Тази история е имала толкова много интерпретации през годините, че

Тази история е имала толкоз доста тълкования през годините, че през днешния ден към този момент е мъчно да се разграничи мита от истината. Но без значение по какъв начин е разказвана, хубостта на тази горчиво-сладка обич ще остане вечно в книгите като една от най-великите и трагични любови на 20-и век.

Рожденото му име, Мустафа, значи “избран ”. И както времето ще покаже, той Е определеният да трансформира родината в световна, индустриализирана страна от нов вид.

Майка му, Зубейде, упорства Мустафа да посещава религиозно учебно заведение, което и прави, въпреки и с огромно отегчение. Баща му, Али Реза, обаче е уверен, че един ден неговият наследник ще стане изтъкнат политик и с цената на всевъзможни жертви го изпраща в светско учебно заведение. За неволя Али Реза умира, когато Мустафа е едвам седемгодишен, и майката още веднъж поема юздите на образованието му. Ще учиш, споделя, някакъв поминък и точка. Момчето обаче въобще няма желание да я слуша и скрито от нея поставя приемен изпит за военното учебно заведение в Селаник (днешен Солун). Понеже е признат, Зубейде подвига ръце от него и го оставя да прави каквото си е наумил. В учебното заведение Мустафа свети с разсъдък и любознание измежду съучениците си. По това време се снабдява с името Кемал – “съвершенство ”. Според някои от биографите му неговият преподавател по математика стартира да го назовава по този начин, с цел да изрази възхищението си от неговите качества и нехарактерна за възрастта му зрялост. Други обаче настояват, че той самичък е избрал името си и то не е “Кемал ”, а “Камал ”, което значи “армия ” и “укрепление ”.

През 1934 година името Ататюрк, “баща на нацията ”, се появява в паспорта му, а Кемал напълно е изместило рожденото Мустафа. И да, тъкмо както Али Реза в миналото е провидял, той към този момент е станал популярен човек. Станал е татко на цяла една нация.

Но преди този момент да се случи, Мустафа ще пътува, ще се бие във войни и… ще се влюби – както в никакъв случай преди и както в никакъв случай по-късно в живота си.

Ататюрк (вляво) с османски боен офицер и бедуински сили в Дерна, вилает Триполитания, 1912 година

Това е годината, през която 32-годишният майор Мустафа Кемал е назначен на поста османски боен аташе към балканските страни, с офис в София. Очакванията му са до една година да бъде нараснал в сан подполковник.

И по този начин, в мъгливия 28-и октомври красивият и строен Кемал слиза от влака на калната централна софийска гара. Отначало не е изключително удивен от мястото на новото си предопределение и няма по какъв начин да е другояче в случай, че преди този момент е живял на надалеч по-вълнуващи места – Дамаск, Триполитания, Галиполи, Франция… Именно във Франция излъсква маниерите си и възприема западноевропейския начин на живот, който му пасва като ръкавица. Неслучайно парижките вестници го разказват като един от най-очарователните и елегантни мъже на международната дипломатическа сцена. Ето го обаче в София, която не го посреща изключително отзивчиво. На първо време отсяда в хотел “България ”. Какъвто е неотразим и красноречив събеседник, незабавно съумява да си сътвори другарски кръг от все забавни и значими хора, измежду които е и министър-председателят Васил Радославов. А пък с главнокомандващия на българската войска Никола Жеков постоянно пият анасонлийки с мезе в бирария “Копривщица ”, която по това време се посещава извънредно от градската бохема. Именно по рекомендация на другари се реалокира в по-хубавия хотел “Сплендид ”, който тогава се обитава в постройката зад Централната баня. Както в множеството първокласни хотели по това време, и “Сплендид ” разполага с казино, което младият посланик има навика да посещава понякога. Кемал мигновено е притеглен от нея. Истинското й име, както ще разбере по-късно, е Димитрина – щерка на военачалник Стилиян Ковачав, някогашен боен министър. Аха, споделя си Кемал, това е същият ОНЗИ военачалник, под чието управление българската Четвърта войска съумява да отблъсне силите на Османската войска в епичния десант при Булаир, в който участвах и аз самият.

