Тази история е за един продължителен телефонен звън. Става дума

Тази история е за един нескончаем телефонен звън. Става дума за телефонен сигнал, когато телефонът издава тон „ Дрън-н-н… ”. Може би това е било най-дългото телефонно позвъняване в света, само че за жалост представители на Книгата на върховете на Гинес не били там, с цел да го записват.

Само си представете картина: Северният Атлантически океан, безкрайният океан е спокоен и мързелив, а измежду ледените талази плува шамандура, на която има остарял телефон и безпределно звъни. Кристално чистият въздух се разгръща върху няколко кабела, това смразяващо душата, искане за помощ. На другия завършек на линията … на дълбочина от 60 метра … 28 души доста се надяват, че някой ще чуе това позвъняване, вдигне телефона и ще ги избави. Било двудневено звънене. И цената на 28 живота. Заинтригувани ли сте? И по този начин да караме под ред.

В началото на 20-ти век в Съединените американски щати са проектирани подводници от серията S, и са издигнати 36 броя. За времето си това бил много сполучлив план. Някои подводници от серията S оживели до 40-те години и даже взели участие във Втората международна война – патрулирали към Алеутските и Соломоновите острови в Тихия океан.

Любопитно е, че американските конструктори даже са се пробвали да проектират на борда място за разследващи самолети. Тези редки фотоси удостоверяват това.

На палубата на подводницата с номер S1 имало оборудван цилиндричен хангар. В него се помещавал сглобяем биплан Martin MS-1. Но по-нататъшните проби не посочили никакви преимущества на подводницата имаща  хидроплан и опитите в тази посока спрели. Моряците театралничили на неговия декор за спомен и по-късно бил изпратен за скрап.

Подводницата, героиня на нашата историята била с номер S-5. Тя била пусната на вода през 1919 година, а през август на 20-и почнали тестванията. Изпитването на всички системи и механизми се провело в северната част на Атлантическия океан, покрай нос Делауеър. Всичко траяло както нормално, екипажът привикнал с военния си транспортен съд и тъкмо изпълнявал заповедите на капитана. Всички задания били изпълнени и останал единствено последният изпит – спешно потапяне.

Капитан Чарлз Кук дал командата за потапяне. При тази команда най-важното е да не забравите да пандизите вентила на основната вентилационна линия, която доставя на подводницата въздух. Но старшината, който отговарял за този клапан, или се поколебал, или объркал и не му стигнало времето да го затвори. Водата почнала да нахлува през вентилационната система във всички отделения на подводницата. Докато съумели да блокират нужните клапани, в подводницата се натрупали тонове вода и я потопила на дъното. Най-силно потърпевшо носовото поделение с торпедни тръби – то било изцяло наводнено. Дълбочината на това място била единствено 60 метра, само че това не правело нещата по оптимистични. Било механически невероятно да се изпрати радиосигнал за злополучие през водния дирек. Екипажът знаел, че никой няма да ги открие в този пропуснат от Бога ден в Кейп Делауеър.

Сред екипажът на подводницата S-5 имало един радист или електротехник, който намерил дълъг кабел, свързал го към корабния телефон, прикрепил телефона към предупредителен буй и го изпратил на повърхността. Така в открития океан се чувало нормалното телефонно позвъняване. Над ледените талази звучало вледеняващия тон „ Дрън-н-н… ”.

Телефонният сигнал „ Спаси душите ни! “ звучал дълго време. Много дълго. Десет часа. За хората, уловени в дълбините, всяка минута изглеждала като цяла безкрайност. Проблемът се утежнил от обстоятелството, че тази зона била ниско плавателна и единствено чайки и албатроси можели да чуят телефонния SOS. И тогава капитанът, носещ чудесната морска фамилия Кук, взел доста значимо и уверено решение. Дълбочината е 60 метра, а дължината на подводницата е 70, което значи, че в случай че съумеете да я поставите отвесно, с нос на земята, кърмата ще се демонстрира над водата. Такъв „ поплавък “ мъчно ще остане неосезаем.

Идеята, несъмнено, била доста рискована. Основната заплаха при такава маневра е киселинен електролит от акумулатори, който може да се разлее и токсини хората с изпаренията си. Но екипажът се доверил на своя капитан. Заедно офицерите и механиците създали подробна процедура за всеки моряк и можели единствено да се надяват на тъкмо пресмятане и съгласуваност на дейностите на целия екип.

И тогава екипажът чул, нечувана до този миг в морската процедура заповед: “Пригответе се за изплаване на кърмата! ” Стоманената пура на подводницата гладко почнала да издига кърмата… и след няколко минути подводницата към този момент стояла съвсем отвесно, с лек надолнище и забит нос в дъното. Можете ли да си визиите какво се случвало вътре в същото време? Тоновете вода се изливали в носовите отделения, понасяйки всичко по пътя си. Моряците едвам съумели да залостят люка, водещ надолу. Екипажът се събрал в задната част на отделението. Всички били живи. И самотният и печален телефонен сигнал продължавал да се чува оттатък океана … Той плашел летящите  чайки и минаващите косатки в продължение на съвсем два дни.

А ненадейно на подводницата и провървяло –  по щастлива случайност наоколо минавал военният превоз „ Алантус “.

Отначало вахтения моряк видял на повърхността голяма шамандура с изумителна структура с изпъкнали винтове, а след това чул да звъни телефон. Тогава си помислил, че полудява.

Когато моряците на „ Алантус “ се доближили, един от тях вдигнал телефона и попитал: „ Здравейте, какъв транспортен съд е това? “

Получил отговор: „ Американска подводница S-5 “ …

Морякът бил извънредно сюрпризиран, комплициран и обезкуражен, само че откакто не можал да измисли друго, попитал: „ Къде отиваш? “

Получил проницателен американски отговор: „ Право към пъкъла! “

Но на този ден нито дяволът в пъкъла, нито ангелите в парадайса не дочакали 28 души, които към този момент били в описите им. Командирът на подводницата и моряците на „ Алантус “ объркали всичките им проекти. Моряците били избавени. Последният, който напуснал кораба си, бил капитан Кук. Този самоуверен офицер след 20 години щял да стане пълководец на линеен транспортен съд  „ Пенсилвания “ и с него да оцелее от въздушната офанзива на японските камикадзе в Пърл Харбър. След войната, Чарлз Мейнард Кук-младши, се издигнал в сан на адмирал и бил назначен за пълководец на 7-ия американски флот в Тихия океан.

Как бил изваден екипажът? Моряците от „ Алантус “ бързо подготвили за работа всички принадлежности, които имали, и създали дупка с нужния диаметър в подводницата. В еуфория, подбудена от обезсърчение и вяра, моряците с компликация изпълзявали от подводницата.

В следствие военен транспортен съд „ Охайо “ се опитал да изтегли подводницата в ремонтните докове. Но, явно, през това време още повече вода е проникнала през дупката, вследствие на което буксирният кабел се скъсал на половината път, а злополучната подводница S-5 отишла на дъното.

А през 1921 година Потъналата подводница S-5 била зачеркната от морския лист и изцяло забравена. Днес някъде в Америка, в някакъв дребен град, в нечия къща се съхранява антична фамилна светиня – корабен телефон, който в продължение на два дни е алармирал за помощ.