги научила да се обръщат уважително към благодетелката си и да я почитат като кръстница. Лисицата също останала удовлетворена от стореното, то не й коствало нищо – сребърните косъмчета през пролетта щели да се умножат в опашката, а добитият престиж бил скъп.
Не се минало дълго, случила се неволя с мечката. Счупила си два крайници и нямало по какъв начин да гледа рожбите си, а те имали потребност от храна, грижи, образование. Вярно, мечката имала родственици и пратила депеша за помощ – до братовчедка на Северния полюс, две панди в Китай, гризли и дори еноти неизвестно къде. Както е видно, това били далечни родственици – до момента в който дойдат, до момента в който се ориентират в ситуацията, мечетата можело и да се поболеят от апетит, боязън и самотност. Вълкът бил подготвен да ги храни дружно със своите деца, но мечетата не понасяли неговата домашна кухня. И заекът желал да услужи, само че неговата челяд била толкоз огромна, че морковите в околните градини нямало да стигнат за всички и трябвало да се купуват плодове и зеленчуци от града. Така от дума на дума животните решили да съберат помощи между тях, с цел да подсигуряват изхранването на мечетата, до момента в който майка им оздравее, а и на нея да доставят лекарства и проходилка, с цел да тръгне отново сама.
Лисицата дала за общото дело пари – предложила златните си обувки на благотворителен търг и би трябвало да се признае, осигурила съвсем половината от нужните средства. Мечетата разбрали за щедростта й и въпреки че след майка си най-вече обичали мед, подарили й едно гърненце от неприкосновения фамилен ресурс. Но лисица мед не кусва, та хитрушата им благодарила най-искрено и признала, че на нея мед й капе на сърцето, когато почтително й кажат кума.
Тя към този момент нямала златни чехлички, само че към момента се кипрела с брилянти на ушите, а всички локални кокони й завиждали. Е, имало си и неудобства – трябвало да внимава, с цел да не загуби обиците или да й ги откраднат, да си връзва забрадка на главата и зиме, и лете, с цел да не ги одраска на някой шубрак и т. н. Все отново живеела във вековна гора и накитите, едвам я красяли, създавали и редица паники за кокетката. До деня, в който над столетните дървета се извил заплашителен облак. Започнало да гърми, да трещи, а близката река придошла и като гневен водопад се стоварила над гнезда и леговища. Животните се хвърлили да избавят кой каквото има и може, от мълниите лумнал пожар, а от околните села тръгнали хора с брадви, коси и вили да гасят огъня. След седмица остарялата гора по нищо не приличала на себе си. Оцелелите й жители се чудели от кое място да подхванат работата, с цел да възстановят домовете и да изхранят поколението си. Хората също разчиствали най-упорито пожарищата и затлачените с тиня долове, само че се виждало – би трябвало да минат десетки години, с цел да излекуват раните от бедствието и птиците отново радостно да чуруликат.
Лисицата гледала тъжната картина и си мислела защо са й брилянтите, като ушите й не чуват врява, нормална за гората, а хората са хвърлили ловджийските пушки, с цел да оказват помощ на довчерашния си дивеч да оцелее. И решила – ще даде обиците в прилежащото горско стопанство, да купят с тях хранилки и храна за събратята й, да обезпечат фиданки за залесяване. Никой не можел да я командва за това-онова или да пожертва дори косъм за общо положително, само че тя го желала. И го направила не за популярност, а от любов. Даже не й споделили, че има златно сърце. Защото златото има цена, а сърцето няма, за горските жители тя била просто Кума Лиса.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