Колко иронично единствено – да вземе да се влюби в дъщерята на врага! Обаче по този начин работи любовта от пръв взор – в никакъв случай не пита преди да прониже сърцето съдбовно и вечно.

Мити (вляво) със своя другарка

Така непознатите репортери в страната назовават по-малката щерка на военачалник Ковачев.
Когато се срещат в казиното с Мустафа, 21-годишната Мити таман се е завърнала от Швейцария, където е изучавала музика и изкуства. Красотата ѝ я откроява от другите девойки – ангелско лице, обримчено от луксозни златни къдрици, по хлапашки доверчив, само че в същото време и закчлив взор в тъмнокафявите очи, в които обаче се чете и една едвам невидима потиснатост, непривична за такава млада възраст. Нищо чудно, че до момента в който е в Швейцария, не един и двама младежи са въздишали по нея, а един богат благородник даже ѝ предлага брак, който обаче Мити отхвърля. Освен че владее няколко езика и е доста образована, тя е и превъзходна пианистка и постоянно изнася концерти пред софийския хайлайф. На военачалник Ковачев няма по какъв начин да убегне фактът, че красивият турски офицер не пропуща нито един от концертите на щерка му, която всеки пъти гледа с неприкрито удивление. Добре, той няма нищо срещу Мустафа да обкръжава Мити с внимание, стига единствено ползата му да се показва в безобидни предложения за вечеринки, разходки до Боянския водопад и каране на кънки на пързалката на езерото Ариана.

Само че Кемал желае повече от другарство. Влюбен е в Мити освен поради външната й хубост, музикалния й гений и изключителната й грамотност. Влюбен е в събирателния облика, който тя съставлява – този на модерна жена, която съчетава у себе си съвременно мислене и почитание към обичайните полезности. Именно дами като нея той желае да види в една съвременна Турция, която е по-близо до Запада, в сравнение с до Ориента.

Самата Мити също не е безразлична към майор Кемал. И това е явно даже за слепеца.
Може да се каже, че двамата официализират любовта си по време на новогодишния маскен бал в двореца. Той се появява с униформата на еничарин – музеен експонат, която от музея в Истанбул изписват особено за случая. Така издокаран, той кани на танц облечената в бяло Мити и двамата се понасят във вихъра на валса. Гостите на бала притихват и се отдръпват обратно, с цел да създадат място на най-красивата двойка довечера. И най-влюбената.

Вече няма никакво подозрение, че двамта са родени един за различен. Лудо влюбената Мити упорства Мустафа незабавно да изиска ръката ѝ от нейния татко, наивно вярвайки, че той ще склони, тъй като неведнъж е показвал благосклонностите си към младия турски офицер. Кемал обаче разсъждава по-трезво върху възможните спънки пред един подобен брак. Първо, той е с 11 години по-възрастен от нея и второ, съперниците му измежду младотурците в Истанбул са в положение да създадат взаимния им живот черен. Но макар многото “против ”, той въпреки всичко се взема решение на тази стъпка, колкото и рискована да бъде тя за бъдещето и на двама им.

Един ден Мустафа е поканен в дома на генерала да пият кафе и да побъбрят. Докато дамите подготвят сладкишите в кухнят, Кемал най-чистосърдечно признава пред Ковачев любовта си към щерка му и моли за ръката ѝ. Въпреки опасенята му, че генералът незабавно ще откаже, имайки поради, че двамата са били съперници на фронта, той се оказва доста по-разбран от предстоящото. Знаете ли, споделя Ковачев, да се вземат решение споровете посредством сражения е нелепост и доста надалеч от същинските човешки връзки. Но таман когато Кемал си мисли, че генералът ще каже “да ”, той споделя “не. ”

“Мити няма да понесе условностите на вашата вяра, майоре. Високо ви оценявам, само че верските разлики вършат сходен брак неосъществим. ” Разбира се, Ковачев внимателно премълчава по-важната причина, заради която не би разрешил брака, а точно, че бойците му, на които евентуално предстоят още боеве против турците, ще одобряват това сродяване освен като изменничество против родината, само че и като персонална засегнатост.

Кемал си потегля с покрусено сърце от вкъщи на Ковачеви. Старият военачалник обаче не е от камък и, разчувстван от любовта им, въпреки всичко склонява на една последна среща сред влюбените. Двамата се сбогуват в сладкарница “България ”. Докато Кемал обсипва ръцете на Мити с целувки, не стопира да повтаря, че има вяра, че отново ще се срещнат.

Съдбата обаче е решила друго.

През октомври 1914 година Турция се включва в Първата международна война на страната на Германия и Австро-Унгария, а година по-късно Кемал, към този момент подполковник, е изтеглен в Истанбул. Напрегнатата политическа конюнктура обаче не може да му попречи да мисли непрекъснато за изгубената обичана. Един ден скрито се връща в София, с цел да изиска наново ръката ѝ. Генералът е впечатлен, само че и подразнен от настоятелността на турчина. Отказва наново освен това, без да прибягва до шикалкавения, както при предходния им диалог. И с цел да постави точка по тази тематика, небрежно сгодява щерка си за инженер от Русе. Когато й оповестява новината, съкрушената Мити припада, а когато идва назад в схващане отхвърля изрично да се омъжи за индивида и връща пръстена на кандидат-жениха. Все отново обаче се подчинява на бащината воля и в никакъв случай повече не се вижда с Мустафа Кемал. Омъжва се за юриста Деян Деянов, който ще стане народен представител, само че в извънредно неподходящи времена. След Девети септември Деянов получава смъртна присъда от новата власт. Присъдата обаче е анулирана и сменена с интерниране в Делиормана. Докато са в заточение, Мити става майка на три деца – Ана, Олга и Тодор. Въпреки че в никакъв случай не приказва през околните си за предишното си, до края на дните си Димитрина Ковачева не престава да таи в сърцето си искрата на огромната обич към Мустафа Кемал, както и да следи събитията в Турция.

Мити умира от рак на стомаха на 80-годишна възраст през 1966 година Минути преди да издъхне, отваря учи и със сетни сили прошепва: “Сънувах Кемал. ”

Вече като началник на новата турска страна, Кемал Ататюрк на няколко пъти минава през България, само че по този начин и не се осмелява да посети някогашната си обичана. Това обаче в никой случай не значи, че е престанал да мисли за нея, о, не! Той няма да не помни златокосата Мити до края на живота си. Всъщност малко хора знаят, че отводът на военачалник Ковачев да му я даде за жена поради религиозни разлики, е съответната причина турският модернизатор да забрани носенето на фереджета в страната, както и да разгласи джамията “Света София ” за музей.

През 1923 година Кемал въпреки всичко подписва брак, само че по-скоро по политически аргументи, в сравнение с по обич. Негова годеница е младата и начетена туркиня Латифа Ханъм, приключила право в Париж. С нея обаче съвсем не живеят дружно и бракът е разтрогнат две години по-късно по взаимно единодушие. В персонален проект животът на Кемал въобще не се развива в розови краски, както се пее в емблематичната ария на Едит Пиаф – следват безразборни полови връзки и корист с алкохола.

Ататюрк умира в самотност на 10 ноември 1938 година Той е построил страната, за която постоянно е мечтаел, само че е изгубил единствената жена, която в миналото е обичал. Казват, че след кончината му са намерили една единствен фотография измежду персоналните му движимости – тази на българската му обичана.

Дали това е мит или истина, преценете сами.